Еничаринът Склаф, името Слав и робите

През 1876 г. в Периодическото списание на Българското книжовно дружество в Браила Марин Дринов публикува народната песен „Стойна Ениньовка и еничерин Склаф“, записана от него в Панагюрище. Той коментира само фонетиката на песента и пише „словенски“, а не „славянски“ езици.

След половин век, през 1923 г., името Склав се появява във втория том на сборника „Казанлък в миналото и днес“. Там Матей Георгиев разказва за разрушаването на Мъглижкия манастир „Св. Николай“ през 1820 г. от „гъркат Силни Склав от Одрин“.
За трети път името Склав се появява през 1964 г. в „Опис на ръкописите в Народната библиотека в София“ от М. Стоянов и Хр. Кодов. Те публикуват нормализирана една приписка от Евангелие от Мъглижкия манастир от 1572 г., отнасяща се до погрома на обителта от Силни Склав.

И в трите извора Склав не е назован „еничерин“. Така го е нарекъл само Марин Дринов в заглавието на песента, сложено от него.
В приписката на Мъглижкото четвероевангелие, която е датирана от 1623 г., управлението на търновския митрополит Гавраил е документирано от 1616 до 1638 г. Най-забележителна в този документ е думата „Склав“. Въпросът е дали това е собствено име или е нарицателно? Име Склав в българската именна система никога не е имало!
Всъщност изследователите на приписката не са я разчели правилно. В текста „та зеха от маглишь пнгi `асклавъ рече“, те разчитат последните две думи като „а Склав рече“, без да обръщат внимание на титлата на буквата а, която я превръща в цифрата 1 и по славянския, и по гръцкия правопис. Така текстът вече не е „а Склав рече“, а „един склав рече“. Какво е „склав“, ще видим по-нататък.

Дринов отива в Италия по дирите на човека, който пръв променава думата „склавини“, а не „славяни“ – рагузкият (дубровнишкият) славянин Мавро Орбини, автор на книгата „Царството на славяните, днес неправилно наричани скиавони“, издадена в Пезаро през 1601г. Руският й превод от 1722 г. е послужил като първоизточник на Паисий Хилендарски за неговата „История славяноболгарская“.

Дринов пише през 1870 г. до Българското книжовно дружество в Браила: „Отидох в Италия да издиря Мавро Орбини, печатал е в Пезаро „История на славянските народи“. В целия град се намери един Орбини, та и той безкнижен берберин. Г-н Ванцолини и графът Бонамини имат частни сбирки от ръкописи. Те ми ги предложиха да ги прегледам. За турската държава се намира и следното: в царуването на султан Мурад ІІІ везир бил Мехмед паша, родом българин. В Константинопол го довели като роб, но съдбата му помогнала да стане берберин на султана, който го обикнал и направил Еничер ага, та че го оженил за сестра си, а после го въздигнал до везир. От г-н Ванцолини научих, че около една миля на север от Пезаро се намира един морски нос, който се нарича Словенски нос, Punta degli Schiavi”.

Дринов е знаел, че schiavi значи „роби“, а не „славяни“, но подобно на Мавро Орбини превежда името като „Словенски нос“.
Латините наричали славяните „склави“, „склавини“, „склавони“, което ще рече „роби“. На латински sclav значи „роб“. Коренът sclav се е запазил не само в романските езици, но и в немския и гръцкия. Най-фрапиращо е положението в английския, където „роб“ и „славянин“ се пишат и изговарят почти еднакво: slave, slav.
На най-старите европейски карти Балканският полуостров е означен чак до Солун като Sclavonia, а Сърбия – като Servia. Първото означава „Страна на роби“, второто – „Страна на слуги“.

По времето на св. св. Кирил и Методий, през 880 г. папа Йоан VІІІ пише на княз Светопълк: Litteras sclavinicas a Constantino quondam philosopho repertas jure laudamus („Робските букви от Константин, наречен философ, изобретени, са узаконени“).
В т.н. Залцбургски меморандум от 871 г. се отбелязва, че в Панония се появил Методий с новоизобретените славянски букви: noviter inventis sclavinis Litteris. Но тук също се има предвид не славянски, а „робски“!

От момента на изобретяването на т.н. славянска азбука от св. св. Кирил и Методий народите, които сега наричаме „славянски“, започват да се наричат „словенски“, защото придобили „дар слово“. Словенско племе е това, което е приело евангелското слово. Словените са хора на Бога, защото Бог е Слово, а Словото е Бог. Следователно словените са божествени хора. Това умозаключение им дава самочувствието да почнат да се зоват славяни, т.е. славни хора, докато околните народи все още ги наричат склави, т.е. роби.
Според съвременните български историци името Слав се появява по времето на Калоян (началото на ХІІІ век), като така се е казвал родопския деспот Алексий Склав. Тези твърдения се базират на Константин Костенечки, наричащ Родопите Славиеви гори. От това прилагателно историците ни правят извода, че владетелят на Родопите се казвал Слав.

