За българската писменост, за просветителите Кирил и Методий, за Крум, Борис І, Симеон и други велики българи. За Хазарска-България

Българската казионна историография и нейният исторически продукт от Освобождението до днес битува в странни информационни клишета, наложени на България от глобалистите сили и техните имперски образования в лицето на т.н. Велики сили: Русия и СССР, Великобритания, Германия, САЩ, Франция и т.н. – т.е. Запада.

Великата и най-древна българска история е безсрамно деформирана, фалшифицирана, безобразно окастрена и стегната в исторически корсет дотолкова, че на днешните българи да им е известна малка част от нея и то в такъв вид, че ако прочетат истинската си история, да не могат да повярват, да им се струва като фантасмагория. Всъщност това, което ни е известно днес като българска история е едно ГМО меню, бедно и пълно с консерванти, духовен субпродукт.

Определили са ни, че българската история трябва да започва от 681 г. и от Аспарух и нито година по-рано, нито километър встрани от Дунав и Балкана. Дотам са ни докарали т.н. „големи началници“, на които за шепа сребърници слугуват полкове антибългари, а от Еволюцията през 1989 г. насам дивизии национални предатели и родоотстъпници под флага на „демократи“, на реформатори, на радетели за атлантически ценности и още ред заклинания и лозунги, спуснати им по задкулисни канали, даже вече незашифровани. В действителност тези антибългари не ратуват за България и за тях не е мило нищо българско, повечето от тях дори са със замърсена кръв и небългарски ген.

Други подобни на тях, станали родоотстъпници по най-различни причини, компрометирани, за по-лесно се определят като „малки началници“, неграмотно и неуко отказвайки се от авторитета на най-древната държава в света и нейната славна история, точно защото не им е известна, или така им диктуват в монтирания чип „големите началници“.

Този материал едва ли би бил публикуван в никой вестник, друг портал, не дай си боже по някоя „българска“ телевизия, и в никакъв случай не би излязъл в национален ефир. Затова „Бултаймс“ е изключителен източник за свободното слово и патриотизъм. Някои неща от статията ще прозвучат провокационно, но анализирайки нещата във вековна и хилядолетна дълбочина разсъдливият човек ще разбере, какво са спечелили българите и какво са загубили. Историческата истина в българските летописи изглежда девствена и по-вярна от всякаква друга писана история в днешните ни учебници, казионни издания на институти, академии, от множество учени и професори на народна софра, които използват изключително небългарски извори и източници. Това се долавя рязко и веднага по ярката отчетливост в етимологията на имената, етнонимите, топонимите в българските предели, ясни в българските летописи и оставащи ни в пълно неведение и липсата на обяснение от казионната ни историография. Нека проверим.

През 821 г. хазарския хакан Булуш приел титула джабгусир-хакан, противно на плановете на Дом Надан (върховен клан на сектантите-талмудисти, на лабъйтците – джахуди, т.е. левити). След това Булуш официално присвоил на всички владения на Ак-Урус-Угъйр-Айдар (син на кана на Кара-Българ /днешна Източна Европа/, Караджар /Чернигов/ и жена му – сестра на хан Крум и дъщеря на бека Азан. Умрял 855 г.) неговото име Урус (Рус), а самият Урус-Айдар наградил с титула „урус-хакан“ или „хакан-урус“ (каган на Рус).

Баръйнджарите (храбрите българи) и маджарите на Аскал (Асколд, 820-882, син от първия брак на датския конунг Рюрик Ютландски, худски (варяжки) наемник, нает от Будим, оженил се за дъщерята на царя на Волжска България. Побратимил се с киевския вожд Дир или Джир-Ас, сина на Будим и взел неговото име, станал Ас-Халиб. Заедно нападнали Истанбул през 860 г. по заповед на кагана на Хазар, оттам той получил прякора „Урум Аскал“), след като приели служба при Урус-Айдар, както и хората на Будим (брат на хан Крум), съставили новата българска каста на урусите и направили етнонима „урус“ („руси“) свой официален. Руси се наричали само частта от българите-барсили и кастовото обединение на българите (в днешна Украйна), които до края на ХІІ век говорили единствено на трек-български език. Никакви славяно-руси не е имало никога на бял свят.

[Думата „урус“ е  от трек-български език, значеща „храбър“, „смел“ и първоначално се е предпоставяла в етнонима „урус-българи“ („храбри-българи“), наричани по-рано „българи-барсили“, „българи-алани“, „българи-масгути-масагети“, населяващи  Североизточното Прикаспие, просторите около Аралско море и делтата на р. Волга. „Айдар“ е потомственото арабското име на Курбат-Кубрат, опростено от „Хайдар“. От „урус-българи“, след отпадане на „у-“ и втората съставка идва името на „русите, руснаците“. Етимологията, че „руси“ идва от русия цвят на косите им е тип народна етимология, спрягана като опит на юдео-болшенвиките за заличаване на българското начало на руснаците. Преди това по същия начин се получава и името на държавата Урус (Рус) – Киевска Рус, следователно и днешна Русия. Бел. авт.]

