Д-р Никола Генадиев: Спомени за Съединението

Спомени за Съединението

В средата на месец август 1885 г. прекарах една нощ в селото Дермендере, отпосле прекръстено на Фердинандово (днес – Първенец – б.р.). То беше оная нощ, в която „Централният революционен комитет” взе окончателно решение да осъществи Съединението на Южна и Северна България чрез военен преврат. Членовете на Централния комитет, които взеха участие в това заседание, бяха: Захари Стоянов, Димитър Ризов и Иван Андонов. Димитър Ризов беше отишъл на гости у Захари Стоянов, а Захари Стоянов и Иван Андонов със семействата си бягаха от пловдивските горещини.

Пловдив по него време много се различаваше от сегашния град.

Тогава още нямаше водопроводи. В по-богатите къщя по могилите имаше щерни, в които се набираше дъждовна вода от капчуците. Но голямата част от населението пиеше вода от Марица, която „сакаджиите” наливаха в кожени мехове, наречени саки, и продаваха из улиците. Тази вода се пазеше в големи, до устието заровени в земята пръстени делви. Калта са утаяваше, но заразите що влачеше реката, си оставаха и причиняваха опустошителни епидемии. Новият водопровод, чиято постройка се дължи на един простичък, но решителен кмет, опълченеца Дюкмеджиев, беше изцяло благодеяние за Пловдив. Според сведения, които съм събирал по аптеките, още в първата година след докарването на чистата вода от Родопите, приходите им са спаднали почти наполовина.

Недостатъкът на вода пречеше и на развитието на растителността. Залесените сега пловдивски могили тогава бяха голи канари. Лятно време те се напичаха от палещото слънце и нощя от тях лъхаше непоносима горещина. Разходката на гражданите беше в мънинката градина, останала недовършена до издъхването на Румелия, или по улицата, която води към гарата – гореща, прашна, нетърпима. Блатата, изобилни в града и околността, защото в Пловдивското поле има места даже по-ниски от повърхността на Марица, не бяха още пресушени и в тях се въдеха и размножаваха милиади вредителни или досадни насекоми.

Селото Дермендере, на 8 километра от Пловдив, разположено в полите на Родопите, със своята и лятно време пълноводна балканска река, със своята разкошна растителност, със своя пресен планински въздух привличаше ония пловдивчани, които можеха един-два месеца да избягат от жегата. Там се бе настанил за през горещините и Захари Стоянов, в хотела на Кациграта. Този хотел се състоеше от едно здание на самата улица, зад зданието имаше двор, в който два вековни чинара, садени през турското завоевание, до ден днешен разстилат величествените си клонове, зад двора идеше лозе с ранозрейно грозде, а в дъното, на по-издигнато място, имаше градина, през която минаваше бистра вада, а над самата вада имаше постройка, състояща се само от една стая.

Вечерта, за която стана дума в първите редове на тия спомени, Захари Стоянов се задели с Димитър Ризов и с Иван Андонов в хотела на важно съвещание, а ние, дейци по Съединението от втора и трета категория, аз, Иван Стоянович и Продан Тишков Чардафона, вечеряхме и спахме в обкръжения със зеленина и цветя павилион над вадата.  По право ще бъде да кажа – вечеряхме и не спахме, защото нея нощ нито сме мигвали, нито даже сме лягали. Ние знаехме, че отвъд, в хотела, ще се вземат важни решения във връзка със Съединението, в делото, на което бяхме изцяло предани, и с нетърпение очаквахме да ни повикат и да ни кажат кому каква работа възлагат. Ние бяхме млади, самоуверени, буйни, възбудени от мисълта, че взимаме участие в едно велико дело, сънят не достигаше нашите клепачи: с песни седнахме да вечеряме, с песни осъмнахме. И когато даже неуморимото гърло на Иван Стоянович пресипна и някой спомена да лягаме, видяхме, че е много късно и се оставихме от това намерение.

Не се мина час, срещнахме се с големците и разбрахме, че през нощта се е решило да се свали главният управител Кръстевич и да се провъзгласи Съединението в месец септември. Това решение, взето от ония по-важни съзаклятници, които нея вечер се намираха в Дермендере, трябваше незабавно да се съобщи на българския княз, който по това време беше на маневри в Шумен, и за да има по-голяма тежест за него, нарече се „решение на Централния революционен комитет”.

Димитър Ризов и майор Муткуров бяха отредени да тръгнат по разни пътища и да се сберат в Шумен, дето да се явят при княз Александър и да искат неговата подкрепа. Централен комитет обаче не съществуваше: никой не го бе избирал, никой не бе го съставил. Имаше една централна личност, около която се трупаха всички дейци на Съединението и която олицетворяваше борбата за това народно дело. Тази личност беше Захари Стоянов и той, сраснал с дейността на Букурещкия Централен революционен комитет, си послужи с това гръмко название, което стана известно след Съединението от в. „Самозащита”, издаден от З. Стоянов и Д. Ризов само в един брой.

