Героичните сражения на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в местността „Канлъ дере“

Раковски е първият, който поставя въпроса за освобождение от поробителя. През 1863 год. той се установява в Букурещ и създава „Върховно народно българско тайно гражданско началство“. Изработва специален устав. В него развива идеята си за четническата тактика. Основната идея е: Изграждане на единна четническа армия от много отряди чети под общо командване. В хода на подготовката за изграждане на четническа армия бъдещият главнокомандващ на въоръжените сили умира в Букурещ на 9 октомври 1867 г. от туберкулоза. Прозренията си завещава на своите съмишленици. Започва организирано оборудване и изпращане на чети в България.

Най-добре подготвени чети са били на Хаджи Димитър и на Стефан Караджа. Оказва се, че са подготвяни две самостоятелни чети. Всяка чета със свой воевода. Всеки поотделно си събирал средства и оръжие. Поотделно са събирали и четници и то главно от разпуснатата българска легия, в която четниците са получили добра военна подготовка. Като доказателства за това са посочените факти от оживелите Христо Македонски и Ангел Обретенов. Това четем и в записките на Бачо Киро, отпечатани във в. „Дума на българските емигранти“, Браила 1871 г.

Македонски съобщава: „Приготовляваха се две чети – едната под воеводството на Хаджи Димитър, а другата – под това на Стефан Караджа. Тия две чети се предполагаше да тръгнат заедно, да преминат Дунава и щом стигнат Стара планина – да се разделят и упътят в две направления.“ Определено било сборно място в с. Петрушан, в мушията на румънеца Михаил Колони, близо до р. Дунав. Тук воеводите произнасят вълнуващи речи. Караджата прочита цялото съдържание на клетвата, прочита и устава след което се полага и самата клетва – пред Евангелието.

Христо Македонски казва на 5 юли, петък, преди тръгването на четите към реката:

„Воеводите си измъкнаха саблите и обявиха, че ще полагат клетва. Избраха си двама знаменосци – Димитър Заарлията и Георги Чернев. На първия се даде знамето на четата на Х. Димитър, а на втория – това на Стефан Караджа… Избраха се Иванчо Христович за писар на Хаджидимитровата чета, Христо Дряновски – писар на четата на Караджата.“

Четниците са били облечени в „мундири от зелен шаяк, тесни бели панталони и всички с червени гайтани“. Много добре са били въоръжени четниците. Имали са тръби и рогове за сигнализация. През нощта на 5 срещу 6 юли 1868 г. двете чети заедно преминават Дунава при село Варадим, близо до Свищов и поемат пътя към Балкана. Още от тук започва непрекъснатото им преследване от турска потеря и аскер, който ги принуждава всеки ден да водят сражения с многоброен враг. Нощем продължават пътя си. Първата битка е на 6 юли в лозята на село Караисен, втората – на 7 юли, в гората на село Горна Липница – 124 момчета срещу 2000-ен враг. Тук Караджата получава две огнестрелни рани в дясната ръка. Третата битка е край Бяла Черква в местността „Дълги дол“ на 8 юли. Бачо Киро пише: „Сутринта осъмнаха юнаците край нашето село. Избраха си место за отбрана в дългия дол. Аскер, черкези, абаци цигани… напълниха нашето село. Търновският паша на сред село думаше: „дорде не обеся 5-6 души от туй село, няма да се успокоя. Как се случва все край туй село да минават.“ След тази битка, от 121 четници остава 85. Караджата получава трета рана в крака. През нощта те объркват пътя и вместо да се отдалечат, остават на близо до мястото на вчерашния бой. Четвъртата битка се разиграва в близост до село Вишеград в местността „Кълнъдере“ на 9 юли. Тя е най-жестоката. За нея Хр. Македонски пише: „Боят беше ужасен. Караджата навлезе в стана на неприятеля… никога не съм виждал по-рисковано сражение. Взехме да отстъпваме. Само Караджата не можа да отстъпи, защото беше толкова пронизан и нашаран от куршуми, щото не можа да се бие и върви…“ Ангел Обретенов добавя: „Слушахме ние до едно време гласа на своя любим воевода“: „Дръжте се, братя!“. Ние се простихме завинаги с него…

Тук имаха възможност мнозина високи лица да видят как се бие 500-годишния роб. Те бяха: Пашата Търновски…, Азите – българи и турци, Каймакаминът от Свищов, Алай бей от Русчук.“

Бачо Киро с болка и възхищение пише: „На туй място се захвана страшна битка и трая от сутринта до вечерта. Тези български юнаци показаха чудеса от храброст. На четири места се биха с турците и все ги победиха. Сами турците казваха, че имало от тях убити и ранени около 1200 души. За жалост в този ден падна зле ранен и се хвана от турците прочутия български юнак Стефан Караджа от Тулча. Закараха го в Търново, а от там в Русчук.

Тези наши поборници на майка България са били синове достойни! Вечна им памет и слава!“

След тази битка, четниците остават само с един воевода. По нареждане на хаджията, знамето на Караджата било сгънато и прибрано от Христо Македонски. От думите на х. Димитър се потвърждава, че до този момент имаме две чети. „Сега сме една чета, една участ ни очаква, за това нямаме нужда от две знамена.“

Последната пета битка увенчава връх Бузлуджа с героичната смърт на хаджията и стигналите до там с него около 40 четници. От боя се спасил само Хр. Македонски, който кътал до сърцето си знамето на Караджата. Знамето на хаджията заедно с бинокъла, оръжието и документите са отнесени от турците, а главата му отрязана, както на всички убити юнаци.

С разрешение на турската управа хаджията е погребан по християнски от попа на с. Крън.

Замлъкнаха и последните гърмежи на юнаците български! Но не замлъкна болката, мъката в душите на народа”…

Голяма е била мъката на вишовградчени за достойните българи паднали в битката в „Кънлъ дере”.Тайно през нощта те товарят труповете им на каруците си и скрити между житните снопове ги погребват в двора на църквата опети по християнския обичай от поп Балчо. Там днес признателното поколение е издигнало костница. Паметниците бележат героичните сражения а потомците за да съживят спомена на 18.07.2010 г. направиха едно изключително честване с възстановка на битката и пленяването на Караджата

Източник: pavlikeni.bg