Мнозина са тези, които в желанието си да изтъкнат превъзходството на Левски над останалите, неусетно са занижили представите си за другите българи, за народа.
Това обаче е крайно ненужно. Величието на Апостола не се състои в това, че той е бил самотен, неразбран и изоставен от своите съратници, а напротив, че е бил заобиколен от достойни, дейни и самопожертвувателни хора, над които е изпъквал благодарение на своя гений.
Нека спрем да се смятаме недостойни за Апостола, защото именно той бе този, който се вгледа в народа и видя неговата сила, видя неговата способност сам да пребори цяла една империя и да извоюва свободата си.
Нека не забравяме, че преди всичко Левски бе син на нашето отечество България, бе истински българин до мозъка на костите си.
Решихме да напишем този кратък увод към последващото стихотворение, за да засвидетелстваме, че не сме съгласни с посланието, което то носи и което години наред всяваше чувство на вина у българите.
Няма нито едно свидетелство, което да сочи към това, че Апостола е бил изоставен от целокупния български народ, а още по-малко че в последните си дни е загубил надежда в него. Дори точно обратното, до последния си дъх той е отстоявал позициите си и останал верен на делото, което в крайна сметка бе продължено от същия този „народ“, който ние неспирно хулим и обвиняваме в щяло и нещяло.
Пишем всичко това, защото ни омръзна да срещаме къде с повод, къде без словоизлияния за предателската душа на българина.
Вярваме, че най-малко Левски, този изтъкнат борец за свобода, би искал ние днес да сме роби на незаслужени угризения на съвестта.
Казваме незаслужени, защото историята ясно ни показва, че при стеклите се обстоятелства около залавянето, транспортирането и съдебния процес, е нямало начин Апостола да бъде освободен. И въпреки безнадежността, въпреки риска от една такава акция, опити за организирането и все пак е имало.
Българският народ не изостави Левски, както и Левски не изостави българския народ. Заради това нека не се самообвиняваме и не принизяваме нашите предци. Апостола безспорно бе човек, какъвто се ражда веднъж на милион, но той бе разбран и приет от своите сънародници, защото те бяха достойни за него.
Над тефтерчето на Левски
„НАРОДЕ????“
стр. 115
…А страничката, види се, е мокра…
Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал – тъй чист дълбоко?
Той – чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал – ако е кал? – сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир „Народе????“ И мълчат! Мълчат!
Какъв „народ“? И кой „народ“? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения – него – да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!…
За същия… Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ „свещен“…
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял – „Народе????“
Ни глас, ни образ… Питанките – в мен!
И, грях – не грях, ги вадя и се кръстя –
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
Източник: bulgarianhistory.org
Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
