Ботевата чета бележи най-необикновен и романтичен, но не по-малко жесток епилог на героичното Априлско въстание от 1876 г. Никоя друга наша чета не е преминавала от румънския на българския бряг чрез завладяване на чуждестранен параход. Такъв акт няма аналог не само в българската история.
Замисълът на този безпримерен начин се заражда близо година преди организирането на Ботевата чета – през 1875 г. Налага се версията, че това е идея на самия войвода, който неведнъж разпалено повтаря на емигрантските събрания на революционните дейци, че трябва да се организира голяма чета, която да премине Дунава чрез „пленен вапор“, циркулиращ по реката. Идеята се възприема от ЦРК и от бъдещите четници най-възторжено. Неслучайно ботевият четник Спрас Соколов пише:„Коя глава, чий ум можеше да роди подобно нещо?!“ и сам си отговаря: „Неподражаемият гения на Ботев“!
Планът се подготвя до най-малката подробност. Никой не е имал предвид точно парахода „Радецки“ и както отбелязва четникът Младен Павлов: „…тогава не се знаеше точно на кой параход ще падне тая чест“. Затова пък на всеки редови четник, десетник, член на щаба, както и за самия войвода е било определено кога и откъде да се качи на плавателния съд, който им попадне в определения за целта ден (16-17 май), а също и как да се държи преди и след качването си на борда, какво да носи в „багажа“ си от брашовски сандъци и куфари; как да е облечен, какво да си говори с другите въстаници, какъв ще е сигналът за атака на „превозвача“ им, какво да се направи в наближаващия важен момент, кой къде да застане и да се махне, за да е готов за сигнала и т. н.
Не по-маловажно е било разпределението на четниците – кои и колко на брой да се качат от съответните румънски пристанища – Гюргево, Зимнич, Турну Магуреле и Корабия. Билети иначе били купувани главно за Букут и Кладово.
Предварителното уточняване на мястото за акостиране на кораба било възложено на учителя в с. Козлодуй – „козлодуйското даскалче, родом от Видин, Младен Павлов. Той трябвало да уточни разположението на турските постове и да избере най-безопасното място за слизане на четата на българския бряг.
Още през декември 1875 г. той бил запознат с плана и приел възложената му задача. През април 1876 г. при него идват пратениците от ЦРК Спас Соколов и Иваница Данчев, пред които той полага клетва по начин, какъвто не познаваме в нашето Възраждане. Ето как я описва самият той: „Клетвата, която положих пред кръст, нарисуван на дланта ми със собствената ми кръв… гласеше: „Заклевам се, че ще умра с цел да запазя тайната от наприятеля до заминаването на четата, като при това я придружа за борба против душманите за „свобода или смърт“.
Всеки ден Младен Павлов след 2 часа следобед следил кои параходи минават нагоре-надолу по Дунав – „Гегетов“, „Германия“, „Радецки“, „Елизабет“… Според тарифата пътническите кораби пристигали на всеки два дни.
Четниците били от различни социални слоеве, но обединени от една велика идея – свободата на Отечеството. Между тях се срещали бедни селяни, дребни занаятчии, шивачи, обущари, папукчии, бояджии, словослагатели, хлебари… Имало и доста образовани – 7 учители, 5 служители в търговски кантори, двама офицери, 11 търговци и т. н.
Щабът се състоял от комендант – българският офицер Никола Войновски, знаменосецът Никола Симов – Куруто, съветниците на Ботев Давид Тодоров и Мито Цветков.
Главен проблем бил осигуряването на въоръжението на четниците, но и с това се справили организаторите й и най-вече самият Ботев, който искал момчетата му да носят модерно оръжие. Основно въоръжението се състояло от нарезни пушки, наречени „белгийки“, докарани в Букурещ от фирмата „Г. Якобсон“, но били закупени и други видове пушкала. Захари Стоянов отбелязва, че четата разполагала с „35-40 иглени пушки – кавалерчани и пехотински“. Те били от системата „Шаспо“ и вече не се ползвали в белгийската армия.
Войводата, щабът и десетниците били въоръжени с револвери „Гасер“ (обр. 1871 г.), „Смит и Уесън“ (обр. 1869 г.) – руско производство, и „Лефоние“ – белгийско производство.
Боеприпасите си изготвяли самите четници и членовете на революционните комитети в Румъния. В местния комитет в Гюргево трепетно очаквали да получат от Букурещ предварително платените 4000 патрона. В Крайова, където работели 40 четника – били приготвени „до десетина хиляди фишеци“. В Турну Магуреле Д. Баграков с материали на комитета произвел за 60 души въстаници чанти, паласки, цървули, капиите на 60 ятагана, ремъците за 90 пушки, а също така помогнал и за леенето на куршуми и правенето на патрони за четата.
