Велико Търново – град светиня, създаван век след век

За историческата наука интересът към средновековната българска престолнина Царевград Търнов датира от втората половина на XIX в.

Велико Търново е град светиня, извикващ у всеки българин чувство на преклонение и национална гордост. Едно име, обвеяно от мистиката на древни предания и легенди, идващо от вековете и устремено в бъдещето. Град, в който природата и човекът заедно са сътворили една приказка от камък и дърво, от невероятни силуети и живи цветя.

Велико Търново е не само минало и величава история – това е град, създаван век след век от знайни и безименни творци, ставал свидетел на падения и възход, надживял вековното робство и успял да оцелее във времето като легенда, като символ на творческия гений на българина.

Величието и славата на Търновград като столица от XII до XIV в. се прекъсва през 1393 г. Оттогава започва пет вековното турско робство, време, през което българите съхраняват с името Велико Търново величието на своя народ, запазват своята българска народност, славянска писменост и култура.

Въпросите, свързани с неговото минало, отдавна надхвърлят рамките на академичния интерес, за да вълнуват цялата българска нация. В известните засега паметници интересът към Велико Търново датира още от края на XII в., но по време на турското робство то се превръща в естествено огнище на пробуденото национално самосъзнание. Документалните сведения за неговата история са общи и кратки. Това са съобщенията на византийските хронисти и летописци – Никита Хониат, Георги Акрополит, Теодор Скутариот, на средновековните български и други книжовници – Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Дометиан, както и на чуждестранните пътешественици и изследователи – Петер Шпарнау, Петър Б, Бакшич, Хаджи Калфа, Феликс Каниц, Карл Хофман, Хелмут Молтке, Еужен Морел, Константин Иречек, Л. Лежан, Карел Шкорпил и др.

През втората половина на XIX в. нашите възрожденски просветители и революционери, приели призванието да служат на народа, насочват вниманието си не само към църковната, политическата и културната самостоятелност, но и към конкретните проблеми, свързани с родната история. В тази насока особено се изявяват Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, д-р Васил Берон, д-р Христо Даскалов, д-р П. Протич, Стоян Ахтар, Цани Гинчев, Марин Дринов, Васил Друмев и др., които събират сведения, описват и проучват запазените средновековни исторически паметници. Техните сведения почиват на лични впечатления, наблюдения или предположения, описват останките от средновековния град, позовават се на много предания и легенди, както и на спомени на стари търновски граждани.

Археологическите проучвания, които започват с основаването на първото в България археологическо дружество в Търново през 1879 г., натрупват значителен веществен материал за точно и пълно възстановяване на богатата хилядолетна история на древния град. Възникнал като древно тракийско селище, свидетел на победоносните походи на римските легиони и на възхода на Византийската империя, посрещнал като укрепен град първите мирни славянски поселници, през периода XII-XIV в. градът се издига до славата на „трети Рим, втори Константинопол“.

Първите следи от човешки живот във Великотърновско се отнасят към широко разпространената къснопалеолитна култура в нашите земи. В западната индустриална зона на града (м. Качица) през 1972 г. бе открито селище, което се отнася към края на VI хилядолетие пр. н. е. и неговите обитатели се смятат за първите жители на територията на съвременния град. Според открития материал заселването на средновековно Търново засега може да се отнесе на хълма Трапезица и да се датира от първата половина на III хилядолетие пр. н. е. На хълма Царевец е открито значително тракийско селище, датирано от XIII в. пр. н. е. Тук са живели племената уздицензи и кробизи, чиято материална култура достига своя разцвет към VI – I в. пр. н. е. Следващият културен пласт е от ранновизантийската епоха (IV – VII в.). По време на Юстиниан I както по цялата долнодунавска граница, така и в предпланините на Хемус са създадени мощни отбранителни системи. Тогава възниква и укрепеното трихълмие Трапезица, Царевец и Момина крепост. Върху развалините на ранновизантийската крепост на хълма Царевец по-късно възниква средновековно славяно-българско селище, което продължава да съществува през целия период на Първата българска държава и през годините на византийското владичество. В това селище се води интензивен живот до IX-X в. През XII в. то вече е укрепен град, израснал като важна стратегическа византийска крепост и значителен стопански център.

През 681 г. Търново влиза в пределите на създадената от хан Аспарух славяно-българска държава. През 1185 г. „най-недостъпният, както и най-красивият от всички градове по Хем“ Търновград става център на въстанието на българите, предвождани от братята боляри Петър и Асен. Въстанието е обявено при освещаването на църквата „Св. Димитър Солунски“. За повече от два века Търновград става столица и център на политическия, духовния, икономическия и културния живот на възстановената българска държава и повече от два века името му се произнася с уважение в цяла Европа.

