Защитната реч на митрополит Климент Търновски (Васил Друмев)

Митрополит Климент Търновски (1841-1901) е известният български книжовник, писател, политик и общественик Васил Друмев. Процесът срещу митрополит Климент е един от първите политически процеси в новоосвободена България, в който се изправят един срещу друг доскорошните съратници в борбата за Освобождението – митрополит Климент и Стефан Стамболов.

Митрополит Климент подкрепя преврата срещу българския княз Александър I Батенберг, извършен на 9 август 1886 година. Стефан Стамболов, по това време председател на Народното събрание, заклеймява изменничеството на правителството „во главе Климента”. А на митрополит Климент изпраща телеграма, в която му пише, че „народът няма да забрави, че ти си, който заби ножа в сърцето му”.

Делото срещу митрополит Климент е от 1893 г., когато той е обвинен за клевета срещу княз Фердинанд и подбудителство към бунт чрез изнесена проповед. На 14 февруари 1893 г. – Православна неделя, която през тази година съвпаднала с рождения ден на княз Фердинанд, в Търновския храм „Св. Богородица” митрополит Климент произнася вдъхновено слово, едновременно духовно-поучително и обществено по своя характер. Митрополит Климент възхвалява изначалната православна вяра на българския народ и приканва слушателите да пазят тази вяра и да живеят съгласно нейните наредби.

Митрополит Климент завършва проповедта си с думите: „Всеки който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществувание на народа. Има Православие у нас, има български народ; няма Православие – няма български народ!”

Тази проповед била обявена за „противонародна”, „противодържавна” и насочена срещу личността на самия монарх. Митрополит Климент е малтретиран от привърженици на Стамболов, а след това насилствено откаран в Гложенския монастир. В началото на юни 1893 г. той е доведен под стража в Търново, за да се яви на съд по обвинение в подстрекателство към бунт и оскърбление на държавния глава.

Лично Стамболов е направил подбора на съдебните състави, които разглеждат делото срещу митрополита, както и избора на прокурор – Ганьо Чолаков, бивш възпитаник на митрополит Климент, впоследствие превърнал се в прототипа на безсмъртния Алеков герой бай Ганьо. Освен че показва грубата намеса в независимостта на съда, делото срещу митрополит Климент поставя и сериозни морални въпроси, които разкриват нравствения упадък на тогавашното българско общество.

На процеса, който се състои през юли 1983 г. в салона на читалище „Надежда” в Търново, митрополит Климент произнася защитна реч, откъси от която публикуваме. Последен взема думата обвиняемият митрополит Климент. Неговата защитна реч, която е един бисер на българското ораторско изкуство, прави впечатление и на публика, и на съдии. Всички те слушат в продължение на цели три часа, макар често да я прекъсват с бележката, че Климент не бива да се обръща към публиката, а към съдиите.

Защитната си реч Климент започва с израз на своята скръб, не защото е „бил извлечен по един незаконен и самоуправен начин от жилището си и затворен по още по-самоуправен начин в манастир, не и за това че се намира на скамейката на подсъдимите”, а затуй, че стават домогвания беззаконието да се прикрие с беззаконие;

Затуй, че в името на патриотизъм се удовлетворяват долни страсти и лични прищевки и домогвания, че в името на предаността към държавата и Държавний глава се подритва и правда, и закон, и власт, стъпква се всичко, като на местото му се поставя личния произвол и самоуправство, което за още по-голямо съжаление се провъзгласи и се провъзгласява, че се е вършило от името на народа”.

… Прокурорът се е обърнал преди това към съда с думите:

„С осъждането на подсъдимия вие, г-да съдии и съдебни заседатели, не само ще покажете, че високо цените правосъдието и строго се съобразявате с изискването на законите, но още ще дадете на нашето духовенство да разбере, че то трябва да си гледа само духовните работи и трябва да не се бърка в политиката“, като под политика разбира всички „обществени и политически въпроси“.

Обвинява Климент, че се е бъркал в обществени и политически въпроси, а въпросното слово е само предлог, повод за обвинение.

…Митрополит Климент: „Моето слово, казано на 14 февруари тази година, беше чисто църковно слово, чисто назидателно слово върху един предмет твърде важен, твърде жизнен, защото той е основа на народното съществуване и на истинското материално и нравствено преуспявание не само на частни лица, но и на държава и цял народ, и именно върху нашата света праотеческа Православна вярa.

… Ако г-н прокурорът разбира, че когато един служител на Православната Българска Църква говори в Божия храм една проповед за православната вяра, с това този проповедник се бърка в обществени и политически въпроси, аз напълно се съгласявам с него, защото въпросът за вярата е твърде важен не само за Църквата, за обществото, но той е въпрос и от твърде голяма политическа важност, той е и важен държавен въпрос.