Революционната организация, която направи Съединението, действаше при особено благоприятни за подобни предприятия условия. Тя намери готови съставни части – македонските комитети, и предприе дело, което беше тъй назряло, щото нямаше нито време, нито нужда да създава съзаклятнически гнезда из цялата област и да ги кани да избират Централен комитет. (…)

След това Ризов тръгна за София. Майор Муткуров щеше да върви из друг път, за да не вдъхнат подозрения, ако пътуват заедно; щяха да се срещнат в Шумен и там да се представят на княз Александър. Аз, по съветите на Захари и на Ризов, използвах файтона на Ризов и му станах другар до София, за да искам стипендия от стария си учител Петко Каравелов, за да уча в странство. На моите възражения, че мога да бъда потребен в Пловдив за делото, двамата ми отговориха, че не бива да изпущам времето и да спирам учението си. Това показва още един път, че главните съзаклятници са имали пълна вяра в благополучния изход на предприятието и не са допускали международните усложнения, които настъпиха.

Ризов трябваше  да се върне от Шумен през София и да се настани в Пловдив за извършване на преврата. Събитията го изпревариха. Румелийското правителство, след като се допитало до руския консул, и разбрало, че движението няма да бъде подкрепено от него, реши да посегне на Захари Стоянов и на майор Данаил Николаев. Захари Стоянов, истински революционер, притиснат още от обстоятелството, че в първите дни на септември ставаха маневри, а Николаев като началник на отряд, разполагаше с внушителна военна сила, изпревари властта, и на 6 септември Съединението бе прогласено и възприето от народа и войската. Ризов се върна от Шумен в София едва на 6 септември вечерта и същата нощ замина за Пловдив. Видях се обаче с него и той ми съобщи какъв отговор носи. Като изслушал Муткуров и него, княз Александър им  поверил, че положението му е много трудно, защото в скорошна една среща с руския министър на външните работи Гирс, той заявил, че не знае за готвещ се преврат в Пловдив, и най-накрая казал: „Ако работата е тъй напреднала, както ми я описвате, и ако е вярно, че връщане няма, аз, с риск на короната си и на живота си, поемам в ръцете си делото на Съединението”. Обещал им още да предпише на военния министър да не разпуща запасните, свикани за маневрите, под предлог на инцидента с Румъния за Араб Табия при Силистра

Върху отговора на княз Батенберг, даден в Шумен, отпосле възникна спор. Княз Александър, Ризов и Муткуров не са между живите, за да го уяснят. Моето мнение, е, че горните думи са били произнесени в Шумен. Те се подкрепят от заповедта за спиране под знамената на запасните. Но защо Ризов ще ги измисля пред мен на 6 септември, когато Съединението е вече станало и няма никаква цел да се влагат в устата на княза? А най-силно впечатление ми направи обстоятелството, че когато на 2 ноември 1885 г., когато Сърбия обяви война, княз Александър тръгна за бойното поле от Пловдив от площада Джумаята, приветствуван от кмета К. Пеев, както беше седнал на файтона, изправи се и каза няколко думи на народа. Аз бях там и в ума ми се запечатаха следните думи: „Аз, с риск на короната си и на живота си, отивам да браня българската земя”. Не може да има такова съвпадение между думи, произнесени на 2 ноември, и думи, измислени два месеца по-рано от Ризов; очевидно е, че това е израз, свойствен на Батенберг.

И така, аз самият, който бях в София, и знаех, че Съединението ще се прогласява на октомври, бях изненадан от една телеграма, разлепена по улиците и подписана от Временното правителство, в която бе казано, че румелийската власт е свалена без жертви, че народът е прогласил Съединението и княз Александър за княз на Южна и Северна България.

В Пловдив стигнах едва на 8 септември. Тук вече бе избликът на народния възторг. Щом минахме моста на Марица, влязохме в тържествуващ и празничен град. Преди да ида у дома си, да видя баща си и майка си, аз се упътих към кметството, дето заседаваше Временното правителство. Улиците бяха препълнени с народ. Дюкяните отворени, но хората малко внимание отдаваха на търговията, всички лица засмени, всички приказват за Съединението и за предстоящото пристигане на княза. Всред множеството се мяркат Чардафоновите конарци с техните рунтави калпаци, със стегнати навуща, с патрондаши, препасани на кръста и през двете рамена, с изрази на лицето, които напомняха старовремските български воини из картините на Доспевски; доброволци с най-разнообразни носии, от униформата на Ботевата чета до гражданско облекло и цървули. И между тях и до днес е пред очите ми един висок чирпанец, дошъл в Пловдив да се нарадва на Съединението, облякъл се в редингот, черни панталони и черна жилетка от чохено сукно, препасал през рамото си турска сабя, окачена на зелена копринена лента. Засмян, тържествуващ, той постоянно махаше с дългите си ръце, на всекиго се смееше, с всеки го се ръкуваше, всекиго поздравяваше, и всеки поздрав свършваше:

„Долу Румелия! Долу лъжесъединистите! Да живее Съединението!”

Из Д-р Никола Генадиев, Мемоари, том I, София, 1923 г.

Източник: kultura.bg

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!