Историята около убийството на Алеко Константинов

Алеко Константинов е убит по погрешка вместо своя приятел, политика Михаил Такев, на празника на Св. Св. Кирил и Методий 11 (24) май 1897 г., край пазарджишкото село Радилово. Щастливеца се озовава там случайно, покушението е по-скоро импровизация, отколкото голям заговор, а причината за него банален спор за земя. Поредица от случайни съвпадения довежда до трагичния край на големия писател. Няколко дни преди това авторът на “Бай Ганю” отива в Пловдив на дело. По онова време от литературния си труд се препитава само Иван Вазов, останалите писатели разчитат или на някоя длъжност, или на други доходи. Алеко Константинов се издържа от адвокатската си практика. В правните среди той е известен с чувството си за хумор. Когато научава, че като съдия в Берковица Вазов е осъдил едно куче на смърт, Алеко прави шеговит анализ на присъдата и доказва, че според закона кучето е трябвало да бъде осъдено само на принудителен труд. Заедно с бъдещия министър-председател Александър Малинов той е сърцето на компания от юристи, наричаща се “Весела България”, и тъкмо там се ражда идеята за написването на “Бай Ганю”.

След падането на Стамболов от власт Алеко се кандидатира за депутат в Свищов, но пропада на изборите. За щастие това, което политиката губи, печели литературата. По повод на свищовските избори Алеко написва първия си фейлетон. Но той запазва приятелството си с политиците от Демократическата партия, което в крайна сметка му струва живота. На 8 или 9 май 1897 г. той среща в Пловдив своя приятел Михаил Такев, също адвокат и депутат от Демократическата партия.

Такев се готви да си тръгва от Пловдив, но Алеко го моли да остане и на следващия ден, за да пледират заедно по едно дело. След делото Такев на свой ред го кани в родния си град Пещера, откъдето е избран за депутат, на празника на славянската писменост. На 10 май двамата пристигат в Пазарджик, пренощуват там и на 11-и в 6 часа сутринта тръгват за Пещера с файтонджията Тошо Кръстев. Пътем спират в село Радилово, отбиват се в кръчмата и там са забелязани от кмета Петър Минков. Минков има две важни причини да мрази Такев: той му е политически противник и е от Пещера, а пещерци и радиловци са във всекидневни конфликти за гори и земи. По-късно Такев си спомня:　Като тръгнахме, Вачков (кръчмарят ), в присъствието на Минкова, ме пита кога ще се върнем, и аз му казах, че ще се върнем вечерта. Още в този момент Минков решава да устроят засада на Такев на връщане.

Нито Алеко, нито депутатът подозират нещо. Казвали ми бяха преди случката да се предпазвам от него, но не мислех, че ще вземе работата такъв край припомня си Такев след трагедията. В отлично настроение двамата приятели пристигат в Пещера, където прекарват чудесно. Учители и ученици са очаровани да се запознаят с автора на “Бай Ганю”. После Алеко сяда с приятели на гергьовско агне и старо вино. Към три часа следобед се снимат на стълбите на новото училище. Това е последната снимка на Алеко. По-късно тя става много популярна в Пещера и е окачена в гостните на много къщи. Към 16 часа Алеко пожелава да тръгват, защото иска вечерта да присъства на празненството в Пазарджик. На ливадите в края на Пещера обаче е сложена нова трапеза, от която двамата видни гости стават чак към осем часа вечерта. На сбогуване, според един очевидец, Щастливеца обещава да напише „Бай Ганю в Пещера“. На този проект не му е съдено да бъде осъществен. Писателят Христо Пунев, по онова време ученик в Пещера, който прави първите си литературни опити, си спомня: Късно вечерта над целия град тревожно се разнесе едновременното биене на камбаните от трите църкви. Помислихме, що предполагаме пожар! И хукнахме надолу, към града, и за пет минути бяхме на площада пред общинското управление. Пожар нямаше, камбаните биеха, из всички улици дотичваха десетки и стотици мъже и жени, питаха се, а кметът, ридаейки, едва мълвеше:

Такев и Алеко са убити оттатък Радилово, под Дряново дере. Сега пътници ме разбудиха…
Часът беше два и нещо. Събра се, мога да кажа, целият град. Смутени и плачущи, боси и голи – всички, като сомнамбули, потръгнахме по шосето за Радилово.

Какво става през тези няколко часа? Във файтона с двамата почетни гости се качва Васил Томов, служител от Пещера, и сяда зад капрата с лице към Константинов и Такев. Алеко сяда отляво, Такев отдясно. В Радилово Алеко настоява да пият кафе и те спират. Слизат в кръчмата на Вачков, където са се отбили сутринта. Фатална грешка, която дава подтик и време на убийците да осъществят своя замисъл. Вижда ги Милош Топалов, овчар, чиито волове същия ден са били задържани от пещерци, защото ги намерили в мера, която смятат за своя. Топалов изтичва в отсрещната кръчма, където е кметът Минков, и му казва, че Такев е дошъл. Търчи, аз ще пратя и други, та да причакате да убиете Такев – казва кметът. Той не се страхува от последствията, защото е от управляващата народняшка партия.

Не бойте се, не бойте се: и министерството е наше, и началникът е наш. Понеже Топалов няма оръжие у себе си, а живее далеч, Минков нарежда на слугата Здравко Игнатов да му даде една общинска пушка. Извиква ковача Петър Салепов да тръгне с Топалов. За двамата убийци кметът определя възнаграждение от 30 наполеона. Веднага се набива в очи паралелът с трийсетте сребърника, платени на Юда. Минков праща засадата в землището на съседното село, защото по един стар турски закон, ако убийците не бъдат заловени, отговорността пада върху жителите на селото, край което е станало престъплението. За да даде време на двамата да изпреварят жертвите, кметът отива в кръчмата и заговаря Алеко и Такев. Двамата го съветват да прекратят разпрата с пещерци.　Приказвахме за спорния балкан, а Алеко отиваше ту при един, ту при друг и се шегуваше с присъстващите в кръчмата – разказва Такев.

