Българските столици

Поставяйки началото със Стара Велика България на хан Кубрат според хрониста Теофан Изповедник нейна столица е била Фанагория. Тя била разположена на Таманския полуостров между Черно и Азовско море. Вероятността за нейното съществуване (632 – 668 г.) се оспорва от историците, а след смъртта на хана ролята й приключва, защото синовете му се разпръскват и държавата престава да съществува, превзета от хазарите. Един от синовете, когото добре знаем – Аспарух, минава делтата на река Дунав (Онгъла) и в съюз с местните славянски племена започва да воюва с Византия. След победата (680 г.), приемайки мирния договор с император Константин IV Погонат (681 г. – „за срам на ромеите“), за начало на неговата, т. е. българската държава, хан Аспарух се явява и първосъздател на първата ни археологически проучена столица Плиска. Това научно откритие е дело на големия приятел на България чешкия учен и археолог Карел Шкорпил (1898 г.). Български летопис от XI век потвърждава това „…той създаде и Плюска град“. През Средновековието било обичайно делата на един владетел да се измерват със спомена за построените градове. Укрепеният стан (дул) Плиска (Плюска – името свидетелства за плоско, равно място) – селище още от славянско време – се превръща в седалище на хана и неговата свита. Градът бързо става всепризнат военно-политически център на държавата и на нейния елит. В потвърждение „саракта“ т.е. държавата била разделена на три части – център, ляво и дясно крило. Именно в центъра, управляван от хана, се намирала Плиска. Първоначално селището имало дървени постройки, но постепенно се наложило монументалното каменно строителство. Оформили се две части на града – външен и вътрешен град. Те били оградени от внушителна каменна стена от дялани блокове. Във вътрешния град в началото на IX век бил издигнат дворецът на хан Крум, който след опожаряването му от византийския император Никифор I Геник (заплатил за това с главата си) бил възстановен от хан Омуртаг „Строителя“.

Промяната на столицата Плиска била свързана с хан (княз) Борис I и официалното приемане на християнството в България. Първородният му син Владимир Расате, когото Борис приживе поставил на трона, нарушил волята на баща си и се опитал да възстанови езичеството. Борис го свалил, жестоко наказал и наскоро след това свикал голям църковно-народен събор (893 г.). Такава била политиката на българите при взимане на съдбоносни важни решения. Така, придавайки законна сила, Борис обявил замислените си основни промени. Нов княз ставал третият му син Симеон. Преслав (също старо селище на около 30 км от Плиска) бил обявен за нова столица и славянобългарският се утвърждавал за официален език.

Първата грижа на княз (цар) Симеон била да се заеме със строежа на новата столица – в мечтите си той я виждал като бъдещ град достоен да съперничи на императорската столица Константинопол. Според един извор той го градил в продължение на 28 години и ненапразно описвайки го като „несравним по своето великолепие“ бил наречен Велики Преслав. С внушителна отбранителна система, величествен дворец, многобройни светски сгради и модерни за времето си кръстокуполни църкви сред които изпъквала изящната Кръгла (Златна) църква. Градът бил върховно постижение на българската материална култура. Дори в развалини през XVII-XVIII в. от всички балкански градове Преслав бил сравняван с Константинопол. Столицата по Симеоново време става и център на Златния век на българската книжнина и култура.

Но настъпват събития, които променят българския възход и участта на самата столица. Руската агресия на Киевския княз Светослав през 968-970 г., смъртта на нашия цар Петър и окупацията на североизточните ни земи (вкл. столицата) довели до трагичната развръзка. Византия се вплела във война с русите, успяла да ги прогони, но император Йоан Цимисхи превзел Преслав (5. IV. 971 г.), преименувал го в своя чест на Йоанопол и се оказал новият ни господар. Така официално както столицата, така и българската държава престанали да съществуват. Навсякъде били поставени ромейски управители. Престолонаследниците Борис II (обявен за цар след смъртта на цар Петър) и брат му Роман били отведени в Константинопол. Там Борис II бил публично унижен сваляйки му царските знаци, а Роман бил скопен. Западните български земи запазили своята независимост. Тук начело на борбата застанали четиримата синове на местния управител Никола, а впоследствие я продължил единственият останал жив Самуил. През 977 г. Борис II и Роман успели да избягат от Константинопол, но на границата обаче Борис II, припознат за ромей, бил убит от стражите и само Роман успял да се добере до Самуил. Независимо водещата си роля Самуил с амбицията да продължи и възстанови държавната цялост на България го признал за български цар, засвидетелствайки предаността си към управляващата династия. Цар Роман избрал за своя столица Скопие и там резидирал до 991 г. когато отново бил пленен от византийците, хвърлен в тъмница където умрял през 997 г.

