Лошият коалиционен избор във формиращите се блокове за Първата световна война определя страната като губеща в края на световния конфликт. Опитите на български политици за по-рано извеждане на България от войната завършват с неуспех. Българският народ бе оставен докрай да „изпие чашата“ на поражението. Това предопределя и мащаба на настъпилите последици за държавата и народа.
През 1918 г. се очертава краят на Първата световна война. Българската буржоазия започва да маневрира, усещайки наближаващата катастрофа за т.нар. Централни сили. На 21 юни 1918 г. цар Фердинанд подписва Указ за съставяне на нов коалиционен кабинет. На власт идват Демократическата и Радикалната партия, определили се в близкото минало като съглашенофилски. Образувано е правителството Малинов – Костурков. То обаче не намира сили да изведе страната от войната. През втората половина на 1918 г. военните действия на българската армия продължават.
При новата власт продължават и злоупотребите на държавните чиновници. Засилват се насилията при събирането на реквизициите. В същото време положението на фронта продължава да се влошава. Българската войска е все повече изтощена и зле екипирана. Дисциплината отслабва, засилва се и антивоенната пропаганда. Същевременно добре въоръжените съглашенски части на Южния фронт, под командването на френския генерал Франше д`Епре, започват на 14 септември настъпление. Главният удар е насочен в посока Воден-Добро поле-Градско. Българските военни части, командвани от ген. Владимир Вазов отблъскват настъпващите англичани при Дойран. В резултат англичаните губят 11 673 души убити срещу 518 души от българска страна.
Пробивът при Добро поле обаче решава изхода от войната на Южния фронт. Обещаната от германците допълнителна помощ не пристига и това влошава съотношението на българската войска срещу съглашенските части. Така пробивът при Добро поле се превръща в един от символите на българската национална трагедия.
Войнишкото недоволство от безсмислените жертви и изтощението взема връх. Частите, претърпели поражение при Добро поле, се насочват към София, за да търсят възмездие от политиката на правителството. С помощта на германски части те са разбити, но последиците са ускорено примирие, подписано на 29 септември 1918 г. в гр. Солун. На 3 октомври с.г. цар Фердинанд абдикира. Същия ден (по някои извори на 2 окт.) напуска страната и бяга в Германия. По стъпките му тръгва и министър-председателят д-р Васил Радослав. Българският престол се заема от сина на Фердинанд Борис III. България излиза от войната. По силата на примирието германските войски напускат страната. Следва окупацията от войските на Съглашението.
Стопанството на страната е в разруха. По фронтовете на войната загиват 105 000 души. Други над 100 000 войници и офицери са оставени за три години в плен, заложници на съглашенските сили победителки. Равносметката от трите войни е 414 000 убити или ранени мъже, млади млади хора в най-работоспособна възраст. Страната е окупирана от съглашенски войски. Те издевателстват над българското население – кражби, насилие, изнасилвания и пр. Протестите на българското правителство остават неудовлетворени.
На 27 ноември 1918 г. Александър Стамболийски влиза в общината на Ньой и подписва договора диктат. По силата на този договор от България е откъсната Южна Добруджа, която се предава на Румъния. В Западна Тракия се установява съглашенско управление, като на България се „гарантира свободата на икономически изход на Егейско море“. По-късно Западна Тракия е предадена на Гърция. Голяма бежанска маса тръгва към България. На тяхно место атинското правителство заселва етническо гръцко население от Мала Азия. Егейска Тракия в голяма степен е обезбългарена.
С Ньойският договор за трети път се прекроява западната българска граница. На новата Сърбо-Хърватска-Словенска държава (СХСД) се предават части от изконни български земи – Струмишко, Трънско, Царибродско и Босилеградско. Тук и по границата убийствата на българи зачестяват. Българо-сръбските отношения се изострят. Това се отбелязва и от европейския печат и чуждата дипломация. Българското общество и правителството се отнасят загрижено, но търпеливо и обективно.
Югославия, ако искала, могла е лесно да предотврати убийствата на българи. По-границата действат т.нар. пандури. Те стрелят по българите собственици на двувластни имоти, когато те отиват да обработват земите си. Сръбското правителство мълчаливо одобрява тези убийства. Напразни остават усилията на Славянското дружество в България чрез Обществото на народите да се проведе анкета за извършените от сърбите насилия и убийства. Сръбският печат пропагандира против провеждането на анкета. Според сърбите, виновни за извършените от тях насилия са „македонските комити.“ Сърбите не признават, че Македония е населена предимно с българи. За тях всички живеещи в Югославия са сърби. Българите, които се съпротивляват, според тях са малцинство, което щяло бързо да се претопи. Нещо повече, за сърбите и тези земи били Южна Сърбия. Така последиците от сръбската следвоенна политика са развитие на антидемократичен, антиславянски, античовешки и общо казано – страшен великосръбски манталитет.
През целия следвоенен период, а и по-късно, българите в Македония и в българските покрайнини са преследвани, откъснати от България. Процеси против българи се водят и за това, че говорят на майчиния си български език, че ползват и четат български книги и най-вече, че имената и езикът им са български. Всички тези издевателства и убийства се потвърждават от кореспондентите на чуждия печат. На 21 юни 1929 г. Българската лига за защитата за правата на човека в обръщение до Френската лига за защита правата на човека и гражданите изброява множество убийства срещу български деца, старци, жени и мъже. Изтъкнатата причина е само една – защото са българи и са искали да упражнят правата си на двувластници. Българската лига настоява за провеждане на международна анкета. Отправени са призиви и към всички международни и национални институции, отстояващи човешките права, от: Българското дружество за мир до Обществото на народите в Женева; от Българския учителски съюз до Изпълнителното бюро на Международната учителска федерация в Париж; от Славянското дружество в България до славянските културни организации и видни славянски деятели; от Бюрото на Българската социалдемократическа парламентарна група до Международното социалистическо бюро в Париж (за международна анкета). Българското правителство не прави подобно предложение.
България е упрекната и в нови грехове. Обвинена е, че е дала амнистия на д-р Васил Радославов и Димитър Тончев, управлявали страната през военните 1914-1918 г. Сърбите искат да им бъдат предадени всички министри, имащи вина за извършени репресии от българските окупационни части по време на войната, за да бъдат съдени в Сърбия. Така сърбите се стремят да отклонят вниманието на международната общественост от репресиите срещу българските малцинства в новата югославска държава.
Като други последици от войната може да бъдат посочени: съкращаването на българската армия и ограничаване дейността й до нейното използване за полицейски мероприятия; следвоенната криза създава условия за реализиране на земеделския режим, който спира обективното икономическо развитие на страната; разрушен е буржоазно-демократичният довоенен път на България; задълбочава се разслоението сред българското общество – богатите стават още по-богати, а бедните още по-бедни.
Най съществената последица от войната е, че българската буржоазия проигра времето, когато окончателно се решаваха националните въпроси на Балканите – 1914-1918 г. Слугувайки на чужди интереси, българската буржоазия не намира сили да се противопостави на Фердинанд и се подчинява на максимата „всичко или нищо“.
Иска ми се да направя и актуално сравнение. Днес новата българска буржоазия отново е в слугинска позиция към изкуствения ЕС и претендента за господар на света – САЩ. Проиграни са този път, изцяло или частично, всичките ни енергийни възможности за народни ползи. Вината е на всички, управлявали страната след Студената война. А може би най-много – на хората, които се оставят да бъдат манипулирани и им предоставят властта. Защо ли Васил Левски е оставил в тефтерчето си все още неразгадания призив – НАРОДЕ????
Автор: Проф. д. ист. н. Димитър Саздов
Източник: duma.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
