В българската история има едно кърваво събитие, което сякаш е потулено или за него умишлено не се говори. Това е Бояджишкото клане.
Бояджишкото клане от 1876 г., известно още като „Кървавото хоро“, e eдно от най-масовите кланета над българския народ по време на османското владичество. По жестокост то се нарежда на второ място веднага след Баташкото клане.
На 11 май 1876 г. селяните от Бояджик се събират в църковния двор да отдадат сърдечните си почести пред ликовете на първите славянски учители и равноапостоли светите братя Кирил и Методий. По време на празника владеещият околните села Едем ага нападнал селото със своите черкези, които започнали издевателства и грабежи. За да се отбраняват, селяните поставили въоръжена стража в края на селото. По този повод било докладвано на Шефкет паша, който се намирал в Сливен, че в Бояджик се готви бунт. Така на 17 май 1876 г. той с един табор башибозуци отива в Бояджик и започва погром над селото.
Голяма част от населението се укрива в местната църква, но тя била обстрелвана със снаряди, затова укрилите се вътре били принудени да излязат. Започва зверското им физическо изтребление. Убити са десетки мъже, жени и деца. Хванатите живи около 50 младежи били принуждавани да играят хоро пред пашата, след което също били избивани. Затова Бояджишкото клане е известно в историята и като ”Кървавото хоро”.
Цялото имущество на бояджичени станало плячка на башибозуците. Бояджишкото клане е определено от историците като трето по броя на жертвите след Баташкото и Старозагорското и като второ по жестокост клане след Баташкото. В него загиват 170 души мъже, жени и деца, и 2-ма свещеници – Желязко Колев и Господин Иванов. Сред убитите е и дядото на Джон Атанасов, а неговият баща Иван, още бебе, оцелява в прегръдките на убития. Към днешна дата има възстановен списък с имената на 145 жертви.
Поклон пред паметта на всички невинни жертви, загинали в Бояджишкото клане!
Източник: wikipedia.org
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