Но истинското му име Склав е регистрирано още през 1228 г. на латински език в грамота, оповестена от сръбския учен Любич (Totam terram de Sclave. Monumenta spectancia hist. Slav.mer., ІІІ, стр. 402). Че е заслужил името си, се вижда от хрониката на кръстоносците, водена от Анри де Валенсиен: „Този Есклас дойде при императора Хенрих. Есклас падна в краката на императора. Есклас стана васал на императора.“ Но есклас на френски значи „роб“.
Проверих много списъци със стотици български имена в историческите документи – името Слав се появява за първи път едва през втората половина на ХІХ в. В интерес на истината, името Слави се среща още в първите списъци, но като пряк превод от гръцките имена Докс и Докса (Слави и Славка).

Мавро Орбини остава документално първият, който налага названието „славяни“, а ученикът му Паисий Хилендарски пише в „История славяноболгарская“: „Българите, които имали за свой княз Алцека, отишли при краля Грималда. Той им дал място и се населили край Бяло море. Те пак се наричат словяни, а гърците ги наричат склавуни“ (както вече отбелязахме, на гръцки език това означава „роби“).

На същата тема пишат Васил Априлов и Никола Палаузов до Неофит Рилски (30 юни 1838 г.):

„Гръцките автори, които знаят славянски, се смеят на странното произношение на гърците, кои и сега още казват „ето литургон волгарико“, а не „ето литургон славиника“. И самите българи казват: „Правят българска литургия“, а не „славянска“. Следователно нито едните, нито другите познават думата „славянин“. Тая дума в последните години се въведе от русите“.

И все пак, лично или нарицателно е името Склав? Без да си задава този въпрос, през 1876 г. Марин Дринов публикува народната песен „Стойна Ениньовка и еничерин Склаф“ с пояснение, че я записал в родния си град Панагюрище. Главната буква С в Склаф е поставена от него – очевидно е схванал това като личното име на еничерина, без да се поучи от Мавро Орбини.

Дринов отбелязва: „Слушах песента от няколко жени, но най-пълно и най-добре ми я изкара баба Рада Цончовица, от която я и записах“. Следователно в Панагюрище са били разпространени няколко варианта на текста. Един от тях, в който изобщо липсва думата Склаф, е посочен в Речника на българския език от Найден Геров срещу думата „самострелец“.

Панагюрският говор ми е бащин, дядов и прадядов. През 1967 г. с доцент Борис Симеонов проучихме цялата Панагюрска околия, затова смея да твърдя, че записът на Геров е абсолютно точен спрямо местния изговор, а записът на Дринов препраща песента към македонските говори.

Подобно мнение изказва през 1976 г. и руският фолклорист Юрий Смирнов, който прави известна песента „Стойна Ениньовка и еничерин Склаф“, разпространявайки я в 303 000 екземпляра от Източна Германия до Аляска чрез сборника „Песни южных славян“. В пояснителните бележки той пише за сродната песен „Яничар и руса Драгана“: „Преведена по текста в сборника на Миладиновци, № 87. Съдейки по езика, песента също е записана в Панагюрище“. Човекът е руснак, но е видял сходството в езика на двете песни за срам на българските си колеги.

Интересно е географското разпространение на вариантите на песента – всички те са записани на запад и югозапад от Панагюрище, чак до Солун: „Силни Склаф и жена му робиня“ е записана в Тетевенско от М. Маринов; „Яничарски паша и вдовица Яна от Солунско изнамерват се за същи съпрузи“, записва П. Р. Славейков в Дупнишко; „Еничарин и руса Драгана“ е от сборника на братя Миладинови; „Али бег и Янинка“ е записана от Стефан Веркович във Велешко, Македония; Славейков записва същия (!) текст и в Етрополе, но на източен, не македонски диалект. Същата песен пееше и моята майка, а тя е от град Пещера, Пазарджишко, където живеят македонци, албанци и власи. Вместо „Мари Драгано, моя робиньо“ тя пееше: „Мари влахинко, черна робинко, ако го видиш, позна ли щеш го?“.

Ако „Стойна Ениньовка и еничерин Склаф“ беше съчинена в казанлъшкото село Енина, нямаше ли да се запази поне един вариант в селото или в Казанлъшко? Досега такъв не е намерен. И ако преди половин век някой бе попитал жителите на Енина дали някоя жена е от тяхното село, щеше да му отговорят: „Янинка е“, а не „Енинка е“. Така героинята в песента на Веркович се казва Янинка, но в Славейковия вариант е едновременно Яница и Еница!

Край Мелник се намира село Склаве, т.е. в него живеят склави. По време на турското робство селото не е променяло името си, въпреки че населението му е ислямизирано. А как се нарича жител на село Склаве – естествено склав. Напише ли се с главна буква, се получава собственото име Склав. В песента „Стойна Ениньовка и еничерин Склаф“ Марин Дринов го е написал с главна буква, докато в приписката в Мъглижкото четвероевангелие няма главни букви – можеш да тълкуваш „склав“ и като лично, и като нарицателно име.
Помолих калофереца Генко Писков, чиито родители са били големи песнопойци, да разбере не се ли е пяла из Калофер песента „Стойна Ениньовка и еничерин Склаф“, а той ме спря: „Чакай, чакай, как така хем еничерин, хем склав? Склав не е ли роб?“ и уточни, че знае тази дума от баща си от родителите си.

