Когато през 1941 г. българските войски влизат в Македония, в част от нея вече са се настанили италиански военни части. Те са завзели Охрид, Струга, Прилеп, Преспа и смятат тези градове и околните села за своя територия. След продължителни дипломатически преговори, на 24 май те предават Охрид на българите, но запазват другите градове. Създава се изкуствена граница, разделяща еднородно население.
Жителите на останалите под италианско управление градове и села непрекъснато изпращат делегации до командирите на български военни части в Охрид, Битоля и Кичево с молба да им помогнат да се освободят от италианското присъствие, като са готови да ги подпомогнат и с въоръжено участие. Няма как обаче да стане това, тъй като България и Италия са съюзници, а разделението е одобрено от Германия.
Италианците обаче търпят поражение по всички фронтове и на 3 септември 1943 г. правителството на маршал Бадолио подписва примирие със съюзниците от антихитлеристката коалиция, с което фактически страната излиза от войната. Едно от условията на примирието е италианските окупационни части да се изтеглят от завзетите от тях чужди територии, което се отнася и за Македония.
На 8 септември обаче германските войски влизат в Северна Италия и там възстановяват фашисткия режим. На 12 септември отрядът на полковник Ото Скорцени освобождава Мусолини и той възглавява провъзгласената от него в Северна Италия социална република. Но всъщност Дучето вече е само една марионетка, защото германците поставят под свое командване цялата италианска армия, включително окупационните им части в Албания и Македония.
Сега вече цар Борис ІІІ и българското правителство, които са се надявали, че цялото население в Македония ще бъде присъединено към родината, вече трябва да се споразумяват не с Дучето, а със самия Хитлер. Сондажите обаче показват, че фюрерът няма намерение да прави отстъпки на съюзническа България. Нещо повече, режимът в окупираните от тях градове и села се затяга и жителите им нямат право свободно да посещават териториите под българско управление. Същото важи и за тези, които искат да влязат в окупираните вече от германците територии.
Сред населението расте недоволство. Въпреки засилената охрана, хората се промъкват през граничната зона. Макар че съществува изрична забрана те да бъдат подпомагани от българска страна, на своя отговорност комендантите, командирите на военни части, околийските, окръжните началници и кметовете ги снабдяват със стоки от първа необходимост, а дори и с оръжие. Така през април-май 1944 г. вече почти всеки мъж в окупираните области има пушка или пистолет.
В началото на юни положението на германците на Източния фронт отново става критично, а то е последвано от англо-американския десант във Франция. Поради това германското командване изтегля своите военни части от Македония и ги изпраща на Източния и Западния фронт. В окупираните от тях македонски райони настъпва ситуация на относително безвластие, от което се опитват да се възползват югославските партизани. Те се отправят към градовете и селата, почти или напълно изоставени от германците и италианците, където се представят като освободители.
Вместо да ги приемат като такива, както те са се надявали, обаче ги пресрещат въоръжени мъже, които им казват, че това е българска територия. На места даже се завързват престрелки и двете страни дават жертви. Като разбират, че не са желани, Титовите партизани се оттеглят, още повече, че се страхуват и от намесата на българските военни части. Те обаче не взимат участие в събитията, но в края на май и началото на юни населението от Струга, Прилеп, Преспа и десетки села празнува своето присъединяване към майка България.
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
