Съвременният български книжовен език е изграден при особена историческа обстановка и езикова ситуация. Процесът на Българското възраждане е налагал бързо създаването на богата и разнообразна светска литература, обаче българският народ в условията на тежкото османско (политическо) и фенерско (духовно) иго не е разполагал с обработени езикови средства за тази цел.
В течение на няколко века след създаването на старобългарската писменост от Кирил и Методий българският език е имал две форми на съществуване: устна, или народна, и писмена, или литературна. Двете форми са се развивали във взаимна връзка, но и всяка със значително своеобразие.
Народният говорим език е претърпял през XII-XV в. големи промени в областта на граматиката и фонетиката, запазвайки в значителна степен непроменено старото си словно богатство, а книжовният старобългарски език, издигнат и обработен за литературна употреба от братята Кирил и Методий, е продължавал докъм XV в. да се развива и да увеличава словното си богатство, запазвайки в значителна степен старинните си черти в областта на граматиката и отчасти на фонетиката.
След османското нашествие на Балканския полуостров книжовният живот в българските земи постепенно замира, а заедно с това запада значително и книжовната езикова традиция.
Пренесен още през XI в. в Русия и там по-късно подложен на строга нормализация и леко русифициране във фонетично отношение, старобългарският високо развит книжовен език продължава да се употребява като език на богата религиозна писменост под названието черковнославянски език, който упражнява силно влияние върху руския език.
Чрез печатните богослужебни книги нормализираният черковнославянски книжовен език се пренася в българските земи от XVII в. насетне и става у нас език на „официална“ грамотност, разпространявана чрез богослужението и чрез килийните училища. В същото време се правят опити да се създаде популярна религиозно-нравоучителна литература на народен език, обаче тя остава ограничена тематично и несвързана с новите идейни веения.
Нашият съвременен (новобългарски) книжовен език се е изградил през миналия век (XIX в. – Б. р.) върху основата на живия съвременен народен език, от който е възприел своите граматични и звукови особености, както и основната част на речниковия си състав. Така той е останал близък и достъпен за широките народни среди, които тръгват през време на Възраждането по пътя на просветата и бързото културно и обществено развитие.
Изграждането на новобългарския книжовен език е един от най-съществените процеси през Българското възраждане, започнало в края на XVIII и продължило с нарастваща интензивност през XIX в. Този процес е бил доста сложен и продължителен.
Съвременният облик на българския книжовен език е синтез от някои характерни черти на различни диалектни групи (западна и източна), които са въздействали на езиковата практика последователно в зависимост от хода на основните исторически процеси.
Началните процеси на Българското възраждане се развиват в югозападните български области. Във връзка с това в езика на първите български възрожденци намираме отражение на западнобългарски говорни особености, някои от които се запазват в строежа на новия книжовен език.
През втората и третата четвърт на XIX в. главните процеси на Българското възраждане се съсредоточават в централните райони на източните български области (Централната балканска област), в резултат на което в строежа на книжовния език се установяват някои характерни особености на част от централните балкански говори.
След Освобождението на България (1878 г.) при окончателното изграждане (до края на века) и в по-сетнешното развитие на книжовния език се наблюдават някои по-нови процеси на взаимодействие между източната и западната говорна група, развиващи се във връзка със смесването на интелигенция от източнобългарски и западнобългарски произход в културните средища и особено в столицата, разположена в западната частна страната.
Съвременният български книжовен език има наддиалектен характер. По своя фонетичен и граматичен строеж и лексикален състав той не се покрива напълно с никой отделен говор.
От друга страна, този нов книжовен език е имал нужда от бързо обогатяване с нови думи, особено в областта на отвлечените понятия, културния живот и научната терминология в различните клонове на знанието. Долавяйки историческата ни общност и близост с черковнославянския език, неслучайно нашите възрожденци са черпели изобилно от неговото книжовно словно богатство и са използвали широко книжовните му словообразувателни средства. Така по същество нашият нов книжовен език се е обогатявал с плодовете на по-старото ни многовековно езиково творчество, с богатството на древната ни книжовна традиция, запазена и в редките оцелели и овехтели домашни стари ръкописи, а не само в получаваните от Русия печатни черковнославянски книги за богослужението.
По този начин при изграждането на съвременния български книжовен език се постига естествен и плодотворен синтез от съвременната народна реч и старобългарската книжовна езикова традиция.
Важно специфично обстоятелство в изграждането на новобългарския книжовен език е това, че няма пряка приемственост между старобългарския книжовен език и новобългарския книжовен език. Това се дължи както на извънезикови, исторически причини, така и на вътрешни езикови причини.
От една страна, по време на многовековното иго, при отсъствието на самостоятелен държавен и културен живот, българската писменост е обедняла значително и не е имало възможност нито да се поддържа някаква устойчива писмена традиция, нито старият български писмен език да еволюира постепенно съобразно с измененията в народния език. От друга страна, в самата структура на българския език са настъпили такива големи изменения, каквито не е преживял никой друг славянски език (изчезване на склонението, на инфинктива и на синтетичните форми за степенуване на прилагателните имена; установяване на определителен член и на ново разказвателно наклонение – преизказното).