В „Речника на българския език“ от Найден Геров „склавъ“ е определено като съществително от мъжки род, означаващо „робъ, пленникъ“. Съставителят му дава думата като българска, тези от чужд произход той ги означава специално. Рано напусналият България Марин Дринов не е знаел тази дума и превърнал нарицателното име в лично.
А всъщност еничарите са роби на султана и изразът „еничерин склав“ означава „еничерин роб“. Турският историк проф. Халил Иналджък изтъква в книгата си „Османската империя“: „Най-могъщият фактор в империята била османската кул (робска) система. Еничерските корпуси давали на султана неоспоримо превъзходство над съперниците му“.

Да разгледаме сега приписката в Мъглижкото четвероевангелие от гледна точка на казаното дотук. В израза „да се знае кога е послалъ царю силна склава“, ако „силна склава“ е винително-родителна форма на „силен Склав“, трябваше да бъде написано „коги е послалъ царъ силнаго склава“. В случая „силна склава“ има значение на „голяма робия“ и по този начин отразява понятието „кул система“.

По-реално е „еничерин Склав“ да означава „еничерин роб“ и понеже думата е била в редовна употреба у гърците, можем да си обясним защо Матей Георгиев пише „гъркат Силни Склав от Одрин“: „Сведенията, които можах да събера за миналото на Мъглижкия манастир, датират от 1815 г. В паметта на 80-годишни старци стоят като насън две имена: дедо Драган и поп Марко от Дреново, които са живели до 1827 г. в монастиря. През тяхно време монастиря бил в доста добро материално състояние. Имало доста много добитъци, храна, подаръци и пр.

Веднъж дедо Драган построил нова монастирска стаичка, която украсил с „щампички“ и други икони. Туй се видело на турците и гърците за нов монастир, ето защо около 1820 г. идва гъркат Силни Склав от Одрин с много турска войска в манастиря… Каква злоба са крияла в душата на този грък се вижда от неговите думи: „Когато чуете, че иде силни Склав, яко далеко да бегате“. Туй е записано в ръкописите на поп Добря“.
Веднага се натрапва връзката между разказаното от Матей Георгиев и приписката от 1623 г. в Мъглижкото четвероевангелие. Георгиевият Силни Склав обаче е грък, а как така грък ще бъде начело на турска войска? Това може да бъде само ако Еничер ага (т.е. Силни Склав) е от гръцки произход и води войска от еничери склави. Цялата история е разширена интерпретация на приписката от 1623 г., извършена от поп Добри. Но кой е той Георгиев не казва.

Следва да отбележим, че между Мъглижкия манастир и село Енина има 12 км пряк път и културни връзки, които се потвърждават от следната приписка: „В лето 1634 подвързах аз, Върбан граматик от село Янина от Казанлъшки кадилък това евангелие за светия отец и чудотворец Николай за 110 аспри, а моето отечество е град Търново“.
Помня, че в някогашните ни учебници по история пишеше, че първоначалните славянски племенни съюзи са се казвали „анти и склавини“. После започнаха да ги назовават „анти и славини“!

Славяните били наричани склавини от околните народи още преди идването им на Балканския полуостров. Дори след създаването на държавата България византийците са правели разлика между склавини и българи, въпреки че ги признали за един народ. Това се вижда в „История на Бохемия“ от Йоан Дубравий: „Българите, след като взели за съюзници във войната своите сънародници склавините, нахлули в Тракия“.
Генко Писков не можа да издири в Калофер вариант на песента „Стойна Ениньовка и еничерин Склаф“, но пък аз намерих: в „Сборник на Калоферската дружба“ том ІІ от 1924 г. на стр. 162 песента за Анта войвода, който открил сестра си сираче в Калофер, като влязъл да го ограби.

Анта войвода, Силни Склав… анти и склавини? Не са ли тези лични имена запазил се през вековете спомен за изначалния ни корен? Подобни на тях създадени на етническа основа лични имена са разпространените Герман, Латин, Персиан, Руси, Даки, Роман. Колкото и да е рядко, името Анта (за мъж) е дадено като редовно християнско българско кръстно име от Найден Геров в списъка на българските кръстни имена в края на том V на „Речник на българския език“.

Но там не се среща нито Склав, нито Слав, което обяснява ролята на субективния фактор при изкуственото създаване на това лично име от нарицателно като символ на робството, каквито са Черен Арап, Дете Голомеше и Муса Кеседжия. Прав е руският фолклорист Юрий Смирнов като пише в сборника „Песни южных славян“: „Склаф – така са наричали много съседни народи славяните, поради това името на героя следва да се признае за нарицателно, всъщност е прозвище, получено в другоезична среда“.

Автор: Димитър Делийски

Източник: desant.net