Както се каза по-горе, през 837 г. младият Урус-Айдар приел на служба около 30 хиляди скандинавци (т.н. варяги, за които скандинавските историци са си присвоили исторически събития и данни, че те са завоювали Киевска Рус), на които дал също името „урус“ и им поръчал да създадат силен флот за Хазарска България. Причината била, че след 837 г. отношенията на Хазарска България с Източната Римска Империя (ИРИ, Византия) се влошили заради Инешдарския (Днестровския) конфликт. Тогава, в 813 г. хан Крум заселил около 100 хиляди, пленени ромеи при Кан-Дере (Одрин, след разгрома на войската на Никифор) и от околните градове, в субата Инешдар (Днестър), където те работили за Улаг-Българ (Влашко-Дунавска България на Крум) и Хазар-Българ под надзора на Будим и на маджарите на малкия син на Аскал, Арбат. Лабъйтският уста (талмудисткият юдейски резидент) Изикай Надан подкупил ромейския император и го подтикнал да организира бягство на инешдарските ромеи от плен. Ромеите действали хитро. В началото с надановски пари подкупили сръбския княз за война с улаг-българския цар Булюмар или Булюмир Балтавар („Маломир„). Сърбите нападнали Улаг-Българ и изненаданият  Булюмир помолил Будим за помощ. Будим с 50 хилядна армия се отправил да спасява роднината, а ромеите, използвайки неговото отсъствие, веднага разбили урта-българския (азовския) флот и стоварили в Инешдарската суба (между Дунав и Днестър) 50-хиляден десант с оръжие. Предупредените за похода на ромейския флот пленници се въоръжили, заедно с десантниците разбили неопитния Арбат и после отплавали за Византия.

Разразил се скандал, Арбат бил обвинен в сговор с врага и бил разжалван, след което маджарите били оглавени от кара-българския балтавар Галбдулла Джилки. През 847 г. маджарите, начело с Джилки, помогнали на улаг-българския цар Баръйс-Бан („Пресиян„) да завладее Македония…

Половината наети скандинавци, заедно с 10 хиляди сарбийски работници, били заселени в Тамя-Бурун (Таманския полуостров), покрай урусите-баръйнджари и деберците и започнали да строят нови, по-големи кораби – съйбаши. В Тамя-Бурун, както и в цялата Хазар-Българ, до официалното приемане на исляма в нея през 737 г., била ползвана изобретената още през V век от българския просветител Баръйс, чичото на Атила, азбука „българица“. Тази българска писменост, която след 737 г. била ползвана от немюсюлманите българи (деберци, улчии, маджари, авари, уруси), след това била заимствана в Хазар-Българ и била усъвършенствана от Пещак. Същата е използвана от просветителите Константин (Кирил) и Методий и по-късно се разпространява в Дунавска България от техните ученици-просветители.

                  Българската азбука „българица“ се предполага, че е завършена изцяло от Пещак – български историк, писател, който оставил доста сведения за Кубрат и неговия буен син Аспарух (на които бил съвременник, бел. авт.).

Шейх Хабдулла Бащу в своята „Хазар тарихы“, написана въз основа на „Шамси китаби“ от неговия баща Шамса или Шамси, твърди, че хазарското летописание е започнато от Пещак, син на Айбат (ашин-хакан на Хазар, 690-700 г., син на Калга), известен също така с името Харун (Аарон): „В началото Пещак написал книга за царуването на балтавара Айдар Курбат Балъйн или Кубрат. Думата Балъйн се писала също във формата „Булун“, „Баръйн“ и означавало, както и името „Кубрат”- „Свещен Елен, или Бик”. При Курбат тези названия били царски титули. В началото Пещак бил джимъяр (тенгрианец), после станал иджам (библист, караим) – иджамите били считани за българи, за разлика от джахудите (юдеите – талмудисти). За съжаление, в небългарските страни иджамите  (т.н. караими) са наричани „джахуди“. Когато Къйр-Багъйл (основателят на Хазар-българската империя) завладял Кавказките области, Пещак избягал в Урум (ИРИ), където бил посрещнат отвратително от джахудите, в отговор на което той приел християнството и името Харун (Аарон). След това той по покана на Къйр-Багъйл се върнал в родината, като оставил в Урум част от книгите си, които сам превел на кряшенски (гръцки) език. В Хазар Пещак разработил утвърдения от Къйр Багъйл закон за това, че на джахудите не само им е било забранено да живеят в Хазар, но даже и да влизат в Хазар. Както обичал да говори старият Шамси (баща на поета Микаил Бащу), „джахудите са черни и телом и духом и изпълняват заповедите на Сатаната“…