Въпреки че с фактическата власт се разпореждал Самуил, във всички официални актове, вкл. и на българската църква през този период, Роман бил третиран като български цар и от гледна точка на средновековното право това означава, че през 977-997 г. столица на България била гр.Скопие. В годините на номиналното си царуване Роман „отдаден на свят живот и църковни въпроси“ не направил за столицата си нищо забележително. Известно е само, че основал прочутия манастир „Св. Георги Бързи“ край града. Унгарски летописец от това време го нарича „царски град“. Потвърждавайки столичния му статут след падането на всичките ни земи под византийска власт (1018 г.), императорът превръща именно Скопие в център на голямата провинция България.

След смъртта на Роман (без наследници) Самуил се провъзгласил за български цар. След няколкократно местене във Видин, Средец и Скопие цар Самуил определил са своя столица Охрид. Градът останал и последна столица до окончателното ни падане под византийска власт за около два века.

Самуил обновил крепостните стени, които и до днес носят името Самуилова крепост. Доказателство на факта, че Охрид е била наша столица дават византийските хронисти. Описвайки подробно капитулацията през 1018 г. те твърдят, че именно в Охрид са били царските двори, царските съкровища (отнасят около 350 кг злато в Константинопол) и са живели членовете на царстващата династия – синовете и дъщерите на цар Гаврил Радомир (1014-1015) и вдовицата на последния владетел цар Иван Владислав (1015-1018). През византийската власт българите правят опити да възстановят независимостта си. Синът на Гаврил Радомир и внук на Самуил Петър Делян (1040-1041) бил провъзгласен за цар, стигнал „главния град Скопие където бил прославен“, но в крайна сметка въстанието не успяло. Отново в Скопие бил обявен за цар Константин Бодин (1072) – майка му била внучка на Самуил и дъщеря на щерка му Косара – под името Петър III, но и това въстание било потушено.

Успешното освободително въстание на търновските боляри Тодор и Иван Асен „Белгун“, останали в историята като Петър и Асен през 1185-87 г., възстановили българската държава ражда и новата българска столица – Търново. Тук на 26.X.(Димитровден)1185 г. те обявяват въстанието и по-големият брат Теодор тържествено бил коронясан за цар с името Петър IV (аналогия по името на първия официално признат български цар Петър през 927 г.). Въстаниците се насочили да превземат старата столица – първоначално неуспешно, по-късно и Преслав паднал в ръцете им. Там се установил Петър докато Асен (също коронясан за цар) останал в реалния първоначален център, който бил утвърден за столица на възобновената държава с името Търновград. Добър избор, защото със своите хълмове градът бил естествено защитен, т. е. недостъпен, важно предимство през Средновековието. През 1195 г. Асен пренесъл в Търново мощите на най-тачения наш светец Св. Иван Рилски, което представлявало крупно събитие и издигнало столицата като основен религиозно-политически център. Мощите на светци – закрилници (Св. Петка, Св. Иларион Мъгленски и др.) – дарителска дейност от царя и болярите били най-ценното богатство на столицата. В града били изградени няколко крепости. Царевец с царските дворци, патриаршеската църква „Възнесение Христово“ и палатите на дворцовата аристокрация, Трапезица – застроена с жилищни сгради и църкви, а цялото пространство около Търново било обградено външно с яка крепостна стена. През XIII – XIV век в града имало 40 поместни храма и с прилежащите околни манастирски комплекси се утвърдил като средище на книжовния живот, изкуство и художествени занаяти. Затова и времето на цар Иван Александър (1331-1371) наричат Втори Златен век.

