Действителна история за един български войник дал живота си за България – Стефан Чернев лъва на Елешница!

Повече от три часа редник Чернев задържаше низамските взводове и стреляше все по водачите им. Към обед турската войска разбра, че защитниците на Елешница са шепа храбреци а не цял взвод. И пристъпите зачестиха. Обградиха Палагиини скали. Стефчо изстреля всичките си патрони и се смрази, като видя празния магазин на оръжието си. После щракна затвора и извади щика и го сложи на пушката. Една група се откъсна от вражите кордони и се приближи на 50, на 30, на 20 метра… Смъртта се качваше по възвишението.

И тогава стана нещо и страшно, и велико.

Стефан Чернев скочи прав и аз помислих, че се предава. Враговете не го застреляха, защото някой извика да го хванат жив. Ето ги – дългите турски ножове бяха вече наблизо. Смъртта наближаваше все повече. Мигове, в които една българска майка щеше да осиротее, а сърцето на Янка-Енка щеше да остане завинаги празно като гроб.

Но Стефан не се предаде. Той зае стойка за бой, както някога на плаца. Турските войници се спряха озадачени на няколко метра от него. Три-четири дълги ножа се спуснаха изведнъж – да го намушкат. Но смелият български войник излезе на пътеката, пристъпи с левия крак, направи две стъпки – прониза първия, извърна се и повали втория с приклад, изби третия нож, а четвъртият нападател побегна от страх- Той победи! Той победи! – тичах към мястото, падах, ставах и виках аз. Моите викове стъписаха втората атака. Но това беше само за няколко мига. Друга вража група тръгна с дългите ножове. И отново нападнаха Стефан. Само скалите го защитаваха отзад. Започна свиреп ръкопашен бой. Редникът изби няколко дълги ножа, завъртя се, червеният приклад блесна и се чу тъп удар, извърна се и остро пронизване се смеси с потресаващ вик и вражеският офицер политна назад, издърпа се до скалите, пренесе атаката по пътеката и сякаш неговият щик повлече цялата маса нататък…

Онова, което бях видял на казармения плац, беше нищо спрямо това, което сега гледах – Стефан удряше, мушкаше и ръгаше, сякаш си казваше: „За мама, за Енка, за чановете, за Перелик, за неродения ми син, за цялата българска земя”.

Свирепият ръкопашен бой стана жесток. Всяка кратка секунда носеше нечия смърт. В един миг всички дълги ножове се спуснаха наведнъж към самотния български войник и го пронизаха едновременно от няколко страни. Главата му клюмна наляво, отправяйки сякаш последен поглед към Родопите. И тогава се случи още нещо, което размъти моя мозък докрай. От крайната къщица се мярна една сянка и от там излезе стара жена, която без страх тръгна към насочените дула – с брадва и колче в ръка.. После разбрах името й – баба Вела. Като наближи потъналото в кърви мъртво тяло на Чернев, зарида, зави, та сърцето ми се разкъса:

– Кой си ти, сине? – зарида задавено баба Вела.

– Кой си ти, дето ни защити тъй смело и самичък? Сега ти си мой син, синкоооо, синееее!

А един вражи войник я ритна и плачещата възрастна жена падна назад. Но не се отдръпна, а смело издърпа шинела на Стефан Чернев, нагласи тялото и взе да го изтегля. Друг низамин я дръпна назад и я удари с приклад. Тя обаче сякаш не усещаше нито болката, нито кръвта по лицето си. Взе брадвата и заби колчето до трупа на Стефан Чернев. После се изправи, раздърпана, и окървавена. Стегна черната си забрадка и рече:

– Това е моят нишан! След време на това място ще има паметник на тоз юнак!

Може би щяха да я застрелят, но от север хрясна оръдие и целият небосвод светна. Идеше нашият полк. Врагът беше разкрит, Елешница беше спасена. Под командването на генерал Ковачев българската войска донесе тук Свободата.

Източник: Брат Раян

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!