В Хазар Пещак предпочитал да живее в родната област Тамя или Утиг, по чието название ак-българите (волжските българи) често наричат местните барсили-уруси, а понякога и всички уруси като „тамя“ или „тамян“ (днес „таманци“, бел. авт.). Утигските уруси – тамянци се отнасят към разрeда на безбрадите уруси, които се отличават  от брадатите уруси с по-силния си български дух. Тамянските уруси често казват, че те се наричат „уруси“ не поради това, за да се делят от българлъка (българската етническа общност), а заради това за да покажат, че те са най-храбрите българи. Тамянците, потомци на барсилските и бащарските (трако-мизийски) българи, са чудесни  моряци и рибари, обичат всякакво българско ядене: месо, кумис, шам, който наричат по бащарски „кама“ (напитка от ечемик; бира). Те са многоезични, но те всички непременно знаят два езика: трек-български (тракийско-български, български тюрки) и бащарски. Бащарският език (езикът на дунавските българи) като баща на всички улчийски (славянски) езици позволява лесно да се общува с всички улчийци. В годините на Стара Велика България или Аскъйп (Скития) всички улчийци под наименованието „халджийци“ влезли в българската етническа общност (българлъка), но след смъртта на Туки Атилле и особено в годините на Авар-Суба („Аварския каганат“, Панония) някои части от улчийците излезли от българлъка и станали самостоятелни племена. Улчийците, както и всички анчийци (анти), много често биват назовавани като „себери“ („севери„), защото братът на кан-сюбиги Булюмар (363-378 г.) Себер дълго време ги е възглавявал. За тамянските или утигски уруси Пещак е разработил писменост, състояща се от стари агилски (балкански) или кряшски (гръцки) букви и няколко други знака. Тази писменост, която много българи наричат „българица“, била използвана и в Улуг-Българ и в Хазар, а Кущан (Константин Филисоф) я утвърдил в качеството на писменост и за кара-бурджанските (дунавските) българи.“

[Тук следва да се спомене за съществуването и още по-ранна българска писменост – кашанската. Кашан (Азан) Канджал, (ок. 180 г.пр.н.е?) е потомък на Алабуга Съйгеркан, син на Канджал. Един от най-могъщите царе на Идел (България). Майка му била кашанска (масагетска) бика (княгиня). В младостта си той отишъл на поход на изток до река Хин (Инд) в Улуг Хин (Индия). На запад разгромил и подчинил улагците (даките). На юг провел победоносен поход в Кавказ и Мала Азия, като разгромил Мидан или Миджан (Азърбайджан), Аряк (Армения), Барджил (Персия) и подчинил Чиляр (царството на Селевкидите), Кавъйл (Кападокия и Киликия) и Атряч (Западна Мала Азия, областта на Троя). Някои считат, че той е разработил кашанската писменост, която употребявали кам-бояните (жреците) и дворцовите служители. В негова памет българите нарекли Източна Влахия – Кашан.  Така може да се предположи, че както  Баръйс, вуйчото на Атила, така и Пещак,  са се опрели на по-ранна българска писменост. Бел. авт.]

В своята книга „Харун китаби” („Книга на Аарон”) Пещак дал следното описание на някои събития от царуването на Айдар Булан (Курбат, Кубрат) и началния период от съществуването на Хазар: След разгрома на персийската войска от арабите, когато бекът на Хазар-Суба, Сабан Курмиш, пропаднал в неизвестност, Бу Юрган (вуйчото на Курбат, на гръцки „Органа”) съумял да убеди новия бек на Хазар, сина на Сабан, Къйр-Багъйл, да се подчини на Курбат… След време Бу Юрган умрял и Айдар (Курбат) лишил Къйр-Багъйл от неговите владения и го направил свой коняр.

Когато българите в Кимер (Мала Азия) приели исляма скоро след Хиджрата, кан-сюбиги (императорът) на Улуг Българ (Велика България) Курбат Булан ги попитал дали да му помогнат да разпространят исляма и в Улуг Българ и ги поканил да действат по-бързо, тъй като джахудските (еврейските) и кряшенските (гръцките) проповедници вече започнали да склоняват неговия народ в приемането на тяхната вяра. По това време дъщерята на Булан, Танбит, развила паралич. Тогава разстроеният Булан, по  предложението на първия министър Барадж, обявил, че ще приеме вярата на тези проповедници, които излекуват принцесата. Джахудските и  кряшенските проповедници не успели да излекуват Танбит, но ислямските проповедници, които пристигнали при Айдар в град Българ-Балтавар (Полтава) на река Барис-Идел (Ворскла) в 642 г., успели да излекуват принцесата. Радостният Булан с цялото си семейство, Барадж и мнозина знатни хора от обкръжението му, приели исляма, а той приел мохамеданското име Айдар (обеззвучено от Хайдар). Единият от проповедниците, Зубаир ал-Джок, или Джогда, се оженил за Танбит и 20 години проповядвал в основаното от него медресе.

