Иван Срацимир и съдбата на Видин

Последният стадий на втория етап от османското завоевание е свързан пряко с участта на видинския цар Иван Срацимир. В литературата по въпроса цялостната позиция на Иван Срацимир във връзка с турското проникване остава неизяснена. За утвърдено се смята мнението на К. Иречек, че в 1388 г. видинският владетел се е признал за османски васал. В последно време Ал. Кузев отнесе събитието към по-ранно време и изказа мисълта, че Иван Срацимир в качеството си на османски васал е участвал в походите срещу Коня /1386 г./, срещу Сърбия /1389 г./ и във Влашко /1395 г./. С отделни изключения, тази теза не бе възприета в други изследвания.

Казаното по-горе за похода на Фируз бей срещу Видин и Влашко в 1390/1391 г. също е в разрез със становището на Ал. Кузев. Цялостният преглед на събитията навежда на мисълта, че до гибелта на Шишмановото царство /1395 г./ Иван Срацимир е бил лоялен към османците. Неговият син и съуправител Константин при посещението си в Търново през 1394 г. или 1395 г. без съмнение е потвърдил верността на Видин към поетите задължения.

Съдбата на Видинското царство е решена след кръстоносния поход в 1396 г., когато настъпват сериозни промени в политическия статут на тази последна свободна българска територия. Както е известно в битката при Никопол /25 септември 1396 г./ кръстоносната армия била разгромена, унгарският крал едва успял да избяга с една венецианска галера по Дунава, а в ръцете на турците паднали много пленници. Според Йохан Шилтбергер непосредствено след битката, в края на септември 1396 г., Баязид нахлул в Унгария и опустошил херцогството Петау по р. Драва. В съществуващите изследвания краят на Видинското царство и съдбата на Иван Срацимир се свързват именно с този поход. Дали това мнение, което господствува безрезервно в историографията, намира пълно потвърждение в историческите извори? И кога всъщност е окончателно унищожена българската държавност – в 1396, в 1397 или в 1422 г.?

За втория, решаващ етап на османското завоевание на териториите на българската държава, могат да се отбележат следните важни характеристики. От края на седемдесетте години до 1388 г., както вече бе посочено, българската държава постепенно загубила възможностите си за активна и ефикасна съпротива. Със събитията в 1388,1393 и 1395 г. Търновското царство, основната в икономически, културен и държавно-идеологически план политическа единица, било унищожено. Бил екзекутиран и последният пълноправен “цар и самодържец на всички българи и гърци”. Краят на Шишманова България и през погледа на съвременниците /неизвестният автор на Българската хроника от XV век, сръбските, влашките и руските летописци, и от гледна точка на историческата перспектива е определящо за историческата съдба на българите. То може да се сравни с гибелта на Византия, която се свързва с превземането на Константинопол и със смъртта на последния византийски император Константин XI Палеолог /29 май 1453 г./ а не с по-късното завоюване на Пелопонес /1460 г./ или Трапезунд /15 август 1461 г./. В този смисъл краят на Видинското царство е само един завършващ епизод в историята на българската държавно-политическа традиция.

Източник: macedonia.kroraina.com