Асоциациите, свързани със Сръбско-българската война, дори и за специалистите, свършват с подвига на младата българска войска, показала военно изкуство при Сливница, а също и с паниката, обхванала столицата, когато според чужди дипломати единственият мъж в София е Екатерина Каравелова. И това е.
За историците като че ли не съществува отбраната на Видин. А градът е бил изключително важен стратегически обект за сърбите. След като са преминали през Кула като нож през масло (отбраната била храбра, но противникът – многоброен), назначеният за командващ Северозападния участък капитан Атанас Узунов се отказва от отпор на открито поле и съсредоточава войските си във Видинската крепост.
Но силите остават неравни. Според различни източници, настъпващият началник на Тимошката дивизия и други войскови части – генерал Лешанин, води между 16 000 и 30 000 войници и офицери, добре обучени от руски военни, някои калени в боеве.
Срещу тях капитан Узунов разполага с 2000, повечето от тях запасни войници, 800 доброволци и още толкова опълченци. Руският историк Андрей Кудин, голям приятел на България, член на Руската академия на науката твърди, че защитниците на Видин били само 750 бойци и около 1000 доброволци, повечето ученици.
Още на 9 ноември генерал Лешанин обкръжава и изолира Видин по суша, превземайки Видбол, Гъмзово и Бела Рада. В депеша до крал Милан той се бие в гърдите, че ще мине през града като на парад и с усилен марш ще удари в гръб българите край София. Близо е до ума, че това е стратегията на Сюлейман паша при Шипка. Затова и онова, което ще се случи край Видин през 1885 г., ще е същото, което вече се е случило на Шипка, „където йощ Балкана шуми и препраща славата му дивна… от век на век“.
Но докато Сливница е възпята и се възпява и до днес, за Видин позорно мълчим!
„На 10 ноември – пише Симеон Радев, най-добросъвестният историк – сърбите стесниха съвсем обръча около Видин“. Привечер началникът на Тимошкия отряд, подполковник Димич, изпраща по парламентьори писмо до капитан Узунов, в което му предлага да сдаде крепостта или ще я направи на пух и прах. Българският офицер скъсва писмото и не отговаря нито устно, нито писмено на заплахата.
Сърбите посрещат това с гърлен смях. Освен опитността им, те имат и шпиони във Видин, които са им докладвали силата и разположението на българската войска. Това е несериозна отбрана според генерала традиционалист. Особено не заслужават никакво значение „сбиротака“, както ще нарече той струпването на студенти, ученици и чиновници. Що се отнася до артилерията, Лешанин знае, че тя е съставена от стари, изоставени от турците отдавна излезли от употреба оръдия, а снарядите едва ли не са вече негодни…
„По правилата на военното изкуство – пише Андрей Кудин – генерал Лешанин стяга крепостта в обръч и джентълменски предлага капитан Маринов (Кудин греши – не на капитан Маринов, а на капитан Узунов, б.а.) да се предаде. Капитанът отговаря, че бил недисциплиниран като юнкер, често бягал от лекции и не е присъствал на „Предаване на крепости“, затова пък случайно бил на лекцията „Отбрана на крепости“.
Крепостта Видин има две огради – външна и вътрешна. Но поради разрастването на града, вътрешната е вече полуразрушена и отчасти изгубила предназначението си да бъде цитадела.
Външната крепост е бастион, който в полукръг заобикаля града, с насип, висок метър и половина и дебелина 4 метра. Крепостната стена има и два форта.
Капитан Узунов нарежда реквизиране на храна за месец за 15 000 души.
След като генерал Лешанин нарежда настъпление, към защитниците на Видин потеглят две широки вериги и опасват целия фронт. Настъпва очакваното от сърбите объркване сред българите. Новоселци, Алибегово и Татарджик (все села около Видин) падат в ръцете на неприятеля. Сърбите са вече на стотина крачки от крепостта…
Сякаш само това са чакали две дълги, две къси 24-футови оръдия, една шестдюймова мортира (това е първообразът на знаменитите след половин век катюши, б.а.), 26 полски оръдия… Това е според данни на военното министерство, но Кудин пише за около 200 оръдия.
Започва напълно непонятен за генерал Лешанин убийствен артилерийски огън. Настъплението на сърбите не само е спряно, но те дори обръщат в бяг!