Потеклото на Константин-Кирил и Методий (Кущан и Баксан на трек-български език) е от стар българо-аварски род, известен ни от Бу-Юрган, вуйчото но Курбат (Кубрат).

[Бу-Юрган (Органа) имал двама известни сина – Коръймджез и Билиг, и дъщеря Су-Алан, която станала жена на Къйр-Багъйл, хакан-бек на Хазар. Коръймджез бил сабанджар (глава на аварското правителство) 34 години (630-664). След Коръймджез, на когото Авар-Суба е задължена за своите укрепления, сабанджари са били: 32 години – неговият син Кущан (664-696)… Вторият син на Коръймджез бил Кара-Багъйл или Биш-Тархан, неговият син – Могер-Тархан, станал  като баща си улуг-тархан (главен съдия, председател на Националното събрание).  Билиг също имал двама известни сина – Лачин и Къзъйл-Кубар. Къзъйл-Кубар имал син Лачин, а той имал син Юмарт…

Син на Лачин (от Билиг, сина на Бу-Юрган) бил Кубар Наубул(„Кубер“ по гръцките източници), който получил своето презиме в чест на завземането от аварските българи на урумския град Наубул (Нове – Свищов, „Нов /нау/ град /бул/“). През 681 година, когато Аспаръйк (Аспарух), по заповед на новия хакан-бек на Хазар Колъйн-бай, се приготвил за завладяване на северен Агил (Балканите), улчиите (агилезичните или „славяноезичните“ българи) и сарбийците (славяните) на Наубул му казали: „На нас ни е наложен нов и нетърпимо тежък данък, въпреки че сме чермиши („опълченци“, превилегирована категория сред българските селяни). Заради тази несправедливост ние искаме заедно да заминем в нови земи и да устроим там свой бейлик (княжество), като се възползваме от нападението на Аспаръйк в Урум. Ти си човек на честта и ние те молим да ни възглавиш, а в случай на успех на делото – да оглавиш и нашия бейлик!“ Тогава сарбийците, от 300 хиляди човека на Наубул те били 200 хиляди, възкликнали: „Ако това се случи така, то ние всички ще станем българи!“ Това се случило и Кубар дал на влезлите в българлъка сарбийци названието „българи-саклани“ („българи-славяни“) …

Когато Аспаръйк нападнал Агил, Кубар Наубул преминал Иждар (Дунав) при град Сонгедан (Сингидон, Белград) и завзел част от Имен-Буляр или Джалмат (Илирик, Далмация) и Макидан (Македония). А трябва да се каже, че той получил от хакан Айяр (владетелят на Авар-Суба) правото с 50 хиляди души на отвличащ удар по Урум в подкрепа похода на Аспаръйк, затова неговите действия не повдигнали подозрения у никого. Без да среща никакво противодействие, Кубар Наубул основал бейлик, когото започнал да нарича Чирмъйш-Българ или Салум-Българ (Туземна,Солунска България). При това Кубар се обявил за аварски кара-андаш (зависим управител), приел аварския наместник Могер-Тархан („Мавър“, „Мавър Бес“ от гръцките извори; внук на Коръймджез, негов втори братовчед, бел. авт.) и започнал да плаща данък на Авар-Суба. Но този данък не бил обременителен за народа, защото значителна част от него плащали доброволно присъединилите се към българите урумци от град Салум (Солун). Кан-урумът (ромейският император) също признал бейлика Чирмъйш-Българ и дал на Могер и Наубул титлите урумски тархани (архонти, патриции), след като и двамата български вожда се съгласили да станат ак-андаши (независими съюзници) на Урум и разрешили в Салум да бъде въведен неголям урумски отряд.

