Калайджидере е разположено на един от южните склонове на Родопите. Около него, долу в гюмюрджинското поле, се намират селата Чобанкьой, Шапчи и Евренкьой, а в планинския масив са се скътали Аткьой, Къзлар и Кърка. До сегашното селище Каситера (както го назовават гърците) може да се стигне, след като се отбие вляво 2 км след Шапчи по пътя за Чобанкьой. Населеното място не е отбелязано на картата, но край шосето има указателна табела и до него се отива по хубав асфалт.
Преди няколко века в землището на Калайджидере през зимата идвали със стадата си пастири от високопланинските български села. Тъй като климатът тук позволява целогодишна паша, те довели и семействата си.
Към 1912 г. селото процъфтявало в икономическо отношение. Имало около 500 къщи, две църкви, седем параклиса, хубаво училище.
Някога край селото минавал Егнощевият път или Истанбулжедеси, както го наричали турците, който свързвал столицата със Солун. В кърджалийско време и преди това, в гъстите, непроходими гори около него се криели разбойници, които ограбвали
керваните със стоки, пътуващи към Истанбул. Оттук минавала и султанската хазна. Именно по тази причина на калайджидеренци било възложено да охраняват пътя и им било разрешено да притежават и носят оръжие. След като районът бил проверен и прочистен от разбойници, от Голямата чука срещу селото, наречена „Тъпаня”, се биело тъпан, с което се съобщавало на керваните, че пътят е чист и могат да продължат прехода си.
Поминъкът в Калайджидере бил главно земеделие и животновъдство. Развито било и пчеларството. Селото притежавало над 100 000 дюлюма обработваема земя, повечето от която се намирала в полето. Многократно по-голяма била мерията на населеното място, която включвала и вековните гори. Харманите за прибиране на зърнената реколта правили до „Ивановия вир”, „Стамболовата чука” и „Гергьовчеви поляни”.
Не бива да ни учудва многото обработваема земя, която имали калайджидеренци. Всяка година тя се увеличавала. Хаджи Шенко имал чифлик в с. Кайбикьой. В с. Беширкьой ниви имали Вълчо Пусаджиев и Стойчо Згрипаров. Други имали закупена земя в землището на Увъта и в селата Черибашкьой, Караджакьой, Мюселимкьой, Ирджан, Лефеджилер.
Силно било застъпено лозарството. Всички селяни имали лозя, но освен вино, от гроздето те приготвяли петмез и рачел.
Освен това правели туршия от шира и зряло грозде, което съхранявали в каци. Наричали я хардалама, тъй като за пресичането на ферментационния процес използвали хардал. В лозовите масиви се засаждали бадеми, кайсии, круши, смокини и маслини.
Изключително доходоносен отрасъл бил градинарството. Най-добрият между градинарите бил Георги Вълчев Гуркопаша.
В животновъдството най-много са отглеждани овце и кози, както и едър рогат добитък, който използвали за обработка на земята. Отглеждани били коне и малко камили, които селяните използвали за пренос на стоки до Гюмюрджина и обратно. Пролет и есен овцете били в планината, в местностите Арначук, Адът, Коджакъшла и Коджатепе, но през лятото ги сваляли край село, в полето, след прибиране на реколтата, където устройвали мандри, а пък и животните торели собствените им ниви. През зимата стадата отново били сваляни край селото в местностите Хаджишенковия азмак, Кьосомата, Помаклуазмак и др.
Борбата за църковна независимост и в Калайджидере преминала през интересни перипетии. През 1857 г. в селото построили нов голям храм „Св. Димитър”. Дотогава се черкували в по-малката и стара църква „Св. Георги”. В разгара на църковните борби гръцкият владика, окуражен от успеха си в селата Кърка и Чобанкьой, където влиянието на гърцизма набирало сила, решил да направи един вид референдум за самоопределение, т.е.
