Село Вършило се намира на 40 км югозападно от град Бургас, в северната част на Странджа планина, община Созопол. Разположено е на два срещуположни хълма, а в падината между тях е центърът на селото.
Според преданията селото е съществувало още преди падането на България под турско робство и невинаги се е намирало на това място. За да не съжителстват с турците около десет рода: Биводовци, Фъртуновци, Полинчевци, Кедеровци, Стойковци и др. напускат старото землище и около 1500 г. заселват днешното село. Първите жители се заклеват да не пуснат турчин в селото. Построяват къщите си близо една до друга, та ако някой е нападнат, то другите да чуят и бързо да се притекат на помощ. И днес в селото живеят само българи. Гърци няма, а опитите на турско и ромско население да се установят във Вършило остават неуспешни.
По нрав вършиловци са буйни, жизнени хора. Те принадлежат към странджанската етнографска група, наречена рупци. За жените от тази група е характерно бялото облекло – бели ризи, фустани, забрадки.
Някога селото се наричало Кърхарман или „харман на къра“, т.е. харман в полето. Но това име не съответства на географското положение на селото, защото около него няма поле. Казват, че са го нарекли така, защото при основаването му били направени 40 двора, прилични на хармани или „къркъ харман“ означавало 40 хармана. През 1885 г. селото се преименува на Харман с Министерска заповед №2820 Тя е обнародвана едва на 14 август 1934 г. И в двата случая името на селото се свързва с представата за харман – място за вършеене. Името на селото бива побългарено и то става Вършило.
Когато през XVII век българското население в Родопите е насилствено потурчвано, една част тръгва към Странджа. Във Вършило пристигат около 100 семейства. Скоро след тяхното преселване е построено голямо кале около църквата, а заедно с него и така наречената „мъртва църква“. Тя представлявала стая с дървени полици. На тях след 20 години се изваждал черепът на починалия и стоял там около 40 дни с очите нагоре, за да види пак „бялото видело“.
И за езиковедите историята на селото предлага интересен материал. И до днес жителите на Вършило задават въпросите си не с помощта на частицата „ли“, а чрез интонацията си. При тях въпросът „ Чу ли?“ ще звучи с удължен гласен и повдигане на тона „Чуууууу?“ Тази особеност била характерна за старобългарския език и се пази само на едно-две места в страната ни.
Иванка ПОЛИНЧЕВА
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