Щастливото съществуване на Чирмъйш-Българ завършило след 7 години през  688 година. През тази година новият хакан на Авар-Суба Сабан поискал от Могер и Наубул да върнат техните българи. Те наредили на сина на Наубул, Кабан, да се върне в Авар-Суба с 50 хиляди българи-улчии, отличили се в заповедта за нападение, а другия народ останал на място. Като узнал за отслабването на Чирмъйш-Българ, кан-урумът Истанджан (Юстиниан ІІ) веднага нападнал този бейлик с огромна войска и флот. Могер с българите-улчии започнал да защитава Салум, а Кубар Наубул с българите-саклани посрещнал урумците в полето. В първото сражение българите разбили урумците, но хитрият Истанджан предложил на сакланите: „Предайте се на мен и аз ще позволя на всички българи да останат тук!“ Без да се съобразяват с възражението на Кубар, сакланите повярвали на кан-урума и  му се предали. Тогава Истанджан казал: „Аз считам за българи само тези, които говорят на трек-български (български тюрки) език и само на такива българи ще позволя да останат тук в обособено тарханство, а останалите ще изселя в Кимер (Мала Азия)!“ От сакланите само 50 хиляди знаели трек-български език, както техните улчии и улчиите на Могер и на тях им било позволено да останат в тарханство около Салум. Останалите българи-саклани били изселени в Капдаг или Кимер (Мала Азия, предполагаемо в района на Бурса, бел. авт.). Преди преселването те помолили за прошка от Кубар заради своята слабост и взели да се прощават с него, но той казал: „Понеже вие станахте българи, аз вас няма да ви захвърля и ще тръгна с вас!“  Истанджан го назначил за глава на преселниците. Наубул и неговите хора така и останали в Кимер, където приели кряшенството (гръцката религия). Самият Кубар Наубул приел името Джурги (Георги)…

Синът на Могер-Тархан бил Уран-Тархан, неговият син – Кубан, неговият син – Айбат, неговият син – Барис Леу-Тархан, който служил в Кимер и имал двама известни синове – Банджа (Методий) и Кущан Баксан (Константин-Кирил)…]

Произходът на Кирил и Методий в свода „Джагфар тарихы“ се извежда от родословието на рода Билиг и има разлика с горното от други източници:

Билиг. Син на Юрган (Бюрган) Телес, внук на Танъйш.

Лачин . Син на Билиг.

Кубар  (Наубул). Син на Билиг. Получил от Аспарух областта Турун (Македония) в качеството на удел, чиято главна река получила неговото име – „Кубардар“ – ”Реката на Кубар” (на трек-български език, от което с фонетични промени се получава днешното име „Вардар“, бел. авт.).

Именъяр Билиг. Син на Кубар.

Шада-Идик. Син на Именъяр Билиг.

Келбир. Син на Шада-Идик.

Саин. Син на Келбир.

Бир-Егет. Син на Саин. Имал две жени, византийка и хазарско-българска бика (княгиня).

Тархан. Син на Бир-Егет от неговата византийска жена.

Кул Гали и Гази-Баба отбелязват, че Тархан имал двама синове – Банджа и Кущан-Баксан, или Кирил. Азак-Банджа (Методий) и Кущан-Баксан (Константин-Кирил) се родили в Тамя-Тархан (днес гр. Тмутаркан, Таманският полуостров, Приазовска Русия), на което място техният баща служил първоначално (като византийски дипломат, бел. авт.) и те получили имената си  си според техните родни места.  Банджа и Баксан вместо унищожената от гърците кашанска азбука (за която се спомена по-горе, бел. авт.) създали нова азбука. В началото византийците се опитали да унищожат и нея, като горяли книгите, написани на тази азбука и преследвали братята. От гръцките разправии братята били спасени от Римския Папа и от отказа на Дунавско-Българския цар да се ползва от тази азбука. Но следващият цар Шамгун (Симеон), след като разбил византийците, утвърдил азбуката на братята (посредством техните ученици, бел. авт.) в Дунавска България. След това служещия на Алмъйш Джафар, Челбик или Салахби (”Вещият Олег”) възприел азбуката на братята в Рус, оправдавайки това действие в писмо до Алмъйш така: „Тук  след вашето преселване  не остана нито един правовед и въобще знаещ грамотата, а ето умеещите да пишат по берсулски (български)  са не малко, както и Шамгун е наш приятел“…

Съгласно легендата, записана от Кул Гали в Джалда (Крим), някога тук пристигнали двамата христиански проповедници, братята Банджа и Баксан. Те обяснили, че балинският (тук византийският) владетел получил сведения за желанието на Лачин (Киевско-българския княз) да приеме християнството и изпратил тях да го покръстят. Но изведнъж в този момент в Кара Българ (Черна България) избухнала жестока война за трона между българските владетели Лачин и Джилки и на братята им се наложило да отложат пътуването до Бащу (Киев). Те се отправили към хазарския хакан-бек с надеждата да го склонят той да приеме християнството. Хакан-бек Иляс ги приел много добре, тъй като те произлизали от знатния български род Билиг и им разрешил те свободно да проповядват. „Слънцето на хазарското щастие в това време вече започнало да залязва и хазарските племена отвърнали своите лица от идолите на старите си заблуждения”. Хазарските българи приели братята за нови духове-спасители, нарекли ги синове на Барис (както те казвали на алпа Кубар) – “халиби” (вестители на победата) – и се обърнали към тях с огромно доверие, но внезапно Балинецът (Византийският император) ги отзовал… (по Кул Гали).”