Цар Иван Александър поделил държавата си формално между синовете си Иван Срацимир и Иван Шишман. Отпърво още 12-годишен Иван Срацимир бил провъзгласен за наследник и получил Видинската област. Така с мълчаливото съгласие на баща си той царувал там и неговата „столица“ била Видин. Брат му Иван Шишман син на царя от втория му брак също бил обявен за престолонаследник и наречен „багренородни“ (1355 г.). След смъртта на Иван Александър той станал цар на Търновското царство оставайки в столицата. Турската експанзия на балканите сложила край и на двете царства. На 17.VII.1393 г. след продължителна обсада „царстващият Търновград“ бил завладян и потопен в кръв от Баязид Светкавицата. Патриарх Евтимий – водачът и упованието на търновци ( който според легендата не успели да посекат) бил изпратен на заточение в Бачковския манастир, където починал. Търновският цар Иван Шишман бил заловен от турците в никополската крепост и убит (1395 г.) Същата съдба сполетяла и Видинското царство през есента на 1396 г. Видин бил превзет, цар Иван Срацимир заловен, хвърлен в тъмница и по-късно удушен.

Настъпил дълговековен период на турска власт без да имаме държава и столица. Централната власт на всички покорени земи била в Константинопол. Своята столица турците наричали Истанбул, а ние Цариград. През епохата на Възраждането градът станал притегателен център за много българи. Там се съсредоточили икономическите и духовни сили на нашия народ. Там пребивавала нашата интелигенция, търговско-занаятчийския елит, там се изявявали и отстоявали най-ярко нашите национални интереси. Той бил „най-българският“ град с над 40 хиляди българско население и би могло да се каже, че изпълнявал „функцията на българска столица преди Освобождението“ – становище на съвременни историци. Общоприетото правило е, че превеждането на Светото писание на съвременен литературен език на един народ е фактически началото на неговата съвременна култура.Именно тук, в Цариград, българската църковна община със съдействието на Роберт Колеж прави превода на български на Библията, извършен от видните книжовници Неофит Рилски, Константин Фотинов, Христодул Сичан-Николов, Петко Славейков и специалистите в областта на библейските езици д-р Елиас Ригс и д-р Алберт Лонг. Отпечатана през 1871 г. от Цариград Библията се разпространява по всички български краища.

След Освободителната Руско-Турска война 1877-78 г. и Сан Стефанския прелиминарен мир (3.III.1878). Временното руско управление начело с княз Дондуков – Корсаков избрало за свое седалище Пловдив. Така в следващите няколко месеца той се превръща в столица на новоосвободеното ни отечество, без да е забравена идеята за възобновяване на старата столица Търново. След Берлинския договор (юли 1878) земите ни са разпокъсани – Княжество България се отделя, а Пловдив става столица на подвластната на султана новоизлюпена провинция Източна Румелия. Руските власти трябвало да напуснат Пловдив и пред тях възникнал проблемът кой град от новото Княжество да определят като столица.

Първоначално се насочили към Търново, но проф. Марин Дринов – учен, историк, министър на просвещението в Руското окупационно правителство – мотивирано ги убедил да изберат София. Той изтъкнал нейното централно и кръстопътно местоположение между Румелия и Македония, явявайки се действителното средище „при надеждата за бъдещото евентуално присъединяване на всички български краища в единна държава“. Този избор не бил случаен. Като център на Балканите още император Константин Велики – утвърдителят на християнството, изрекъл: „Сердика е моят Рим“, преценявайки както стратегическите, така и природните (умерен климат и минерални води) дадености на града. Дринов гледал на София като бъдещ столичен град още по време на войната. И преди отрядите на ген. Гурко да влязат и освободят града (I. 1878) с молба пише до Христо Стоянов (учител, поборник-председател на РК и член на комисията от видни българи за бъдещото управление на Свободна България, „старософиянец“. „…да вземе временно служба в бъдещата, ако е рекъл Господ българска столица София“. През октомври руското окупационно управление се премества в София, а на следната 1879 г. свиканото Учредително събрание в старопрестолния град Търново единодушно официално я избира за столица на Княжество България (22.III/3.IV. 1879 г.). През юли след 5 века чуждо господство тук тържествено влиза първият български княз Александър I Батенберг.

