В народните борби за език и вяра голям дял на участие имат и жените в Македония. Споделяйки наравно със своя съпруг или брат страданията и неволите, македонката се проявява не само групово, но и единично за спасението на своя български език и българска църква в Македония. По-късно, когато възниква революционната борба, ние я виждаме пак наравно с мъжа, макар и с по-слаби сили, да взима активно участие в борбата. Примерите, които оставя македонката в историята са удивителни, както по национално съзнание, така и по стоицизъм и самопожертвувание.
В борбите за българския език и църква, македонката се проявява още преди да се създаде ВМРО. Така през 1882 година в Кичево бива чрез интриги взета от гъркомани-патриаршисти едничката църква в града. Близо 450 български къщи остават без молитвен дом. Няколко души решават да изгорят църквата. По-хубаво без църква, щом като тя не е българска. В конспирацията участвуват и две македонки. На другия ден Кичево осъмва с изпепелена църква до основите.
През 1886 година в Лерин били положени основите на българска църква. Гъркоманите нападат зидарите и ги прогонват. Тогава една група българки, въоръжени с пълни престилки с камъни, отварят формен бой и успяват да върнат назад майсторите, цели дни след това тези пазителки на българското име и чест са стояли под дежурство, за да пазят майсторите докато се изгради църквата.
През април 1895 година, гръцкият владика отишъл в Емборе, Кайлярско, за да иска да му се предаде църквата “Св. Мина”, определена за българите от турското правителство! В последвалите борби, живо участие взимат жените българки, които заявили на турските представители, че са готови да дадат живота си, но не и българската църква. Те не само спасяват църквата, но и успяват да освободят мъжете си от затвора.
След въстанието от 1903 година, гръцкият владика наклеветил пред турците, че с. Горно Броди поддържало комитите. Повече от 50 видни селяни са попаднали в затвора. Жените се вдигат в защита на своите мъже, но и някои от тях биват затворени в един яхър. Тогава около сто българки от Горно Броди се организират, подписват прошение и отиват в Серес. Успяват да спасят всички благодарение на своено единство.
В революционните борби македонските българки не остават по-назад в много отношения от мъжете. По-издигнатите от тях играят ролята на агитаторки, други шият и везят знамена на борците, а трети служат за куриерки, укривателки и проче. Така:
Коца Хаджова от Струга беше ръководителка на 6 женски групи през 1902-1903 година и те оказаха големи като куриерки. През време на въстанието те сновяха от Струга до въстаническите лагери, и пренасяха патрони и пушки. В това отношение са се проявили: Славка Пушкарова, Фания Бендова, Пара Пацулова, Мара Мечкарова, Мара Китанова и други.
Като голяма агитаторка се е проявила между селата Доля Бамбилова от Струга, която привлякла в редовете на борбата много жени, а особено от село Радожда, Стружко.
Цена Сенокозлиева от Прилеп, като директорка на прилепското девическо училище, става отлична агитаторка между младежите през време на революционните борби. През 1902 година тя попада в затвора. Освободена след 6 месеци, тя пада болна, за да не стане никога вече.
През месец април 1902 година, Марко Лерински бе обсаден в с. Търсйе, Леринско, където е водил сражение. Марковата чета бива спасена от търсйенските жени. В разгара на сражението те сноват между аскера и четниците. Помагат на ранените турски войници, за да узнаят разположението им и да го съобщават после на войводата. И когато едни от тях заблуждавали заблуждавали войската с лъжливи сведения, други – застанали една до друга – образували с телата си стена, зад която незабелязано от турците едно отделение от четата се промъкнало и спасило. Спасените четници ударили в гръб турците и така спасили останалите си другари.
Екатерина Арнаудова от с. Либяхово, Неврокопско, цели седем години с пушка в ръка броди из планините с четата на Дончо войвода.
Ката Христова от с. Вехчани, Стружко, след убийството на годеника й Ставре Гогов, убива предателя, и след това цели 10 месеца броди с четата.
Като четнички, взели участия в сражения, се знаят имената на Кристина Петкова, Йорданка Пукавичарова и Сребра Апостолова.
Мариница от с. Ябланица, Стружко, през 1903 година, на пазарен ден стреля и ранява един шпионин от селото. Турците я залавят, осъждат я на 15 годишен затвор в Битоля, но тя избягва от затвора.
В по-ново време имаме редкия пример на Менча Кърничева, която извърши велик подвиг във Виена, като застреля предателя Паница, убиеца на Борис Сарафов и Ив. Гарванов в Бург театър. Нейното дело раздвижи общественото мнение в полза на Македония из цяла Европа и Америка. Съдиите я оправдаха напълно.
Македонската Шарлота Корде е безсмъртната Мара Бунева, която посред бял ден застреля в Скопие мъчителя на македонските студенти – Велимир Прелич – и после сама сложи край на своя живот. Последните й думи бяха: “Аз обичам своето отечество.” Дивен пример на преданост към свободата на Македония.
Като жертва в своята обич към Македония и на своя роден български език са и Грозданка Зафирчева от Велес и Люба Карагюлева от Охрид. И двете загинаха в разцвета на младините от сръбския терор в Македония.
Това са само една част от многобройните примери на родолюбие и самопожертввание, дадени от македонските българки. Фактът, че и жената в Македония приема наравно с мъжа всички рискове на борбата, сам по себе си говори много за обаятелната сила на народния ни идеал. Защото само възвишени, идеалистични подбуди могат да раздвижат сърцето на жената до степен, щото тя да е готова да сложи и живота си пред олтаря на родината.
Македония е още под робство. Тежка е нейната съдба. Но борбата продължава. И в тази недовършена борба македонката сигурно и в бъдеще ще запише светли страници на величие, жертвоготовност, на твърдо национално съзнание, за да обезсмърти себе си, да обезсмърти и прекрасната македонска земя.
Публикувано в сборник “Илинден – 1903-1953”. Индианаполис, Индиана, САЩ, 1953 година, с. 194-196.
Източник: istinskibulgari.dir.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
