Как Филчо Войвода организира своята хайдушка чета

Първите, с които Филчо войвода образува своята малка чета, били двамата му братя Апостол (Толето) и Костадин (Кинето), Киряк Шаламанов и Темелко – всички от Ениджия. Към тях след това се присъединили Иван от с. Раклица и Христо, чието местожителство не ни е известно.

Според едни четата му се състояла от 12 души, според други – от 20 души. Може да се допусне, че Филчовата чета е достигнала до 20 души, а вероятно и повече, но това е било в редки случаи, когато му е предстояла някоя по-голяма и сериозна акция. Постоянният състав на четата, както разправят стари хора, е бил седем души, от които четиримата – Филчо, двамата му братя и Киряк Шаламанов, били главното ядро, което не се е сменявало от първия до последния ден на нейното съществуване.

Всички четници били облечени в турски военни дрехи и с червени фесове и дълги пискюли на главата и действали в повечето случаи на коне. За Филчо се разказва (пише Н. Константинов), че не носел фес с дълъг пискюл, а кожен калпак със зелено дъно и не само, защото овчарите носели кожени калпаци, но и по примера на казаците, които той бил виждал в Родосто по параходите.

Макар твърдението на стария тракийски деец Н. Константинов да изглежда неправдоподобно по простата причина, че ако войводата носи различно облекло от това на четниците, той би представлявал по-лесно забележима цел за врага, но ние сме склонни да вярваме, че Филчо е имал обичай да сменя по-често шапките си, когато е искал да заблуди дебнештите го денем и нощем врагове.

Ще приключим този въпрос за облеклото на четата със следния интересен разказ на свещеник Димитър поп Николов (брат на писателя Константин Петканов) по спомени от неговата майка, родена към средата на XIX век в съседното голямо българско село Каваклия.

„Била е десетгодишна, когато дошли в дома на баща й; при вуйчовците Никола и Йордан, млади и буйни мъже – Филчо войвода и подвойводата му Христо.

Мама казваше, че Филчо бил тъмнолик и възнисък, пъргав мъж, а Христо бил по-висок. Облечени били в турски дрехи от син плат и с червени фесове и дълги пискюли. Дошли на коне. Приказвали, колкото приказвали с вуйчовците, нахранили се, раздали на децата сребърни пари, а на момичетата герданчета и обици. Обрали били един евреин, пътуващ праматарин и се метнали на конете, като хрътки.“

Освен в Лозенградско, където е било неговото постоянно свърталище, Филчо е правил набези и по-надалеч – в Странджа и Дервентските възвишения, Одринско, та чак до Кешан и Малгара. А по сведения от преображенеиа Д. А. Карафезиев той е слизал и към Янос на Бяло море и е имал срещи с Атанас войвода.

Същият преображенец по време на Странджанското въстание е имал възможност да посети местата, където някога се е укривал Филчо с четата си, в землището на с. Воден, Ямболско. Той твърди, че ходил на Филчовото кладенче и видял едва различаващите се инициали (име и презиме) на Филчо и някой от другарите му, издълбани с нож по кората на вековни дървета.

По лични спомени на Мира поп Стоянова от с. Воден, която по Филчово време била на 15-16 години, научаваме следните подробности за пребиваването на Филчо във Воденското землище:

1. В наше Воденско землище, в съседство и непосредствено до турската граница, има местност назовавана „Филчов баир“. На тоя баир има и кладенец, който носи същото име – Филчово кладенче. Спуща се от баира и една почти непристъпна стръмнина, където се намира пещерна дупка, в която вероятно се е укривал Филчо.

2. Двама братя от селото ни Атанас и Никола Канджеви, бидейки селски говедари през целия си живот и пасейки добитъка по тия места, били във връзка с Филчо и му носели; храна от село.

3. Нищо обаче не се помни да се разказва за неговата бунтовна воеводска дейност. Вероятно той е върлувал из селата на Лозенградско, а тук е прибягвал да се укрива при преследване.