Управляващите след Вали Булуш хазаро-български управници се наричали също хакан-беци, не могли повече да подобрят отношенията с Византия, където Наданите станали съвсем нагли.

Едва станал цар, Кара-Бурджанският цар Барис Микаил (Борис Михаил, 852-889 г.) още в 855 година получил от хакан-бека Иляс разрешение за разпространение на кряшенството в Кара-Бурджан в замяна на снабдяването с всичко необходимо на хазарските гарнизони в Деберзай. Но само сега хакан-бекът решил да се възползва от този договор. Микаил  под натиска на своята по-голяма сестра, поканил в Кара-Бурджан (Дунавска България) от Урум (ИРИ) поповете Банджа (Методий) и Кущан (Константин) за да разпространят кряшенството (гръцката религия, православието). Но не съществуват данни братята да са се отзовали на поканата и да са пристигнали в България.  Но много други  кряшенски папази  тръгнали да  разпространяват кряшенството в повечето суби на Кара-Бурджан. Сербийците („славяните„) приели кряшенството по-рано от българите-хони, аварите и улчиите (тук „славяноговорящите“ българи) и техният бий (вожд) Тудар (Теодор) станал близък до трона на Кара-Бурджан.

През 859 година цар Барис, попадайки под влиянието на вожда на кряшенските улчии, бия Тудар (Теодор), и вече подкупен от ромеите, решил да се отдели от васалитета на Хазар-Българ, сключил с кан-урума тайно съглашение за оказване на помощ на урумците при тяхно нападение над хазарските гарнизони в Деберзай. Той лично приел гръцкото християнство, предателски приел името Михаил на императора на главния враг на България – Византия. Страхувайки се от бунтове на възмутеното от измяната му тангрианско булярство, въвел в Кара-Бурджан (Дунавска България на юг от Дунав) ромейска войска. Тази войска, заедно с изведените от Македония от Баръйс-Бан („Пресиян„) сарбийци на Тудар провели в Табъйрджа (Добруджа) злодейско нападение над хазаро-българския мюсюлмански корпус на сина на Джилки, Алмъйш Джафар. Кара-бурджанските българи отказали да участват в тази война, но Тудар се присъединил към урумците с 50 хиляди „криви улчийци“ от раджийските (сръбските) сарбийци. Урумците и улчийците съвместно разбили баръйнджарците на Алъйп-Гали и Алмъйш Джафар и техните съюзници  – тукашните деберски и угилски българи („тиверци“ и „уличи“ или „угличи„), като убили 20 хиляди българи. За щастие новият хазаро-български флот на урусите (русите) на Алмъйш навреме доплавал в устието на Сула и прехвърлил баръйнджарците на левия бряг на Иждар (Истър, Дунав). Микаил Бащу, заедно със 700 баръйнджарци, попаднал плен, но не това главно го огорчило него, а това, че врагът му изгорил всичките негови джамии и училища към тях. Служещият в корпуса мулла Микаил Бащу, бъдещият автор на знаменитата българска поема „Шан къйзъй дастани“ (882 г.), попаднал в плен при ромеите и поради това останал жив, защото сарбийците не вземали в плен българи.

След като узнал за вероломното нападение на урумците над хазарските българи, хакан-бекът Иляс изпаднал в неописуема ярост и заповядал  да атакуват Истанбул („Царски“ /истан/ град /бул/„). Хазаро-българският уруски флот провел през 860 г. жестоко нападение над Истанбул (Константинопол), розгромил военния и търговския флот на Урум (Византия) и унищожил лабъйтския (юдейския) квартал на града. Тази българска атака била проведена от худците на Аскал, който получил прякора „Урум Аскал“,  и от анчийските пехотинци на Джир или Джир-Ас (Дир), синът на Будим.

Още на път за Истанбул хазарско-българския флот свалил в Табъйрджа новият маджаро-баръйнджарски корпус на Алмъйш, който прогонил от Дунавска България ромейската войска и изцяло разбил корпуса на Тудар. Българите избили 50 хиляди сарбийци на място, а над 40 хиляди пленници, в това число и самия Тудар, отвели в Табъйрджа и там екзекутирали Тудар както и всички, които не се съгласили да приемат исляма. Алмъйш изселил от Македония всички останали там сарбийци в Съйнджак (Дагестан) за работа по изграждане на крепости, след което цяла Македония била заселена само с аварски и улагски (влашки) българи.

