“В полите на Витоша” – драмата на Пейо Яворов и Мина

Когато стане дума за неумиращо творчество, винаги най-отпред е Пейо Яворов. Той е точно от онези писатели, които са много над писателството и неизменно стоят отгоре, на върха. Такива личности се раждат само когато обществото наистина се нуждае от тях – да ги извиси духом и обогати чрез своя пример.

Жизненият път на Яворов е трънлив, обречен. И сякаш точно тази злокобна предопределеност е водещата сила у него, у всичко, което той изживява, пише и споделя. Пиесата “В полите на Витоша” е рожба именно на тези тъжни съдбоносни удари на съдбата, срещу които Яворов трябва да се бори, но които, за съжаление, го водят стремително към неговия трагичен край (на 29 октомври 1914), който (по някаква чудовищна случайност) се оказва същият като края на Мила и Христофоров.

През 1910 г. поетът е в Париж. Там се заражда и идеята за драмата в пет действия, разказваща за една невъзможна любов в реалностите на българското общество, което е брутално безразлично и твърде меркантилно и не търпи романтика нито на чувствата, нито на действията. Любимата Мина Тодорова (сестра на Петко Ю. Тодоров, друг отличителен писател и мислител на своето съвремие) е починала от туберкулоза през юли месец и така Яворов губи първата си любов. Семейството на Мина е против интимните отношения между нея и поета, двамата си дават обет да се видят отново след две години, след като тя се изучи в чужбина (самата тя не е особено сигурна в чувствата си). Яворовият философско-поетически дневник, започнат непосредствено след смъртта й, разкрива чувства в такива емоционални глъбини, които са страшни, които една човешка душа не може да изпитва, без да загине в тях. В него ние намираме същината на любовта според Яворов и това е всецялото посвещение на мъжа към жената: “Бъдещето – аз го наричах с твоето име. Бъдещето и миналото”.

“В полите на Витоша” е отпечатана през юли 1911 г., но реакциите на критиците са ужасни. Ето част от тях:

Ако авторът й не бе Яворов, тя не би вдигнала голям шум. Интересът към нея се дължи не толкова на съдържанието и формата й, колкото на името на един даровит лирически поет. Разгледана в художествено отношение, тя има повече недостатъци, отколкото предимства, Боян Пенев.

Авторът няма елементарни познания по теория на драмата. Работата му е една непостигнала целта си спекула, още един документ за принизеността, от която се мъчи да излезе литературният живот в страната, Антон Страшимиров

Трагедията на П.Я е преди всичко скучна, отегчителна и безполезно претрупана с излишни сцени и явления, които не допринасят за действието, а само измъчват зрителя, Григор Чешмеджиев

“В полите на Витоша” е едно нищожно, едно несъществующе литературно дело, Кирил Христов

Независимо от непознаването или несъобразяването с теорията на драмата, пиесата изобразява по един чудесен начин особеностите на забогателите нечестно българи; политиците, които политиканстват в името на материални облаги; идеалистите, които се борят за всичко и не получават нищо; жените – наивни по детински девойки или нравствено омърсени съпруги…

Историята на драмата е историята на Яворов и Мина. Той е Христо Христофоров, тя – Мила Драгоданова. Христо е член на политическа партия и общественик, адвокат, който работи върху дела, които само съвестта му позволява да приеме. Мила е на 20 години и е по-малката сестра на Стефан, политик в пълния смисъл на думата, авторитарен тип, държащ да се въздигне в обществото и да царува над него не с чест, а с пари и власт. Жената на Стефан, Елисавета, е щастливо омъжена, въпреки че в края на пиесата разбираме, че и тя самата не се е омъжила по любов, а по дълг, в търсене на богатства (първоначално била влюбена в някакъв офицер, от когото се отказала). Чудомир е братовчедът на Мила и Стефан и неговият образ е жизнено необходим на драмата – той е веселякът, той е саркастичните думи, звучащи като присъди върху компрометираното общество, чийто представители са Стефан и Елисавета, а е и свързващото звено между Христофоров и Мила, предавайки съобщенията и писмата им помежду им, той е купидонът, който се превръща в Балтазар. Годеникът на Мила, натрапен й от семейството, е д-р Васко Чипиловски, лекар със завидно образование и богатство, който е влюбен в Мила, но неговата роля не е на злодей по шекспировски – той безсъзнателно застава на пътя на многогодишната любов, дълго и грижливо пазена в тайна, подтикван от егоистичните стремежи на Стефан и сам повярвал си по парвенюшки, че е „партия“, която никоя не би дръзнала да откаже. Последните герои са семейство Петрович, които са двата стълба на умиротворение в атмосфератата на бурните страсти на останалите герои. Бай Марко е стар политик, който е подпомогнал Стефан, но впоследствие се отвращава от безморалното чудовище, в което той се е превърнал, а г-жа Амели (чужденката) е деликатна дама, закрилница на Мила и помощница на семейството в най-трудните му часове.

Всъщност един от най-силните моменти в пиесата е краткият монолог на чужденката Амели Петрович по време на разговора й с Елисавета. Геният на Яворов тук е просто безграничен. С този монолог той би могъл да остане в историята на литературата, дори да не бе написал нищо друго. В едва няколко изречения той описва цялата народопсихология на българина, държавата и нейната съдба, онази страшна обреченост, която не отнася не само за отделния индивид, но и за цял един народ…

В тая страна има много слънце, но има и някаква тьмнина, която се разсипва като черен прах дори в сиянието на самата природа. Не е ли то черния прах на един груб живот – с много празници в календара и с никакъв празник в сърцата?… Тая сутрин (…) слънцето грееше ослепително ярко, но аз имах видението на същия задушителен черен прах! Гледайте насреща планината, която постепенно се загръща сега в тъмни облаци. Само такава природа би била подходна декора за много неща в българския живот… Не че другаде не стават страшни работи; напротив, биват и много по-страшни! Но там няма – както тук – онова, което изтръгва от нас пред една трагедия не сълзи на човешко състрадание, а вик на ужас… Дори и когато убиват, там хората убиват сякаш с игла от злато, а не с дърварска секира, както тук – в полите на Витоша.

Краят на драмата е трогателен. Прекрасно е пресъздадено настроението в майския задух, притъмняването на небето и напрежението от започващата буря. Надвесен до леглото й, виждайки, че Мила угасва, Христофоров се застрелва с пистолета си. Мила издъхва и двамата потеглят към своята освободена от предразсъдъци и несполуки среща в отвъдния свят. Краткотрайната пролетна буря заглъхва и слънцето изгрява, стопляйки цялата стая с жълтите си лъчи.

Първата (от общо две) драма на Яворов отбелязва края на една епоха в неговия живот – любовта към Мина Тодорова. Но удивително е как дори в тази дълбоко лична история, поетът успява да вплете още множество други образи, как персоналното от реалния живот се съчетава с художествената измислица, обвързана с него. Крайният резултат е впечатляващ поради две причини: съдържанието на драмата и това, че (както споделя Боян Пенев) е писана не от друг, а от самия Яворов.

Източник: otechestvo.bg