Към 22 часа пътниците се качват във файтона и сядат на същите места. Не е вярно, че Такев и Алеко са разменили местата си и затова куршумът, предназначен за депутата, улучил писателя. Това е романтична измислица, която щади националното самочувствие на българина. Истината е, че никой в Радилово не е познал известния Алеко. В това няма нищо чудно: по онова време не само не е имало телевизия, ами и вестниците още не са печатали снимки. Качихме се на файтона и потеглихме за Пазарджик разказва по-късно Васил Томов.　Такев беше задрямал на рамото на Алеко, а Алеко ми разправяше за звездите… Докато писателят му обяснява имената на съзвездията, убийците, скрити в местността Бряста, виждат светлините на файтона и приготвят пушките. И двамата стрелят по три пъти, но е тъмно, а те са пили доста на празника, затова улучват само един от конете. Един от куршумите обаче рикушира от гюрука на файтона и ранява смъртоносно писателя.

Убиха ме изохква Алеко Константинов и пада в скута на Томов. Такев, събуден от изстрелите, виква на файтонджията: Скоро карай, Тошо, избиха ни! Той още не разбира, че Алеко е убит. Като стигнахме гара Т. Пазарджик, казах да станат вече, че няма опасност, но Васил Томов ми каза, че Алеко бил ударен… Хванах го за ръката, но тя беше вече изстинала, той беше вече мъртъв.
В това време убийците се връщат в селото и докладват на другите двама заговорници, Иван Батаклиев и Георги Салепов, че не знаят дали са улучили. Георги им плаща пет лева аванс срещу обещаните 30 наполеона, докато се разбере дали Такев е убит. За живота на Алеко никой не давал и пукнат лев. Убийците се прибират, разглобяват пушките, изгарят прикладите им и разпръскват по нивите металните части. Файтонът с мъртвия писател закарва Такев право в дома на пазарджишкия прокурор. По негово нареждане трупът на писателят е оставен в болницата за аутопсия. За престъплението незабавно е уведомен министърът на правосъдието Теодор Теодоров. Министърът нарежда веднага да се арестуват всички врагове на Михаил Такев. В помощ на пазарджишките прокурори и следователи са изпратени пловдивски. Заговорът се разплита бързо. Заканите на Минков срещу Такев са известни на всички и само след четири дни всички заговорници начело с кмета са арестувани. Двамата убийци си признават веднага. Петър Минков отрича докрай. На 12 май е направена аутопсията, а на 13-и срещу 14-и грандиозна процесия изпраща ковчега на Алеко до влака от Пазарджик за София. Стоян Костурков, учител в Пазарджик, по-късно водач на отцепилата се от Демократическата Радикална партия, държи реч. Един млад поет казва: Бай Ганю за пет лева уби своя кръстник! Последният фейлетон на Алеко, „Разни хора, разни идеали“, посветен на Найчо Цанов, е отпечатан посмъртно.

На 3 ноември 1897 г. започва съдебният процес срещу убийците. Пред Татарпазарджишкия окръжен съд като подсъдими по дело № 867 застават кметът Петър Минков, непосредствените извършители Милош Топалов и Петър Салепов, брат му Георги Салепов и Иван Батаклиев като участници в заговора и Здравко Игнатов като помагач. Този процес съвременниците определят като третия по големина след Освобождението след делото за покушението срещу Стефан Стамболов и нашумялото на времето си дело за убийството на Анна Симон. Сред адвокатите на гражданските ищци са видните политици Никола Генадиев, Стоян Данев и Найчо Цанов. Делото продължава пет дни. Спорът е не дали заговорниците са извършили престъплението, а дали зад заговора не стоят хора от по-високите етажи на властта. И в съдебната зала Такев продължава да твърди: Кметът Петър Минков и всички останали са просто оръдия.　В това може би има нещо вярно, защото кметът казва пред съда: Аз трябва да открия една тайна, която досега не казах. Но спира дотук. На 7 ноември 1897 г. са прочетени присъдите. Минков и двамата убийци са осъдени на смърт, а Игнатов на една година затвор. Другите двама подсъдими са оправдани поради липса на доказателства. Тъй като Петър Салепов е непълнолетен, заменят смъртната му присъда с 15 години затвор.

Според съвременници до последния си миг Минков се надявал, че големците от София ще спасят живота му. Напразно. На 13 април 1898 г. двамата с Топалов са обесени в Пазарджик. Така той отнася в гроба си тайната дали някой му е наредил да организира убийството. Алеко е погребан в Централните софийски гробища. Окървавените му дрехи се пазят в родната му къща в Свищов, която става музей още в 1926 г., а в местността Бряста, на мястото, където е убит, има паметник, на който пише: Пътниче, предай на грядущето поколение, че тук падна убит от наемни убийци поетът-писател Алеко Константинов на 11 май 1897 г.

Епитафията е съчинена от спасилия се по чудо Михаил Такев. 23 години по-късно той става жертва на политическо убийство. Алеко Константинов, когото простият народ в огромното си мнозинство не познавал и когото ценяла само тънката прослойка на интелигенцията, сто години след смъртта си става със своя бай Ганю един от най-влиятелните българи в историята. Както казва писателят Христо Пунев,　Щастливецът си отиде, ние нараснахме, а подир него други не се роди; мястото му в българския живот е още свободно.

Източник: mecumporto.org