Не можем да не отбележим с чувство на признателност името на Димитър Беровски, човекът, който при догарящите пламъци на Априлското въстание организира и застана начело на въстанишките действия в своя роден край.
Димитър Попгеоргиев Беровски е роден през 1840 г. в с. Берово, Малешевско. Неговата революционна закалка започваот ученичеството му в духовната семинария в Одеса, където по някое време бил надзирател Г. С. Раковски. От там се познавал и с Натанаил от с. Кучевище, Скопско, бъдещия Охридски митрополит и организатор на Кресненското въстание. През 1861 г. Беровски е в Белград заедно със съгражданина му прочутия дядо Ильо войвода – и двамата участници в легиите на Раковски. След разтурянето на легията Беровски заминава за родното си село, където като учител поема ръководството на църковното и училищно дело.
През 1874 г. Беровски и неговият тъст поп Стоян от с. Разловци, Пиянечко, повдигнаха народа от цяло Малешевско и Пиянечко срещу гръцкия владика и го изгониха, с което завинаги се тури край на фанариотското иго по тези места. Арестуван по този повод, Беровски успял да избяга от затвора и заминал за Цариград . Тук той установява връзки с българския революционен комитет и през пролетта на 1875 г. отива в Солун, от където започва организирането на Малешевията и изпращането за там на оръжие. Тук той се запознава с двете учителки Неделя Петкова и дъщеря й Станислава, които още като учителки във Велес били посветени в народното дело от пратеник на Васил Левски. На тях Берорвски възложил ушиването и извезването на въстаническото знаме, което ще се развява от неговата чета.
В началото на 1876 г. в Солун пристигнал отец Генадий, пратеник на Българския централен революционен комитет, сподвижник на Левски и знаменосец на четата на дядо Ильо войвода. Той съобщил, че през май сг. Ще се вдигне въстание в Мизия и Тракия. Беровски побързал да замине за своя край. На тръгване посетил двете учителки, които му предали изработеното от тях въстаническо знаме и през сълзи се простил с тях. По това време в с. Разловци, в местността “Каладжерджево” се събрали представители на местните комитети от Малешевско и Пиянечко, които взели решение въстание да всигне през май 1876 г. На това събрание Димитър Беровски бил избран за главен войвода.
С малка чета на 1 май той тръгнал да обходи Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. След една седмица той се върнал и спрял над с. Разловци, където били се събрали на съвещание представители от двете околии за обсъждане на работите по предстоящото въстание. В тоя ден обаче (7 май) неочаквано дошли спахии, придружени органи, които почнали да арестуват видни селяни. На другия ден сутринта турците подкарали във вериги 10 души селяни, между които и хора на организацията, да ги водят за Царево село. Въстаниците решават да посрещнат конвоя на моста на р. Брегалница и освободят арестуваните. С един залп част от турците били избити, други ранени се хвърлили в дотеклата река. При нападението в бъркотията един от затворниците бил убит от куршум на въстаниците. Останалите в селото въстаници, както е било уговорено, нападнали задържалите се в селото турци и ги избили. Архивата на общинското управление била изгорена сред селото. Въстанието било обявено. Семействата от селото се изтеглили в планината Голак, охранявани от група четници. Беровски и поп Стоян, възседнали на коне, с развято знаме – знамето на солунските учителки, тръгнали със сборната чета да вдигат населението.
В с. Митрошинци четата влезла в сражение с аскер, който бил разбит. Селото въстанало, покъщнината била изнесена в планината, където били и разловчани. В това сражение Беровски бил ранен в главата, но продължавал да се движи с четата. В с. Лаки, Кочанско, селяните били вече въстанали и изтеглили семействата си в планината Плачковица. По това време влезли в селото за плячка 60 души башибозук. Съединените чети веднага отиват в селото и при първите изстрели успели да го прогонят. Раненият Беровски с поп Стоят потеглили за Радовишко. И там, в с. Смилянци, селяните били готови да въстанат, но поради минаването на аскер, който през Радовиш отивал за сръбската граница, укрили оръжието си, не посмели да се вдигнат. В Берово 300 въстаници чакали четири дена в Плачковица сигнал от към Радовиш за въстание, чакали Беровски да ги поведе. Всичко напарзно. Аскер вече бил плъзнал от всички страни – от Радовиш и Стумица, от Мелник и Петрич, от Горна Джумая да преследва въстаниците.
От Кюстендил Кел Хасан паша, дошел от Тракия, превърната в развалини и пожарища, изпратил по-голямата част от войската си в Малешевско и Пиянечко да се разправя, както в Тракия, с въстаналото население. Отпочнал се кървав поход. На страшна смърт били подлагани пленени четници. Четирима от тях били горени със закалени маши, рязани им носовете и ушите, на един отрязан езика. Последвали арести и побоища по Кочанско, Струмишко, Радовишко, Беровско, Скопско, кюстендилско и стигнали чак до солун. Мнозина са осъдени на дългогодишен затвор и изпратени на заточение в диарбекир.
Сборната чета на Беровски и поп Стоян се движела по планините, влизала на няколко пъти в сражения и над Мелник се разделила на две. Поп Стоян се добрал до Рилския манастир, за да се укрие, но бил заловен и там се самоубива. Беровски повел четата, останала с 18 души към Беласица, където попада на засада. Изнемощели и гладни те прекарват зимата по колиби и кошари, укривани от познати на Беровски.
Потушаването на въстанието в Малешевско и Пиянечко не хвърлило в отчаяние Беровски. С настъпването на пролетта на 1877 г. той отново повежда чета и се явява в помощ на победоносната руска войска. След фаталния Берлински договор, заедно с Охридския митрополит Натанаил, той образува Комитет на съпротивата и участвува в Кресненско-Разложкото въстание.
Димитър Беровски почина на 67 годишна възраст. Неговото високо патриотично дело е възпято в стихотворението на солунската учителка Станислава, озаглавено “Песен за Димитър войвода”, открито и публикувано за първи път от руския учен Селишчев.
ЦДА, ф. 1887К, оп. 2, необработен, 3 л. Оригинал. Машинопис.
Източник: sitebulgarizaedno.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