като какви се чувстват калайджидеренци под контрола на турските власти – българи или гърци. Било разпоредено тези, които искат да бъдат под гръцка духовна власт, да отидат да се черкуват в старата църква, а тези, които били за българската – в новата. Оказало се, че в „Св. Георги” отишла само една възрастна жена, която не разбрала за какво става въпрос. Така в Калайджидере бил решен въпросът за българската национална църква.
Борбата за българско училище вървяла успоредно с тази за църковна независимост.
При откриването на българското училище местните първенци Вълчо Палазов и хаджи Вълчо Батуров отишли в Хасково, откъдето довели учителя Иванчо. По-късно в селото даскалували Георги Фотев, Иван Попсавов, Мария Белоносова, Яна Къпинчева, Рада Стайчева, Харалампи Вулев, Димитър Стамболов, Вангел Карагошев, Иван Кратев, Мария Хаджи Йорданова и местните учители Никола Ракшиев, Димитър Чакъров, Вълчо Янев, Вълчо Ибришимов и Никола Берберов.
На 3 юни в местността Коджа тепе, където имало параклис, се чествал празникът на св. св. Константин и Елена. На запад от това място се намирал върхът Чатал кая. Там била построена малката черквица „Св. Богородица”, където всяка година на 28 август ставал голям събор.
На север, на около 2 км, се намира местността Солук кая, известна с каменното образувание, което се вижда отдалече. В една от скалите има пещерна кухина, в която се е образувал естествен воден резервоар. Тя била пригодена за параклис на името на спасителя на моряците св. Никола. На полянката пред него пък се празнувал Никулден. На изток от Солук кая бил параклисът „Св.Илия”.
От Калайджидере е родом и Малък Петко, близък съратник на Капитан Петко войвода. Той се явявал закрилник на населението от изстъпленията на турската върхушка в района, заедно с четата си, в която влизали Никола Пехливанов, Георги Тумбев, Стамо Парламов, всички от Калайджидере. Според Христо Караманджуков в църковната, а по-късно и в революционната борба, най-активно участие са взели братя Вълчо и Никола Ракшиеви, Хаджи Шенко Николов, Георги Тумбев, Тойчо Ребров, Вълчо Колукът, свещеник Янко Кирчев Политов, свещеник Никола Илиев, Хаджи Вълчо Стоянов, Никола Пехливанов, Тодор Карабекиров, Вълчо Камушев, Делчо Пехливанов, Д. К. Калайджиев, Куртю И. Бакърджиев и др.
През лятото на 1913 г. Калайджидере го застига съдбата на останалите български села в региона. То е разграбено, а след това и опожарено. Пленените около двадесет души са избити. Най-жестоко са постъпили с Георги Грънчаря и внука му Георги Караджов, които били побити на кол и след това изгорени.
След завръщането си в Тракия една част от калайджидеренци, около 150 семейства, остават в селото си. Други 20 фамилии се настаняват в Куштепе, 80 отиват в Шапчи и 20 в Евренкьой.
По време на гръцката окупация жителите на Калайджидере отново са подложени на геноцид. Най-напред, още през 1921 г., започват да арестуват мъжете, под предлог че сътрудничат на комитите. Някои от тях умират от изтезанията.
През месец февруари 1923 г. селото е интернирано по островите. Голяма част от децата и възрастните хора умират по време на заточението.
Оцелелите се връщат по родните си места през месец септември, след намесата на международната общественост. Те обаче намират домовете си ограбени, а в повечето от тях са настанени гръцки бежанци от Мала Азия. Затова още през следващата година започват да се изселват в България. Най-много семейства от калайджидеренци – 200 на брой, са настанени в Асеновград, около 50 отиват в Хасково, Кърджали, Пловдив, Тополовград, а някои се преместват в София, Ямбол и Момчилград.
Днес в селото има около тридесет къщи. В някои от тях живеят хора постоянно, а останалите се ползват за отдих. Църквата „Св. Димитър” е основно ремонтирана и е една от най-добре изглеждащите български църкви в Беломорска Тракия.
Автор: Димитър Шалапатов
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