Но нима въпросът за любовта към ближния е по-малко важен обществен и държавен въпрос, отколкото въпросът за вярата?…

„Защото, за да говоря за любовта към ближния, аз трябва да имам причини, да имам повод. Какво може в тоя случаи да ми послужи за причина, да ми даде повод? Нищо друго, освен ежбите помежду ни, омразата, несъгласията, и то не сами по себе си, а злото, и голямото зло, което тези пороци докарват не само на частните ни интереси, но най-повече на обществените и държавните ни работи.

Освен туй, и какво ще говоря за любовта към ближния? Нали ще требва да разправя и да докажа на християните, какво благотворно влияние има любовта към ближния не само за личните интереси – нравствени и материални – на Петка и Драгана, но и за най- важните обществени и държавни интереси, стремления и задачи?…

Ако да не знаех, че прокурорът се е учил в духовно училище, аз щях да предположа, че той говори така по неведение.

Но сега, по неволя също съм наклонен да предполагам, че г-н прокурорът криви си душата в това отношение, защото той, именно, трябва да знае и това, че текст за църковна проповед обикновено се взема от онези части на Евангелието или на Апостолските послания, които е наредено да се четат в нашите православни църкви в известни дни и празници, както и в известни църковни тържества и обреди, и че тая наредба не съм направил аз, но, както указаха и защитниците ми, направили са я светци, направила я църквата….

Който и да е, макар и да заема най-високо положение, … тоз, който посяга на вярата е предател…

Колкото и да са казвали и да казват, че тя (Консти­туцията) не е за нашия народ, че народът ни не бил и не е приготвен за нея, аз винаги съм бил дълбоко убеден, че нашата Конституция е едно от най-сполучливите и действителни средства, за да се възпита народа ни в истинската свобода, да се научи да познава гражданските си обязаности и да ги упражнява ревностно, разумно и за­конно;

С една реч, да се научи сам да бъде господар на себе си, да държи сам в ръцете си своите собствени съдбини, а не да се оставя да го водят други, нека и да експлоатират неговото простодушие и доверие, с неговия сиромашки и честен труд… Това е било мое най-дълбоко убеждение”…

„Колкото”, продължава той за изменението на чл. 38 от Конституцият, в който изрично се подчертава, че потомците на българския княз „не могат да изповядват друга вяра освен православната”, „аз пред никого не съм крил и пред вас нема да скрия, че така също съм бил и съм противник, защото виждам с подобно изме­нение на тоя член едно големо зло. Каквото и да казват, когато Православната наша вяра има доста големи опасно­сти от подобно едно изменение на речения член.

Защото и без това изменение разни пропагандисти шетат из България; дълг е, следователно, на всеки духовник да бъде буден страж, буден пазач на вярата ни и да се бори ведно с народа „против всички тези, които се домогват да разклатят в народа тая свята вяра, да я подкопават. Но то, освен дето ще усили тия враждебни на вярата ни религиозни пропаганди, ще изко­пае и една от най-опасните пропасти между народа и престола.”

Митрополит Климент разяснява, че в словото си в Търновския храм „Св. Богородица” той е имал за предмет „нашата Православна вяра: нейните вековни борби с враговете си, големите и вековни премеждия, които е тя понесла – било от тия свои врагове, било от собствени чада, решителното й тържество и великите благотворни сетнини от запазването на тая вяра за всичките православни, а особено за нас, българите”.

Митрополит Климент отбелязва, че черковният проповедник не посочва определени лица при проповедите си, а указва на дела и на добрите или на лошите сетнини от тия дела. „А от кого се вършат те, това е работа на съвестта на всекиго. На когото съвестта е чиста относно зачитането вярата на народа ни, той нека взема за своя сметка не само фразата ми, но, ако обича, и цялото ми слово.

Тая фраза не се отнася към никого лично и частно, но в същото време тя може да бъде отнесена и към мене, и към вас, и към трети, и към четвърти, ако ние вършим онова, против което е насочено изобличението.”

„Колкото за тези – заключава с Христова благост Климент, които са причина, за да бъда привлечен на тая скамейка, ще кажа, че те направиха това, за да се отърват от преследването на законите и от наказанието, което им предстои, за дето подритнаха правителство, потъпкаха закони и, като турнаха своя произвол и своето самоуправство по-горе от всеки закон и власт, извлякоха ме така престъпнически от митрополитския ми дом и ме завлякоха в манастира.

Не им се сърдя, не ги осъждам; напротив, желая да бъдат във всичките свои работи и предприятия така чисти и спокойни в съвестта си, както съм аз в тая минута, и от цяла душа и сърце моля и ще моля Всеблагаго Бога да им прости това беззаконие, което тe извършиха и вършат против мене.”

Първоначално митрополит Климент е осъден на доживотно заточение, после на 15 години затвор, докато накрая остават две години заточение. Това става с ходатайството на самия княз Фердинанд, въпреки враждебното отношение между двамата, тъй като князът търси признаване от Русия.

Митрополит Климент е освободен на 22 май 1894 г., след като Стамболов подава оставка и тя е приета от Фердинанд. На 24 май 20 000 души посрещат митрополит Климент във Велико Търново с надписа „Правдата и невинността винаги побеждават”.

Източник: cao.bg