При избухването на Илинденското въстание в него се включват общо към 26 000 българи, от които 20 хиляди въоръжени със стари пушки и пищови, а другите – с вили, коси и брадви. Било е ясно, че турците ще употребят цялата си въоръжена сила срещу тях, която се е състояла от 300-хилядна редовна армия, въоръжена със съвременни пушки, пистолети и оръдия. Въпреки това въстанието е обявено, защото се е сметнало, че, подобно на Априлското, то ще предизвика вниманието на Великите сили и те ще се намесят за осъществяването на чл. 23 от Берлинския договор, който предвижда автономия на Македония.
Разчита се и на активна помощ от страна на България – ако не пряка военна инвазия, то поне значително участие на войници и офицери под формата на доброволци. Такава нагласа е съществувала сред българското войнство и тя е била подкрепяна и насърчавана от преобладаващата част от обществеността. Поражда се идеята за неофициална мобилизация, чрез която да стане въоръжаването на запасните чинове, които да се включат в помощ на въстаниците.
Големият въпрос обаче е дали България е можела официално да се намеси в конфликта. Има много фактори, които са против едно такова действие. Това би означавало война с Турция, на която княжеството е васално, и според международното право това е недопустимо. Тези капани са били преодолими, ако България обяви независимост и заяви, че се притичва на помощ на своите сънародници в Македония. При един такъв акт вероятно е щяло да се стигне до негативна реакция от страна на Великите сили, които са подписали Берлинския договор. В конфликта е можело да се намесят Сърбия, Гърция, а дори и Румъния, които също имат претенции за Македония. Следователно една пряка военна инвазия е била свързана с много голям риск.
Най-добрият изход е бил въстанието да се отложи за по-благоприятни времена, когато България обяви независимост, превъоръжи своята армия и си осигури дипломатическа подкрепа за подобни действия. Това е било внушавано на ръководителите на ВМОРО и е възприето главно от Гоце Делчев. Той обаче е изолиран и не е поканен на конгреса в Солун, проведен на 2-4 януари 1903 г., където се взима решение за обявяване на въстанието още през същата година.
Въпреки това Делчев го приема като легитимно и продължава да работи за революционното дело. Среща се с военния министър на княжестото и му казва: „Ние сме наясно, че България няма да подкрепи въстанието с въоръжена сила. Но дайте ни оръжие. Имаме готовност в бунта да се включат 120-130 хиляди души. Ако ни дадете 150 хиляди пушки, и за тях ще се намери кой да ги вземе. И ако пуснете 20 хиляди офицери и войници като доброволци, сами ще се справиме с турците“.
По-внимателният и задълбочен анализ на обстановката показва, че България е имала основание да рискува с една военна авантюра. По това време нейните мобилизационни възможности са били за около 300-хилядна армия. Заедно с въстаниците се събират общо 450 хиляди. Въпреки заканите си, малка е вероятността Сърбия и Гърция да се намесят. Сърбия още помни пердаха от 1885 г., а Гърция няма граница с разбунтувалата се част от Македония. Малобройните им чети от андарти и четаши нямат покрепата на местното население, което компактно се обявява за българско. Реакцията на Великите сили би била ограничена до дипломатическа.
При това положение обединените сили на българската армия и въстаниците е трябвало да воюват само с турците. Така че една косвена намеса на България в подкрепа на въстаниците е представлявала разумен риск. А един евентуален успех до голяма степен би решил още през 1903 г. осъществяването на националния идеал за обединение на всички българи в едно Отечество. Тогава щяха да станат излишни следващите войни, в които страната ни дава многобройни жертви, а не постига почти нищо.
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