Тук трябва да допълним, че по онова време землището на Ениджия не е представлявало само голи поляни, хълмове и могили, както помним от 1913 година, а значителна част от него била гориста. Гориста е била и малката височина, която обгражда от запад селото, както и цялата „Дядо Стайкова долчина“, отчасти и „Кючюкдере“. По на запад се намирал запустелият чифлик на потурчения арменец Алексан бей, полузалесен. Тогава турските села Казълджа Мюселим и Пашаери не са съществували, а Текешилар е било българско село до 1879 година.

По този начин при липсата на турски села наоколо и наличността на гористи местности с добри скривалища целият район около Ениджия е представлявал благоприятни условия за действие и успешно маневриране на малката хайдушка чета. Филчо често е посещавал с четата родното си село при различни случаи. Гористата „Дядо Стойкова долчина“ е представлявала добро прикритие, както при влизане в село, така и при евентуалното му напущане.

Хайдушката си дейност Филчо е започнал към 1858-1859 година. Той обаче не се е откъсвал от живота на селяните и е бил в течение на всички по-важни общоселски работи.

Както отбелязахме по-горе, тъкмо в това време борбата с гръкоманите в Ениджия е била в своя разгар. Филчо виждал и преценявал много правилно, че гръкоманите са опасна язва, застрашаваща от дълго време народното единство. Затова без колебание взел страната на патриаршистите (екзархистите?, В.К.), които били повечето все млади и енергични селяни, готови да водят борбата до победен край. И неговата намеса ускорила разгрома на гръкоманите в Ениджия.

Бунтовната дейност на Филчо се състояла в нападения и обири на паши, султанската хазна, богати турски сватби. Той е наказвал със смърт самозабравили се местни величия и дерибеи. Това внесло страх и смут сред турското население, бейове и чорбаджии, жандари и таксирдари, които злоупотребявали със службите си и живеели на гърба на селяните.

До органите на държавната власт в околийските центрове и до самата централна власт в Цариград зачестили оплаквания от страна на засегнатите народни врагове. А те са били тогава най-здравата опора на управляващата турска върхушка, поради което централната власт не можала да си прави оглушки.

Фактът, че малката 10-12-членна чета е вършела безнаказано своите набези из равна Тракия дори до „Анастасиевата стена“ пред Цариград, говори твърде много. Това било нещо като държава в държавата и удар върху и без това накърнения престиж на турската държавна власт. Трябвало да се вземат строги мерки за обезвредяване и ликвидиране на опасния ениджийски хайдутин.

Определена била голяма награда за лицето, което убие или хване жив и предаде на органите на властта Филчо войвода. За главен отговорник на акцията за залавянето и ликвидирането му бил назначен най-върлият българомразец и главорез Али Пехливан, за когото дадохме по-горе кратка характеристика.

Али Пехливан бил снабден с всички пълномощия да действа по места, както намери за добре, да организира потери и използва всички средства за преследването и унищожаването на четата.

От този момент Филчо не е оставен на мира, устройват му засади, нападат го, където и да го срещнат и влизат в открит бой с него, обсаждат го в скривалищата му в гористи и трудно проходими места.

В потерите участват стражари, редовен аскер, командван от офицери, турски башибозук и обезоръжени български селяни от Ениджия и други български села. В тия многобройни сблъсквания с организираните от турската власт потери Филчо е излизал винаги победител, успявал е да разбие потерите, да вземе пленници, да води преговори с турски офицери по тяхна молба и със заплаха да заставя някои от тях да се откажат от преследването му.

Цели седем години продължила тежката и неравна борба на безстрашния войвода с кървавата султанска власт. Седем години Филчо е развявал високо знамето на бунта из цяла Източна Тракия до самия Цариград против вековния тиранин и е бил страшилище за него, но също храбър бранител и закрилник на изстрадалото българско население.

Източник: voivodi.eu

Вижте повече на Patrioti Net