Средновековният град бил разположен на хълмовете Царевец, Трапезица, Момина крепост, Света гора и днешната Асенова махала по поречието на р. Янтра. На хълмовете Царевец и Трапезица били изградени двете главни средновековни крепости, известни като „град Трънов“ и „град Трапезица“. Между тях по крайбрежието на Янтра възникнал т. нар. Нов град. Под югоизточната кула на Царевец се намирал кварталът на чуждестранните търговци – франките, а в подножието на хълма Момина крепост, непосредствено до реката, били жилищата на най-бедната част от средновековното население на столицата – нищите.

През периода XIII – XIV в. столицата Търново става център на прочутите в целия европейски Югоизток книжовна, живописна и архитектурна школа, чиито шедьоври, съхранени и днес, представляват значително богатство в световната културна съкровищница. Това е вторият „златен век“ на българската култура, който дава на славянския свят и на Югоизточна Европа прочутата Евтимиева книжовна школа, певческата школа на Йоан Кукузел, Търновската живописна и архитектурна школа. Малкото оцелели, пощадени от времето и варварите паметници, като Лондонското четвероевангелие на цар Иван Александър (1356 г.) с 366 превъзходни миниатюри, Манасиевата хроника, Драгановия миней, Добрейшовото евангелие, Томичовия псалтир, стенописите в Бояна, Земен и Иваново, църквите в Търново и Несебър, са свидетелства, които доказват съществуването на една забележителна и богата, носеща хуманистичен дух предренесансова култура.

Книжовниците Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Киприан и други създават забележителни литературни творби. Незнайни и талантливи български майстори построяват крепости, изписват дворци и храмове, които със своите художествени стойности надвишават много от паметниците на източния християнски свят. Именно наследството на прочутата Търновска школа в областта на литературата, архитектурата, живописта и музиката предизвиква изключителния интерес в наши дни от страна на изследователи и туристи.

За произхода на името на града има три предположения. Според някои то идва от латинските думи tres naves – три кораба (хълмовете Трапезица, Царевец и Момина крепост). Други смятат, че е от латинската дума turis – кула, поради големия брой кули по крепостните стени. Третото предположение, което е и най-правдоподобно, е, че името Търнов идва от славянската дума „терн“ или „трън“ и оттам с годините съответно се развива в Тернов, Трънов, Търнов, Търновград. През XII-XIV в. градът като столица е известен с името Трънов и Търновград. Съвременниците го наричат „втори Константинопол“, „трети Рим“ и от този момент историческата съдба на града се превръща в съдба на България. Оттук Асеновци повеждат своето въстание и в люта бран освобождават област след област от земите на българите. Оттук през 1205 г. цар Калоян тръгва с войските си срещу кръстоносците латини, разгромява ги при Андрианопол (Одрин) и пленява техния император Балдуин Фландърски. Оттук потеглят неговите пратеници с прочутите послания до Цариград и Рим – ярък белег за дипломатическия му гений. От Търново през 1230 г. Иван Асен II, син на стария цар Асен, се отправя на поход срещу навлезлия вероломно в българските земи епирски деспот Теодор Комнин, разбива войските му и го взема в плен заедно с цялото му семейство, като освобождава всички пленени ромейски войници. За ознаменуване на победата край брега на Янтра е издигната и украсена църквата „Св. Четиридесет мъченици“. През 1277 г. смелият вожд Ивайло застава начело на народното негодувание и смъква омразната власт на царя и феодалите. Това е първото успешно антифеодално селско въстание в Европа.

Проучването на средновековно Търново е свързано с дейността на основаното през 1879 г. археологическо дружество, което съобразно възможностите си е провеждало несистемна, неинтензивна археологическа дейност. След 1966 г. за развитието на Велико Търново като исторически, културен и туристически град се започва комплексна и мащабна археологическа работа. На хълма Царевец са разкрити основите на дворцовия комплекс, Патриаршията, жилищни помещения, улици. Едновременно се извършва реставрация и консервация на крепостните зидове, кулите, на Патриаршеската църква. Реставрирани са и църквите „Св. Петър и Павел“, „Св. Георги“, „Св. Димитър“ в Асенова махала. Археологическите проучвания на манастирския комплекс „Великата лавра“ с църквата „Св. Четиридесет мъченици“ от 1985 г. са подновени понастоящем, като се очаква той да бъде открит за посетители през 2005 г.