На другата сутрин то е подновено. А Лешанин е уверен, че след внушителната артилерийска канонада българите са изразходвали, ако не цялата, то поне по-голямата част от боеприпасите си. Дивизията настъпва този път в тройна верига. Стигат до около 300 метра от крепостта, подкрепени от своята артилерия.
И в този момент запяват топовете на Видин. По-убийствени и по-активни от предишния ден. „Вчера беше репетицията“ – ще каже по-късно капитан Узунов.
Цялата първа вълна от нападатели е пометена като с метла. Следва втората. И естественото продължение – безразборното отстъпление. Пак под неспирен артилерийски огън. Лешанин побеснява – от къде толкова снаряди у българите?!
На сутринта на 13 ноември нашата войска и най-вече доброволци, използвайки гъстата мъгла излизат от Видин и нападат сборния сръбски полк. Бягството на противника е паническо. Но Лешанин е и храбрец – той сам излиза на предната линия, връща разбягалите се и след два часа битка, най-вече на нож, българите отстъпват, оставяйки на бойното поле 70 убити, като откарват във Видин десетки пленници.
Изненадите този ден за Лешанин не свършват. Видинската артилерия е по-усилена от вчерашния ден – поразени са и сръбските батареи, после походните кухни, палатките, дори и тоалетните. Точният огън се дължи преди всичко на опитни военни разузнавачи, изпратени в сръбския лагер.
Идва ред джентълменство да прояви капитан Узунов. Той изпраща писмо до Лешанин, което генералът ще сметне за унизително – предложено му е примирие. Но той дава заповед за усилване на предните войскови части.
И отново допуска грешка, като решава, че на българите помагат румънците от Калафат. Съгледачите му донасят, че по цели дни на отсрещния бряг седят тамошни жители и крещят колкото им глас държи „Ура!“ и „Браво!“ към българите. А нощем по пет-шест лодки с огромни сандъци минават Дунава от Калафат до Видин. „Това са снаряди!“ – решава Лешанин и уведомява крал Милан.
От Белград до Букурещ е изпратена протестна нота, на която се отговаря, че румънците строго спазват неутралитета. Що се отнася до тайнствените сандъци, това съвсем не са снаряди, а друг вид „боеприпаси“ – ракия (макар и цуйка), вино и шампанско. След солидните почерпки румънците просто се прибират, за да подготвят следващата порция „боеприпаси“.
На 15 ноември капитан Узунов организира излаз с цел да унищожи челната сръбска група и батареите й. Отрядът, командван от подпоручик Тодоров, минава през вратата на крепостта „Страшен бряг“ и тръгва по пътя за Брегово в две колони, като втората е от доброволци.
Сърбите са изненадани. Българите се хвърлят в атака не на огън, а направо на нож. Боят трае час и половина. В ожесточената битка, според сръбски източници, падат 150 българи. Логично е загубите на сърбите да са по-големи. Подпоручик Тодоров е убит и българите в боен ред отстъпват в крепостта.
И за пореден път думата взема артилерията. Канонадата трае – неразбираемо за Лешанин – цели пет часа!
Денят е вече 16 ноември и в сила влиза наложеното от Австро-Унгария примирие. Зад кулисите обаче на това уж дипломатично решение, Виена си затваря очите и неофициално нарежда на Лешанин да превземе Видин и с ускорен марш да настъпи към София. Явно това е силно рамо за амбициите на крал Милан все пак да присъедини към Великосърбия българските земи по линията Лом – Софийското поле, чак до Ихтиман и преместване на българската столица във Велико Търново.
Лешанин събира в юмрук армия и артилерия и започва артилерийска подготовка за щурм. Българските оръдия мигом отвръщат. Сърбите са пометени. Капитан Узунов повежда войници и доброволци в пехотна атака…
Междувременно изпраща телеграма за нарушаването на промирието до Петко Каравелов, който, от своя страна, изпраща в австрийското агентство Васил Радославов, все още негов фаворит (много скоро ще станат яростни врагове).
В австрийското агентство отвръщат, че нямат никаква представа за действията на генерал Лешанин. Радославов все още е храбрец и съобразителен мъж (той е и поет) и отвръща рязко, че капитан Узунов е безумен смелчага и умен военен, ще настъпи по своя воля без да го еня за австрийските дипломатически решения и няма да спре, докато не влезе в Ниш, пък после дипломатите да се съобразяват с него, а не той с тях!
Представителят на Австро-Унгария чуква токове и дава тържествено уверение, че от този час нататък сърбите няма вече да нарушават примирието.
