История и легенди за пренасянето на Маслодайната роза в България

Като начало за проникване на маслодайната роза от Близкия и Средния изток в Европа можем да посочим тринадесети век.

През 1270 г., по време на Кръстоносните походи, граф Брюйе пренася Роза Дамасцена мили (Roz Damascena Mili) от околностите на град Дамаск (Сирия) във Франция. От там идва и името й Дамаска роза. Тази същата роза, пренесена от османските турци, намира най-подходящи условия за развитие и в Подбалканските долини на България, област, която по-късно е наречена Розовата долина.

Благодарение на специфичните природо-географски условия, в продължение на няколко столетия, на местна почва е култивиран нов сорт маслодайна роза, наречена Казанлъшка роза. Според някои учени тя съществено се различава от Роза Дамасцена Мили по някои от своите качества. Тази роза се използва за получаването на известното в цял свят българско розово масло и розарството става поминък на близо 200 000 жители от розопроизводителните райони на страната.

Кога точно и по-какъв начин е пренесена маслодайната роза в българските земи не се знае. Едни от изследователите приемат началото на османското владичество — 15—16 век, а други търсят зачатъка му през 18-то столетие.

През 1577 г. одринският Бустаджи башия получава заповед от султана да изпрати за градините на стария дворец в Цариград гюлове, които трябва да извади от Одринско. Изпратени са необходимите средства и се настоява розовите храсти да се изпратят веднага. По онова време маслодайната роза украсява най-често градините и сараите на паши и бейове, а след това се използва за производството на розова вода. Обстоятелството, че за градините на султана се докарват рози от Одринския вилает доказва, че тя е известна вече в пределите на Балканските територии от империята.
Еблия Челеби (1611 — 1678 г.) дава сведения за съществуването на рози, без да споменава какви са (маслодайни или декоративни) в с. Сенник, Хирово и Градешнииа (Ловешко), Текето (Хасковско), Охрид и др. Пътешественикът споменава и за производството на розова вода в Текето, но не и за рози в Розовата долина.
Хаджи Калфа, също турски пътешественик, уточнява, че розовите градини на гр. Одрин се намират в местността „Хисарлъка“, а произвежданата розова вода е важна търговска стока на Одринския пазар.

Английският посланик в Цариград съобщава за производството на розово масло в Розовата долина през 1747 г. Чрез Цариград то се изнася и консумира в Англия. А в края на 18 век се продава на пазарите във Виена, Москва, Одеса, Лайпциг, Париж и др.

Подбалканските полета влизат в Одринския вилает и е възможно гюлове и розова вода да се произвеждат в тези вътрешни райони на Европейска Турция. В по-късни сведения на френски Консул от 1849 г. се уточнява, че „розовото масло се произвежда в околностите на Одрин, но най-вече в Казанлък, Ст. Загора, Карлово, Калофер“. Интересен е и този факт, че всяка махала на гр. Казанлък си има постоянни представители за продажба на различни стоки в Одрин.

За проникването на маслодайната роза в Розовата долина населението разказва и различни легенди. Една от най-старите твърди, че маслодайната роза е пренесена от Мала Азия още в началото на робството и засадена най-напред в околностите на днешния град Шипка. Затова и името на града идва от старобългарското название на розата „шипък“. Турците го наричат „шипкхъ“. Действително във всички стари турски регистри, които се пазят в ориенталския отдел на Националната библиотека „Кирил и Методий“ то е записано така: 1472 г. – „шипкъхъ“, 1632 г. – „дербенд шипкъхъ“, 1875 г. — „шипкъ“.

Може би на базата на тази легенда както Г. С. Раковски, така и Цани Гинчев смятат, че названието на това чисто българско селище идва именно от старобългарската дума „шипък“ или „шипок“. Според разказа на стари шипчении и местни жители от съседното село Ясеново доскоро в подножието на Стара планина в местностите Голяма варовита, Трапът, Шипченски път и др. се срещали храсти от онази роза, която имала силен мирис, но била с по-малко листа.

Според друга легенда, разказвана от старите турци в Казанлък, маслодайната роза е пренесена в Казанлък от Тунис от турчин Кадия през шестнадесетото столетие. В знак на благодарност той е погребан в двора на най-старата джамия в града „Солак джамиси“, а махалата наричат „Кадъмезар махлеси“ (Кадийската махала). Край гроба му засаждат храсти от онази роза, която той пренесъл в града.

Според трета легенда, маслодайната роза е пренесена най-напред в землището на с. Тъжа, Казанлъшко от турчин цветар. В Мала Азия той засаждал карамфили, рози и други южни растения, от които получавал розова вода и различни ароматни масла. Пренася карамфила и в долината на Тунджа, но полученото масло е малко в сравнение с това, което получавал на Малоазиатския континент. За най-голяма негова изненада сред няколко години розите дават повече цвят, отколкото в родината си. И до днес местността, където са били засадени Карамфилите, а след това и розите, носи названието „Карамфил башча“ (Карамфилена градина). От Тъжанското поле маслодайната роза е разпространена на изток от Казанлъшката котловина и на запад в Карловското поле.

От Розовата долина маслодайната роза е пренесена и в долината на Закъталъ в Република Азърбейджан. И до днес се разказва легендата за дервиш, който на младини посещава Казанлъшкия край. Влюбва се в млада българска девойка, но съдбата ги разделя завинаги. В знак на любовта им и за да си спомня винаги за нея, той пренася розата в родната си долина.

Опити за засаждане на маслодайната роза са правени и в други райони на страната. Към 1840 г. са засадени няколко декара с розови градини Край гр. Елена, към 1870 г. край гр. Трявна, а Към 1890 г. в Царева ливада, Севлиевско. Селяни от с. Стоб, Дупнишко, както и от Врачанския край също правят опити, но студените зими унищожават розовите храсти. Втората причина, поради която в Северна България — Севлиевско, Тревненско, Еленско, не се задържали розовите градини, били тези, че селяните от тези селища нямат опит в преваряването на розовия цвят и затова викат майстори маслари от Розовата долина, най-вече от Казанлъшките села. Това оскъпявало получаваното розово масло и те постепенно се отказват да го произвеждат. През 1906 г. в България имало 22 розопроизводителни околии с 210 общини, като сега вече Карловската долина надминава по производство Казанлъшката.

За производството на розово масло чрез преваряването на розова вода съществуват доста легенди и спорове кога точно е започнало. През средните векове в Индия започват да използуват медни казани, в които с единична дестилация се произвеждат малки количества розово масло на баснословни цени.

В своята няколковековна практика, използувайки опита от производството на ракия, българският розопроизводител изобретява и въвежда редица подобрения в процеса за производство на розово масло чрез двойна дестилация. С тях той не само увеличава количеството на полученото розово масло, но и запазва финия му аромат и неповторими качества, с което постепенно измества на пазара кашмирската а арабската розова вода и масло.

През 1921 г. розово масло се произвежда в 10 околии със 170 общини. През 40-те години остават в околии, като 80% от произвеждания продукт се получава в Розовата долина.

Източник: karlovobg.eu

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!