Балканската и Междусъюзническата война са тежка травма за България и българите. За тях последиците са катастрофални. Нещо повече дори: тези войни и до днес оставят своя отпечатък върху междусъседските отношения на Балканите.
Какво е мястото на Балканската и Междусъюзническата война в общоевропейската история? 100 години след тези мъчителни за България събития мнозина историци се опитват да осмислят случилото се и да го поставят в глобален контекст. Защото, както пише вестник „Файненшъл таймс”, тъкмо двете Балкански войни убедили политиците, генералите и европейските общества като цяло, че голямата война става неизбежна.
Преобладаващото мнение гласи, че младите балкански държави носят еднаква отговорност и еднаква вина за кръвопролитията през 1912-1913 година. Мнозина външни наблюдатели са убедени и в друго: и досега балканските нации не са преодолели изцяло тогавашните си нагласи. Дубравка Стоянович от Университета в Белград твърди в тази връзка следното: „Почти всички народи в Югоизточна Европа исторически се изживяват като нечия жертва. И което е още по-важно: като жертва на повечето съседни страни. В учебниците се създава впечатлението, че повечето съседи имат и териториални претенции към земите, които съответната нация смята за „свои”, понеже „винаги е било така”. Подобна интерпретация на миналото води до три отрицателни последици. Първо, създава погрешното впечатление, че само собствената нация е „историческа жертва”, а оттук се поражда и едно нереалистично самосъзнание. Второ, събужда неоснователен страх от повечето съседи. Този страх се поддържа от учебникарските описания на брутални престъпления, извършени от съседите, които пък водят до омраза, агресии и реваншизъм. И трето, насърчава опасното и напълно погрешно схващане, че взаимоотношенията между нациите и техните „исторически характеристики” никога не се променят и се въртят в порочен кръг. Това е авторитарна концепция за философията на историята – и непресъхващ извор на импулси за всяко ксенофобско общество”, посочва Стоянович.
Между истината и измислицата
Германският вестник „Ди Цайт” припомня на свой ред повърхностната реакция на европейските медии след избухването на Балканската война:
„На Балканите Просвещението изобщо не е настъпило, там продължава да цари диво варварство”, пише навремето берлинският вестник „Фосише Цайтунг” по повод Балканската и Междусъюзническата война. По това време германските вестници са пълни с шокиращи истории от военния фронт. Но дали те отговарят на действителността? Дали наистина Междусъюзническата война е разкрила пред света „безчовечността на българите, която ще остане като позорно петно за целия ХХ-ти век”, както пише „Нойе Пройсише Цайтунг”?
Берлинският историк Флориан Кайзингер смята, че въпросните публикации се движат по ръба между истината и измислицата, защото тогавашните журналисти често и с удоволствие дават воля на фантазията си. Неговият колега Волфганг Хьопкен също твърди, че в сравнение с чудовищния ад на Първата световна война двете Балкански войни са едва ли не безобидни: сражават се малки и зле въоръжени армии, войните са кратки, няма индустриално избиване на хора. Може би тъкмо поради това в останалата част от континента не помнят тези две войни. Когато днес учените ги коментират, изводът им не се отличава много от този на Комисията „Карнеги“ отпреди стотина години: всички участници носят еднаква вина за военните зверства, пише „Ди Цайт“ и припомня хронологията:
Преди 100 години Османската империя владее голяма част от Югоизточна Европа – Македония, Албания, части от Сърбия, България и Гърция. Историкът Михаел Шварц припомня, че успоредно с отслабването на империята в края на ХIХ-ти век, в региона се натрупва взривоопасен националистически потенциал. Според националистите, тамошните хора не бива повече да живеят в многонационалния „зандан на народите”, а трябва да си създадат собствени национални държави, по възможност ясно разграничени една от друга. В резултат за по-малко от 100 години от Османската империя се отделят Гърция, Сърбия, Румъния, Черна гора, България, а през 1912 година и Албания. През следващите години този процес продължава, като е съпътстван от насилия. Първо избухват Балканската и Междусъюзническата война, после идва Първата световна, а накрая – Гръцко-турската война и етническите прочиствания. Тези войни притежават една обща характеристика: така нареченото „национално освобождение” се налага с цената на касапници и прокуждания. Цивилното население е подложено на избивания, цели селища са опожарени и разграбени. Етническите прочиствания на Балканите не са просто взрив на някаква архаична омраза, а добре премислена стратегия, твърди британският историк Марк Мазоуър: „Те показват, че националистите са принудени да използват насилие, за да разбият едно общество, което инак е било склонно да игнорира класовите и етническите различия“.
Ябълката на раздора: Македония
По-нататък „Ди Цайт“ пише: „През октомври 1912 година коалицията България, Сърбия, Черна гора и Гърция, подпомагана от Русия, напада Османската империя. Целта е да се завоюват последните османски територии в Европа. Войната на няколко фронта е непосилна за султана, чиито войски след няколко седмици са принудени да отстъпят. Още през ноември гръцките войници превземат стратегическото пристанище Солун. Сърбите и черногорците пък взимат Косово – регион, който според националното им самосъзнание е сърцевината на средновековното им кралство. Българските войски напредват през Тракия, спират ги чак край стените на Истанбул. В продължение на два месеца европейските велики сили не предприемат нищо, защото интересите на отделните държави пречат да се заеме обща позиция. Накрая все пак се стига до примирие – и до Лондонския мирен договор от месец май 1913 година, в резултат от който Османската империя губи всички свои европейски територии.
Малко след това обаче победителите се изпокарват. България не е доволна, защото смята, че разпределението на териториите е в нейна вреда. Ябълката на раздора е Македония. Солун е в гръцки ръце, Сърбия държи голяма част от севера и северозапада с такива градове като Скопие, Битоля и Охрид. Българите не са постигнали и главната си цел: „освобождаването” на Константинопол. Сърбия отказва да предаде на България част от завоюваните територии и се съюзява с Гърция – а това вече предвещава нова буря. На 29 юни 1913 година България напада доскорошните си съюзници, за да си върне Македония. Цар Фердинанд обаче очевидно е надценил силата на своята армия, която още не може да се съвземе от тежките загуби през Балканската война. Атаката скоро започва да буксува, а освен това на страната на Гърция и Сърбия застават Румъния и Османската империя.
Последиците за България са катастрофални. Румънски войски поемат към София, а османските им съюзници превземат Одрин. В Букурещкия мирен договор България се отказва от повечето македонски територии за сметка на Гърция и Сърбия и дори отстъпва на Румъния част от Добруджа. Няколко седмици по-късно с Договора от Константинопол България връща на Османската империя и част от Източна Тракия заедно с град Одрин. Този договор всъщност е и първото споразумение за размяна на население, което засяга по около 50 хиляди българи и турци. Впрочем, повечето от тези хора са напуснали родните си места още по време на войните, така че споразумението има за цел просто да узакони това етническо прочистване и конфискуването на имуществото, изоставено от бежанците”, пише „Ди Цайт“.
Източник: dw.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