Цар Баръйс, изплашен от нахлуването на хазарските българи, бързо се отказал от християнството и се върнал към джима (тенгрианството)…

За урегулиране отношенията с Хазар-Българ изплашеният ромейски император дал поръчение на братята Константин и Методий. През 861 г. начело на ромейско посолство те обменили пленените воини на Алмъйш, в това число и Микаил Бащу, с пленените ромеи и талмудисти-лабъйтци и сключили с хакан-бека на Хазар Иляс Чокъйр (Чакър или Сокар) изгоден за хазарските българи търговски договор. Иляс показал на братята страната и те поразени от величието на Хазар-Българ, си спомнили за своите забравени  български корени (чак от Бу-Юрган). Опознаването на Хазарска България, а не на Дунавска България, превърнало Константин и Методий в български патриоти. Същевременно те се явявали и ромейски общественици, дипломати и културни деятели. Легендата за Солунските братя е свързана с техния далечен предшественик Могер-Тархан (Бес), пет поколения назад, който по времето на Кубар Наубул станал наместник на Авар-суба в Македония и Салум (Солун) и се е проявил като способен защитник на града от тогавашното ромейското нападение на кан-урумът Истанджан.

Следва да споменем и нещо от  „Житието на Константин“ (Философ), където се разказва, че през време на Хазарската мисия на светите братя Кирил и Методий през есента на 860 г. в Херсонес те имали среща с човек, който имал Евангелие и Псалтир, написани на (агилска) българска (праславянска, руснаците си го превеждат като „руска“?!) писменост. Константин Философ лесно започнал да чете тези книги на тази писменост и да беседва безпроблемно с този човек… и се удивили от това. А се е знаело, че в Готската епархия, съществуваща в Херсонес още от ІV век, били разпространени църковни книги на праславянски език, много преди времето на св. Константин-Кирил, предположително преводи от св. Йоан Готски (790 г.), а най-вероятно още от Пещак, който до сега остава неизвестна личност в българската история, но с огромен вклад в нейната култура и писменост.

Нека допълним,  че великият хон-български император Атила (средата на V век) е имал за настолна книга „Илиадата“ на Омир, преведена от вуйчо му Баръйс на трек-български език (български тюрки). Т.е. българите открай време са имали своя  буквена писменост, удобна за употреба както в праславянския език, така и на трек-български. Учудващо!!! Докога???

Натискът на баджанаците (печенегите по Волга) все повече се разраствал. Затова корпусът на Алмъйш Джафар през 865 г. бил прехвърлен от Дунавска България на Волга за потушаване на баджанакските метежи. Възползвайки се от това, цар Баръйс отново приел и разпространил в своите владения православното християнство, но този път не е се заинатил да излиза от състава на Хазар-Българската империя.

През 889 г. хакан-бекът Арслан отстранил Баръйс (цар Борис І)от властта и издигнал за улаг-български цар Раушад Балтавар (Владимир Расате, 889-893 г.). Но през 893 г. Баръйс свалил Раушад и издигнал на неговото място Шамгун (Симеон, 893-927 г.), който бил радетел за независимостта на Улаг-Българ (Дунавска България). Хакан-бекът изпратил срещу Шамгун корпуса на Алмъйш Джафар. Джафар победил Шамгун през 894 г., но в това време баджанаците нахлули през р. Волга и Алмъйш бил отново отзован назад.

Обаче, преди да си замине от Дунавска България през 894 г., Алмъйш Джафар се срещнал със Симеон и преговорял с него за българските работи. Самият Алмъйш се стремил да откъсне Кара-Българ (в този моментцялата Източна Европа, без Киевска Рус, бел. авт.) от Хазар-Българ. Когато той се убедил че Шамгун изобщо не е ромейско подставено лице, както го подвеждал хакан-бекът, а е същият български сепаратист, както и той самият, той веднага се побратимил със Симеон и сключил с него таен съюз. Изтегляйки се от Дунавска България веднъж завинаги, Алмъйш Джафар предал на Симеон цялата верига от хазарско-български крепости в Табъйрджа, благодарение на което Дунавска България станала неуязвима от север. През 895 г. по заповед на хакан-бека Арслан, Алмъйш заел престола на Кара-Българ, намиращ се във Волжска България, в град Улуг Българ (Велики Болгар)…

За разлика от своя баща Алмъйш Джафар, Арбат-Баръйс сляпо изпълнявал заповедите на хакан-беците на Хазар-Българ. Когато през 895 г. хакан-бек Арслан заповядал на Арбат да отнеме от Симеон заради „опърничевост“ Авар-Суба (Аварския каганат, Панония), то Арбат със своите маджари веднага извършил това и останал в Авар-Суба в качеството на хазар-български наместник.