През 1393 г. столицата Търново дава последен отчаян отпор на нашествениците, но след тримесечна обсада на 17 юли е превзета. Дворците и храмовете са ограбени и разсипани, най-видните български първенци избити, а духовният водач и организатор на защитата на столицата, последният български патриарх Евтимий – изпратен на заточение. Неговите ученици Григорий Цамблак, Киприан и Константин Костенечки пренасят част от спасените книги и заветите на Евтимиевата школа в съседни страни – Сърбия, Молдова и Русия. В мъчителните векове на турското владичество от 1393 до 1877 г. вечният град се превръща в здрава, непревземаема крепост на българския дух, запазва жив спомена за величието на българската държава. Градът става център на величави борби за национално освобождение, църковна и културна независимост. Въстанията Първо Търновско (1598 г.), Второ Търновско (1686 г.), Мариното (1700 г.), Велчовата завера (1835 г.), на Капитан дядо Никола (1856 г.), Хаджиставревата буна (1862 г.), четите на Филип Тотю (1867 г.) и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.) са ярък израз на героичната борба на българския народ за национална свобода и независимост.

Велико Търново е свързан и с революционната дейност на Апостола на свободата Васил Левски, който намира тук най-верните си другари и сподвижници. След гибелта на Васил Левски комитетът играе значителна роля за укрепване на комитетската мрежа, стреми се да продължи делото му. В подготовката на Априлското въстание Гюргевският централен комитет решава Търново да бъде център на Първи революционен окръг.

Всичко това определя Търново като един от важните центрове на нашето национално Възраждане. Още през 1830 г. неговите жители започват борба срещу гръцката цариградска патриаршия, за самостоятелност на българската църква, която завършва успешно с издаването на султанския ферман през февруари 1870 г.

През средата на XIX в. градът се издига като значим административен и икономически център с развити занаяти и търговия. Характерните занаяти – казанджийство, абаджииство, табачество, кожухарство, златарство, мутафчийство и други, определят икономическия му облик. През 60-те години на века се откриват и първите фабрики за коприна, спирт, оцет, хартия, сапун и други. Много от търновските търговци държат кантори в Манчестър, Лайпциг, Виена, Букурещ, Брашов, Браила, Одеса, Москва, Цариград и водят оживена търговия в границите на империята и Европа. През есенните пазарни дни градът наподобява истинско тържище. Наричат го „сухо пристанище“, а поради неповторимата си красота, оригинална българска архитектура и доброто благоустрояване съвременниците му го наричат Малък Цариград. През 60-те години на века Русия, Австрия и Франция разкриват в града свои търговски консулства.

По това време Търново наброява 12 884 жители. Отделните махали са управлявани от петима българи мухтари (кметове). През 1858 г. е изградена самостоятелна българска община, която ръководи и се грижи за българското население. През 1869 г. родолюбиви граждани на Търново полагат основите на читалище „Надежда“, а жените организират т. нар. „Женска община“. Към читалище „Надежда“ през 1870 г. се създава театър, а на следващата година се поема инициативата за разкриване на музей.

В Търново е роден и твори един от най-видните български поети – народният учител, обществени, публицист и редактор П. Р. Славейков. Тук работят тридесет даровити учители и книжовници, които през 60-те и 70-те години на века пишат 632 дописки в периодичния печат. Девет души от търновските дейци са редактори на възрожденски вестници. Освен дописките, те написват и издават 148 книги, между които учебници, преводна художествена литература, речници, енциклопедии, книги с религиозно съдържание и др.

В тази велика епоха на национален икономически, духовен и политически подем самоукият майстор строител Кольо Фичето създава неповторимите шедьоври на възрожденската ни архитектура. Неговите църкви оформят площадите на българския възрожденски град. От него са построени (и запазени досега) всички църкви. Той строи още хана на хаджи Николи (1858 г.), конака (1872-1875 г.), къщата с маймунката (1849 г.) и други. В Търново работят прочутите майстори Иван Давдата, Уста Генчо, художниците зографи Николай Павлович, Захари Зограф и др.

За духовния живот на града от голямо значение са 14-те манастира, които в годините на робството поддържат пламъка на родолюбието. Най-старите манастири – Килифаревският, „Св. Троица“ и „Св. Преображение“, пазят жив спомена на миналото величие на българския дух.

В съседство с Велико Търново е архитектурно-историческият резерват „Арбанаси“. Неговите 5 църкви и 2 манастира съхраняват изящни образци на българската възрожденска зографска и резбарска школа. Неповторими са каменните къщи-крепости с богата вътрешна декоративна украса. Просторните стаи са стоплени от резбовани слънца по таваните и изкусно съчетани багри на тъканите.

На 7 юли 1877 г. победоносните руски войски освобождават старата българска столица.

От 10 февруари до 16 април 1879 г. в Търново, в сградата на бившия конак, строен от майстор Кольо Фичето, заседава Учредителното събрание. То приема първия основен закон на Княжеството – Търновската конституция, една от най-демократичните за своето време.

След Освобождението в Търново се полагат основите на новата държава. Съхранило демократичните революционни традиции на Българското възраждане, Търново става естествен център на новите след освобожденски социални течения.

Източник: az-deteto.bg

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!