Униформеното облекло също било приготвено предварително. Повечето юнаци носели тъмнозелени или тъмносини униформи, украсени с ширити „вангерки“, които наподобявали румънските и руските кавалерийски облекла от онова време. Някои от четниците носели униформени костюми от бозав шаек. Всички имали калпаци с лъвски знаци на главите си, а краката им били обути в цървули с навуща и обуща.
За облеклото на войводата Никола Обретенов разказва, че е било от сиво сукно „със зелени ширити, златни галони на ръкавите и яката, ботуши с шпори, калпак от астраган, на който имаше златен лъв. Изглеждаше като че бе роден за генерал – хубавец и представителен“.
Легендарните „градинарски“ сандъци, били натоварени със скритата в тях тайна на всяко от четирите пристанища. Никой не подозирал какво се крие във вътрешността им. Както споделя Обретенов в тях: „Наредихме оръжието, дрехите, писмата, чантите, навоите, калпаците и цървулите… Заковахме ги и ги складирахме в шлепа на австрийския параход… По-късно, по нареждане на Ботев, сандъците с принадлежностите на четата предадохме на параходната агенция като сечива на работниците“.
Медицинското оборудване също било осигурено пак от Ботев, който се погрижил да осигури медикаменти и превързочни материали за ранените. Една част от тях набавил безвъзмездно д-р Чобанов – лекар в румънската армия, а другата – военният фармацевт Янко Ангелов.
За четата, за щаба и за войводата били обезпечени бинокъл, телеметър и компас. Ботев се снабдил и с карта на Европейска Турция.
Прощаването на войводата с близките му укривало тайната му. За да не тревожи съпругата си Венета, майка си и братята си, Ботев укривал какво му предстои. На 13 май той се простил с 40-дневната си дъщеричка Иванка. Но на Венета й направило впечатление, че няколко пъти се връщал при детето.
Съпроводен от брат си Стефан, Ботев се качил на гара Филарет за Гюргево. Там вече той изготвил писмо до капитана на парахода, което било преведено на френски от А. Андреев.
В неделя, на 16 май следобед, се качил заедно с други четници на „Радецки“, който в този ден имал извънреден рейс. Организацията била толкова стриктно изпълнявана, че никой от четниците не събудил подозрения. Самият войвода се пазел да не бъде разпознат, като четял френски вестник, докато наблюдава какво става на палубата.
На 17 май към 11 ч. преди обед настъпил най-решителният и драматичен момент. Параходът подминал устието на река Огоста. Бунтовниците заели определените им по плана места – двама четници, въоръжени скришом с револвери, застанали до капитанското мостче, преструвайки се на заспали; петима, също въоръжени и разбиращи от корабоплаване, налягали близо до кормилото в очакване на сигнала, след който да станат и да арестуват кормчиите, заемайки тяхното място. Йордан Йорданов – Инджето, който разбирал от машини, заедно с още четирима се настанили до мотора.
Избрана група юначаги се примъкнали до вратата на хамбара. При подаването на определения знак, те трябвало да го разбият и да извадят сандъците. От двете страни на борда застанали по седмина четници, които имали за задача да неутрализират моряците.
Към 11 ч. Давид Тодоров, който много добре владеел немски език, заедно с поп Сава Катрафилов, отива на кувертата и провежда разговор с втория капитан Катерино Дойми. После двамата се качват на мостика и застават от двете му страни без да знаят, че това всъщност не е капитан Дагоберт Енглендер.
Когато всичко това е готово, Ботев влиза в кабината си, облича войводската си униформа, излиза бързо навън и се качва на палубата, последван от другите членове на щаба – също вече униформени. Изсвирва три пъти, извиква: „На оръжие, момчета!“ и измъква сабята си… Въодушевлението и нетърпението у четниците да се облекат и въоръжат било толкова голямо, че Иваница Данчев, у когото били ключовете за сандъците, останал смутен от невъзможността да спре другарите си… „Яките мускули на момчетата заменили ключовете“ – отбелязва проф. Александър Бурмов. А капитанът на „Радецки“ пише в спомените си, че видял как „няколко души с такава бързина трошаха и отваряха сандъците, щото течеше кръв от ръцете им“.
Капитан Енглендер разказва още, че му било заповядано да насочи парахода към Козлодуй, където акостирал между едно черкезко село и един турски пост:
„Мостчето бе извадено със светкавична бързина и българите в непрекъсната редица заслизаха бързо на брега. Там те паднаха на земята и започнаха да я целуват“…
Там, от българския бряг, ботевите четници извикали мощно с благодарност „Ура! Капитана!“.
Така превземането на „Радецки“ завършва с приятелски поздрав и без капка пролята кръв.
След време капитан Енглендер се оплаква: „Дълго време турските власти забраняваха на „Радецки“ и други австрийски кораби да спират на турския бряг“!
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