[Ак-Българският посланник Джанги Кимаки ал-Булгари (1101 г.) пише: „А в 894 година, когато вече синът на Барис, Шамгун (Симеон) се опитал да се отдели от Хазар, Арбат, синът на Алмъйш с есегите и българите-маджари (това българско племенно название станало самоназвание на аварските унгарци под формата „мадяр”) нахлул в Кара-Бурджан и по-късно разбил кара-бурджаните в сражение при крепостта Мандар, която улджийците наричали „Мандаргур” (изопъчено от славянското Мандар-гора, т.е. Мандар-планина). Сега (ХІ-ХІІ в.) мнозина го наричат просто „Мадар”. След поражението си  в  895 г. Шамгун се скрил в крепостта, а улджийските опълченци, като  нямало къде да се скрият,  бойците на Арбат ги избили всичките. В краят на краищата Шамгун отново станал андаш (васал) на Хазар и сега вече хазарските българи, включително и маджарите, взели да му помагат във войните с Урум. Виждайки напоритостта на маджарите, той взел да ги наема на служба и да ги заселва в същата област Мадара. (От престоя на Арбат и заселването на неговите сънародници в Предбалкана идва името на селището Арбанаси. Бел.авт.)

Крепостта Мадар – Мандар, Мандаргур (Мадар гора /планина/ – по улджийски), Мадара първоначално е бил курган (гробница, могила),  където бил погребан конят на императора на Стара Велика България Атай Батъйраз (375-339 г.пр.н.е., който бил убит вероломно от Филип ІІ Македонски през време на преговори между тях, бел.авт.), а после и самия него. Крепостта е разположена до река Мадар. Редом с нея на една скала е изсечено изображението на Исмаил Аспаръйк (Аспарух, Мадарският конник, бел. авт.), който построил дървената джамия  Исмаил във Велики Болгар и каменна в Билишкая (Плиска), която била разрушена при похода на Хин Кубар (Никифор) в 811 г.срещу хан Крум. Сред време на мястото на дървената джамия във Велики Болгар издигнали каменната джамия Исмаил, или „Исмаилдан”.

Крепостта Мадар охранявали  и охраняват себерските българи, предците на които Шамгун превел от разреда на кара-чирмишите (опълченци) в разреда на ак-чирмиши (превилегировани военни заселници, дребни рицари).“]

В отговор Симеон, заедно със западните баджанаци (печенегите) на Зияджи, които се установили в Калга-Суба (Североизточното Причерноморие) с вожда на които сключил съюз, нападнал маджарския Бъйрман (Западното Причерноморие) и го завладял. Семействата на маджарите на Арбат били пленени и включени в Западно-Баджанакската суба на Зияджи, но когото Симеон предал контрола над Бъйрман. В отговор на това благодарният Зияджи обещал на Симеон, че западните баджанаци ще останат верни андаши (васали) на Дунавска България.

Маджарите на Арбат, които заели Авар-Суба, останали без жени и семейства, поради което те взели за свои жени джуграйки. Джуграите или суаргатите (саргати), които се отнасяли към най-древните български племена в Сибир, били преведени от Сибир в Тиган (край река Тиса) през ІІ век пр.н.е. от българския принц Чек (дал името на Чехия и на чехите). Езикът на жените-суаргатки победил в употребата му и през ХІV век последната група маджари в Авар-Суба, която започнали да наричат Унгария (от името на българите-оногури), преминал от трек-български език към първобългарския джуграйски език (съвременния унгарски). Арбат (Арпад) образувал в началото Унгарско наместничество и през 905 г. го преобразувал в Унгарско-Маджарско царство или Унгарско кралство. Арбат и неговите наследници до 1013 г. останали верни андаши на Хазарска България и всички принцове след това от българо-унгарската династия на Арпадите получавали образование в Кара-Българ. През 1000 г. потомците на Арпад приели католицизма и го разпространили над своя български народ. Вместо благодарност Римските Папи отлъчили унгарските българи от българлъка, но всеки унгарец до ХІІІ век е можел да каже: „Родината на унгарците е Велика България!“

Моравската мисия на братята Кирил и Методий 150 г. преди това се случва в пределите на техния праотец Могер-Тархан, в Авар-Суба, която включвала и Моравия, където чек-българите – улчии говорили на праславянски език. И не случайно те са изпратени там, или са поканени от там. Както се казва: Кръвта вода не става!

Автор: Валентин Вътов

Валентин Вътов е работил в Дирекция „Културно-историческо наследство“ при ОСК – Пловдив, преподава старогръцки език в ПУ „П. Хилендарски“. Впоследствие преминава на работа в специалните служби, ОР в НРС, направление Гърция и Балканските страни.  Автор е на Непознатата история на българите .