Поради това, когато през време на Българското възраждане възниква нужда от национален книжовен език, той е трябвало да бъде изграден наново върху единствено възможната съвременна народна говорна основа, разбира се, както вече се каза, не без влиянието на нашата стара книжовна традиция.
Най-оживено се дискутира през последните 10-15 години въпросът за началния момент, когато се заражда или оформя съвременният български книжовен език. Изказаните и поддържани в повечето случаи и досега мнения и становища по този въпрос са твърде разнообразни и дори противоречиви.
Вече отдавна е изказано схващането, че началото на нашия съвременен книжовен език трябва да се търси в езика на дамаскините – паметници с религиозно-нравоучително съдържание, писани на народен език през XVII и XVIII в. Представители на това схващане са Б. Цонев и Ив. Шишманов.
В последно време редица автори поддържат мнението, че за родоначалник на съвременния български книжовен език трябва да се смята Паисий Хилендарски със своето произведение „История славеноболгарская“ (1762 г.).
През 1950 г. в Института за български език акад. Александър Теодоров – Балан изказа становище, че началото на нашия книжовен език се намира в Рибния буквар на П. Берон (1824 г.).
Най-после, според Е. Дьомина, началото на съвременния български книжовен език трябва да се търси през 60-те и 70-те години в творчеството на писатели като П. Р. Славейков, В. Друмев, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ив. Вазов.
Първият специфичен въпрос в началния етап на изграждане на новобългарския книжовен език е въпросът за съотношението между народната основа и книжовното езиково наследство, с което нашите възрожденски писатели са били запознати по различни пътища – стара местна традиция и черковнославянско-руска традиция, която бързо взема връх над домашната среднобългарска традиция и над частично разпространената сръбска редакция.
Черковнославянското влияние върху езика на българската възрожденска книжнина до средата на XIX в. е разностранно. Различните негови прояви се срещат в различни съчетания и в различна степен в езика на всички възрожденски писатели от началния период. То е характерно всъщност и за езика на Рибния буквар на П. Берон, въпреки че той обикновено се определя като чист народен език. Черковнославянските елементи в езика на нашите възрожденци от този период не трябва да се разглеждат механически. Те се намират в различно отношение към българската основа на езика на отделните автори и играят различна роля ог гледище на обогатяването и литературно-стилистичното издигане на българския народен език за книжовна употреба.
Авторът на „История славеноболгарская“ Паисий Хилендарски съзнателно се стреми да си служи с народния език вместо с официалния и авторитетния черковнославянски, макар и да не успява напълно. В основата си езикът на Паисиевата история е новобългарски народен език, а не черковнославянски, въпреки че е наводнен с твърде много черковнославянизми. Естествено, издигането на народния език до литературна употреба не е можело да стане механически и изведнъж. Паисий си служи размесено и успоредно с елементи от народния език и с черковнославянски елементи. Той не е можел да не се влияе от богато обработената черковнославянска езикова форма, тъй като тя е разширявала значително изразните средства на народната реч и е притежавала стилната висота, необходима за книжовно творчество.
Оттук нататък българският народен езиков материал ще се възмогва, ще се разраства и ще стеснява употребата на черковнославянския елемент до границите, в които този елемент е наистина необходим при изграждането на българския книжовен език. Това личи вече и в езика на Софроний Врачански, а и в други произведения на още оскъдната тогава книжнина.
Съществен етап във формирането на новобългарския книжовен език представя езикът на Рибния буквар на П. Берон от 1824 г. Това е първото произведение, в което българският книжовен език става изцяло и последователно народен по своите структурни особености. Чрез някои книжовни думи и словообразувателни модели (с големи възможности за употреба и извън сферата на религиозните представи и понятия) Берон допълва и обогатява главно в лексикално, но също и в словообразувателно и в стилистично отношение изразните средства на народната реч, която и сама по себе си вече е издигната на известна литературна висота, без да прибягва към излишни черковнославянизми с литературна цел. Това е един съществен момент в развитието и изграждането на нашия съвременен книжовен език.
Вторият специфичен въпрос в началния период на изграждане на съвременния български книжовен език е въпросът за диалектната му основа. Както е известно, в езика на първите поколения български възрожденци (Паисий, Н. Рилски, Хр. Павлович, К. Фотинов и др.) намираме западна диалектна основа, която през втората четвърт на XIX в. постепенно се заменя с източна по силата на определени исторически условия (по-бързо икономическо и културно развитие на централните балкански области).
Ако се потърси момент или период, когато новият книжовен език се оформя по-пълно и обогатява своите функции, трябва да се посочи времето на националноосвободителните борби между Кримската война и Освобождението или, иначе – последните две десетилетия преди Освобождението. Ако пък потърсим времето на окончателното му установяване като единна общонародна система, трябва да посочим последните две десетилетия от миналия век, съвпадащи с първите десетилетия от творчеството на Иван Вазов, което е играло съществена роля в този окончателен процес.
Източник: balgari.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
