Вероломството срещу българите през 1913 г.

Балканската война е завършена. На 17 май е подписан Лондонският мирен договор, съгласно който Турция отстъпва на съюзниците териториите западно от линията Мидия-Енос, но те трябва да се споразумеят за тяхното разпределение.

Докато България е водела тежки битки с турските армии в Одринска Тракия, Сърбия и Гърция без особени усилия са се настанили в Македония, като са заели и безспорната ни зона, определена с Българо-сръбския договор от 29 февруари 1912 г.

Опитите да се зачетат нашите права срещат решителен отпор от страна на Сърбия и Гърция.

Още на 5 май те са сключили споразумение за установяване на обща граница между тях, а на 19 май – договор за военен съюз срещу България. На 27 май сръбската Скупщина (народно събрание) приема документ за обявяване на война на бъгарите, но без да фиксира дата за това.

Балканският съюз е разтурен. За защита на своите интереси България се обръща към Великите сили. Според Българо-сръбския договор при възникване на спор за завзетите от Турция територии се предвижда арбитраж от руския император.

На 8 юни българският посланик в Петербург подава молба в императорската канцелария за упражняване на арбитража. Вместо отговор, императорът със семейството си заминава на почивка в Царско село, която ще продължи около месец и през това време няма да се занимава с държавни дела.

Тогава нашият посланик моли да бъде приет от канцлера и на осъществилата се среща го пита може ли България да разчита на Русия за неутралитета на Румъния и Турция при евентуален военен конфликт с бившите съюзници. Канцлерът обещава да изпрати нота до Турция да не преминава границата Мидия-Енос и да упражни въздействие върху Румъния да се задоволи само със Силистра.

За съжаление срокът на подписания през 1902 г. Руско-български договор за военно сътрудничество е изтекъл през 1907 г., тъй като е бил с 5-годишна давност. А според него при всеки опит на Румъния да завземе български територии ще срещне подобаващ отговор от страна на Русия. Сега руското правителство обещава да окаже съдействие само по дипломатически път.

Що се отнася до Турция, тя има по-сериозни намерения. Канцлерът заявява, че ще й бъде изпратено сериозно предупреждение да не преминава демаркационната линия при Мидия-Енос, защото в противен случай руски войски ще навлязат в нейните владения в Мала Азия.

Според канцлера това е достатъчно да накара Турция да мирува, а Румъния да се задоволи само със Силистра, за което има решение на посланическата конференция на Великите сили от 26 април 1913 г.

Българските дипломатически мисии в Лондон, Париж, Берлин, Виена и Рим също търсят подкрепа за българската кауза. Франция, Германия и Италия проявяват неангажираност с мотива, че нямат интереси на Балканите. Австро-Унгария се обявява за защита на българските права и дори намеква, че при евентуален военен конфликт ще притисне Сърбия със заплаха за военна офанзива.

Големи надежди се възлагат на Англия. Българска делегация се среща със секретаря на външното министерство сър Едуард Грей, който е съставил условията на Лондонския договор и под негово ръководство са се провели заседанията за преговори и подписване. На въпроса дали Англия ще гарантира неговото спазване, той отговаря, че това е нейно задължение.

В тази обстановка България съсредоточава цялата си войска по границите със Сърбия и Гърция. На частите е заповядано да бъдат в постоянна пълна бойна готовност. На 13 юни българското правителство праща ноти до сръбското и гръцкото за започване на преговори по уреждане на териториалните спорове. Отговор не се получава.

Изгубил вече всякакво търпение, на 16 юни Фердинанд дава устно нареждане на оперативния главнокомандващ българските войски ген. Михаил Савов да проведе бойни акции срещу сръбските и гръцките с цел да принуди правителствата на вече бившите съюзници към отстъпчивост по териториалните спорове.

Предприемат се нападения в някои участъци и български военни части навлизат в завзети от сръбски и гръцки. Офанзивата се прекратява на 18 юни. Сърбия и Гърция обаче смятат, че това е повод за обявяване на война на България, а към тях се присъединява и Черна гора.

На 20 юни започва Междусъюзническата война. Ако тя беше останала само такава, България щеше да е победител в нея. Доказателство за това е величавата победа на българската войска над обединената сръбско-гръцка-черногорска армия при село Калиманци.

Край реките Брегалница и Каменица се разгаря ожесточена 7-дневна битка, в която българите нанасят съкрушително поражение на врага.

Другата голяма победа на българите е над гръцката армия в Кресненското дефиле. След 5-дневни сражения тя е почти изцяло унищожена, а остатъците й панически бягат в Солун. Въпрос на 2-3 дена е било и той да бъде превзет.

На 28 юни обаче Румъния ни напада с две колони – от Северна Добруджа и през Лом, без да срещне никаква съпротива, защото там няма български военни части.

На 30 юни същото прави и Турция, която с голяма армия навлиза в Одринска Тракия. Тя „воюва“ с местното българско население, което граби, насилва и убива.

Срещу България се откриват 4 фронта, на два от които нямаме войска. По поръчение на правителството българските посланици в столиците на Великите сили се опитват да получат тяхното съдействие за предотвратяване на разгрома на страната. Навсякъде обаче срещат незаинтересованост към нашите съдбини.

Българските сили стигат само да се удържа статуквото по границите със Сърбия и Гърция. И при това положение обаче някои наши войскови подразделения проявяват учудваща храброст и воля за победа. Забележителен в това отношение е подвигът на Чепинския полк, който след обявяване края на военните действия продължава да воюва и превзема Струмишко. Затова този район остава в пределите на България и според Букурещкия договор от 28 юли.

А иначе България е изоставена от всички. Великите сили, които са подписали Лондонския договор, се деангажират. Австро-Унгария се отказва от обещанието си да притисне сърбите откъм запад. Единствено Русия се намесва, за да спре настъплението на турците.

Когато нейните войски безпрепятствено достигат до Странджа планина, при Малко Търново са посрещнати от руския консул в Бургас, който им носи послание от канцлера, че флотилията ще направи десант в техния тил и това ги възпира. За съжаление това се оказва недостатъчно за спасяването на страната ни от национална катастрофа.

Източник: desant.net