Това е славната, забравена история на защитата на Видин. Остава загадката – от къде у българите толкова боеприпаси?!
Тя, както и много други български загадки, е решена от чужденец, макар отговорите да са посочвани и от български изследователи като институцията Боян Драганов.
Тайната носи името на един кораб – „Голубчик“. Негов макет и сега може да се види в музейната експозиция на крепостта Баба Вида. Но за подвига му историците традиционалисти си мълчат. Само споменатият Боян Драганов отбелязва: „Корабът има огромна заслуга сръбската армия да не овладее северозападна България“.
Нека надникнем зад желязната завеса на официалната безлична летопис!
„Голубник“ е построен в Нюкясъл, Англия, през 1858 г. за нуждите на Руското параходно дружество. Водоизместимостта му е 265 тона, движи се от 75-силова парна машина „Компаунд“, дължината му е 40 метра. Военизиран е в началото на Руско-турската война.
На 2 юни 1880 г. морският съд е подарен на България и ляга в основите на Българския военноморски флот. За негов капитан е назначен мичман Луцки. След Съединението той отказва да се върне в Русия, за което е даден на военен съд.
Капитан Узунов се свързва телеграфически с Луцки, комуто обяснява, че в Свищов има складирано огромно количество снаряди, които са доставени там и останали неизползвани поради превъоръжаването на армията. Но точно те сега вършели работа за също изоставените вече турски оръдия във Видин. Луцки започва всекидневни воаяжи от Свищов до Видин, носейки в трюмовете си хиляди амуниции (колкото може да се поберат). Според Боян Драганов курсовете били общо 45.
Това обаче не решава загадката, а само я задълбочава. Защото е невъзможно да се мине безпрепятствено край сръбските батареи, разположени при Видбол, на една ръка разстояние от Видин. Всяка брегова артилерия в онова време разполага с албуми със силуетите на вражеските кораби, включително и на „Глубчик“.
„Мичман Луцки – пише Андрей Кудин – е опитен моряк. Един дърводелски екип в Свищов денонощно работи по бутафорни надстройки – ручки, каюти, комини, мачти. Всяка привечер с променен силует „Голубчик“ минава край сръбските позиции било с германски, било с австрийски флаг. Сам Луцки в подходяща униформа отдалече поздравява по военному сърбите“!
Заслужава си още малко да разкажем за кораба. Луцки и „Голубчик“ пак са на предна линия по време на преврата на 9 август 1886 г. В този ден мичманът и Захари Стоянов са заедно. На 12 август Луцки отново събира моряците си, заклева ги във вярност на княза и се впуска в гонитба на яхтата, на която е откаран от метежниците Бендеров и Груев княз Батенберг.
Доскоро „Голубчик“ е бил използван от първия княз на Третото българско царство за лятна яхта. Но това е лебедовата песен на Луцки – патрул, воден от подполковник Филов (бащата на Богдан Филов), спират кораба и лично подполковникът нанася побой над мичмана. После той е изгонен, а за командир е назначен капитан Владимир Кисимов – първият български морски капитан.
Корабът ще вземе участие и в потушаването на Русенския бунт, в който на предна линия ще видим героя на Видинската крепост, вече майор Атанас Узунов, който ще поведе Инженерния полк, но ще бъде ударен в гръб, след като е предаден от брат си. Когато оцелелите бунтовници ще се опитат да преминат Дунава, с лодки, те ще бъдат изловени като шарани от матросите на „Голубчик“.
Още същата година, корабът ще бъде преименуван от военното министерство на „Хан Крум“ . Той отново ще се върне във Видин, вече за тържествено посрещане на новоизбрания княз на България – Фердинанд. Величеството обаче първоначално ще откаже да се качи на борда му – като убеден окултист, той смята за опасна поличба да влезе в Българско с кораб, участвал в детронирането на предшественика му.
Година по-късно ще промени мнението си и след като плавателния съд е изпратен за ремонт в Австро-Унгария, ще го превърне в княжеска яхта.
И с още едно национално събитие е свързан някогашния „Голубчик“. Това е „корабът – пише Боян Драганов – на който се взема историческото решение да бъде обявена независимостта на България“!
Иначе през 1910 г в чест на победата при Видинската крепост, на гаровия площад в дунавския град е издигнат мемориал-костница, известен като „паметника на Скърбящия воин“. Негов автор е скулпторът Андрей Николов, който извайва и бронзовия лъв пред Паметника на незнайния воин в София.
Автор: Борис Цветанов
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