Градът, основан от тракийското племе серди, наречен Сердополис, т. е. градът на сердите, има богато минало. През IV век е вече важно църковно-административно средище – център на Римската провинция Дакия и започват да го наричат Улпия Сердика. Св. Апостол Климент, сподвижник на Св. апостол Петър и Павел, е бил епископ на Сердика и става след това един от първите римски папи. През 343 г. в Сердика се провежда вселенски църковен събор, в който участват Св. Антоний Велики, съимператорите Констанс и Констанций II – синове на Константин Велики и още 318 епископи. Такива общи събори се свикват само в най-сигурните градове – опори на християнството, което придава особено достойнство на днешната ни столица като всеправославно средище. За сведение от всички църковни събори само този се е провел на място останало и до днес в християнска държава. Градът влиза в нашите предели след 809 г. когато бил отвоюван от хан Крум. Хан Омуртаг променил името му със славянското Средец, а през византийското владичество градът става център на административна област и е наричан Триадица по името на манастир наблизо наричан от гърците „Триада“ т.е. „Св. Троица“ През второто българско царство при Асеновци града се издига и вече е прочут с митрополитската си катедрала „Св. София“, книжовната си школа и комплекса от манастири известни като Софийска Света гора. От времето на цар Иван Шишман градът започва да се казва София (около 1376 г.) по името на църквата, т.е. град на Божията премъдрост. През османския период поради местоположението си София няколкократно става седалище на бейлер бея на Румелия, често и Велик везир на султана. Спомен за тази епоха е действащата и днес Баня Баши джамия в центъра, строена от най-прочутия османски архитект Мимар Синан. С упадъка на империята от XVIII в. града относително запада и населението му намалява независимо от ролята му на водещ град в Софийския санджак.

Град с история през Античността и Средновековието младата столица след освобождението е с предимно ориенталски облик и наброява към 11 хиляди жители. Градът бързо расте и се променя и това особено проличава от края на XIX и началото на XX век. Княз (цар) Фердинанд – този амбициозен аристократ, познаващ добре европейската култура, изкуство и наука със замах съдейства (и с подкрепата на майка си княгиня Клементина, дъщеря на френския крал Луи Филип) за невероятно бързия разцвет на столицата. С помощта на поканени специалисти от Запад и облегнат на местния интелектуален елит той превръща София в най-привлекателната столица на Балканите. Със съвременния си вид тя започва по нищо да не отстъпва на тогавашните европейски столици и дори започват да я наричат „Малката Виена“.

През XX в. София преживява две ужасни……- „терористичния акт на века“, взривяването на препълнения с хора храм „Св. Неделя“ (150 убити и неколко кратно повече ранени) и жестоките англо-американски бомбардировки през Втората световна война разрушили над 12 хиляди държавни и жилищни сгради избили около 2 хиляди души. Пак през войната хитлеристка Германия разбива Югославия и Гърция и като неин съюзник (?!) към България биват присъединени Поморавието (Западните покрайнини, Македония и беломорска Тракия. Столицата София временно (за втори път) застава в действителния център на българските земи. Еуфорията е голяма. Борис III е наречен „Цар Обединител“. Но той знае добре, че България по мощ и размери, а за щастие и по международен морал не е нито Германия, нито Италия нито Съветския съюз и трябва да премерва до милиметър всяка крачка която предприема ако иска да осъществи трайно националните идеали. Малцина осъзнават трагичността на момента – съмнително реализиран национален идеал срещу загуба на държавен суверенитет. Войната свършва. Германия (респ. България) губи и победителите връщат статуквото – и София пак се оказва на крачка от западната ни граница.

Днешна София на XXI в. такава каквато познаваме е крупен културно и духовно многолик европейски град с непрекъснато градяща се модерна урбанизация и инфраструктура и неимоверно нарастващо население и автопарк.

Така, разхубавявайки се, София следва своя девиз: „Расте, но не старее!“

Автор: Румен РУСЕВ

Източник:  tretavazrast.com