България и Светия престол през вековете

България и Папството имат многовековни връзки. Отношенията между тях общо взето са били добри и е липсвала остра конфронтация. Нещо повече, на няколко пъти връзките със Светия престол са били силен фактор за постигане на конкретни политически цели на българската държава. Да си припомним няколко от многобройните факти и събития, свързани с България и Папството

Кандидат за български архиепископ става папа

На 17 септември 891 г. в Рим е ръкоположен поредният 112-ти по ред наместник на апостол Петър. Новият папа е 75-годишният епископ на Порто – Формозо. Името му се преплита със събития в българската история, развили се четвърт век преди началото на понтификата му.

През 864 г. българският владетел Борис I приема Светото кръщение и обявява християнството за държавна религия. След неуспех на преговорите с Византия за независима българска църква той се обръща към Папството. На 29 август 866 г. в Рим пристига високо българско пратеничество, което носи 115 въпроса, зададени от Борис I към папа Николай I. Това е недвусмислен жест, че България признава Светия отец за авторитет и е готова да премине под неговото върховенство. Николай I отговаря подробно на въпросите. На следващата година българите се завръщат от Рим. Придружават ги 5-ма прелати, водени от епископ Формозо и група латински свещеници. Папските пратеници не губят време. Започва интензивно покръстване на населението по латинския обряд. Формозо се сближава с Борис I. Вероятно е бил наясно със стремежите на монарха към самостоятелна църква и донякъде ги е споделял. По недоказани предположения на историци Формозо има някакви заслуги за изграждането на Голямата базилика в Плиска.

Борис I предлага Формозо два пъти за български архиепископ. Следва двукратен отказ от Рим. Светият престол предлага свои кандидатури, които пък са отхвърлени от Борис. Формозо се завръща в Рим, богато надарен от българския владетел. Накрая преговорите за църковен глава зациклят. Папството не проявява необходимата гъвкавост и изпуска шанса да привлече България в своето лоно. Константинополската патриаршия се намесва и се опитва да привлече новопокръстените християни към себе си. Светият престол се противопоставя. Между двата центъра на християнската религия започват канонични спорове относно правото за върховенство върху новосъздадената българска църква. От тези спорове Борис I умело се възползва и постига целта си. Българската църква остава извън опеката на Константинопол и Рим и практическа става независима.

Отмъстителният Формозо

В историята на Римокатолическата църква Формозо е известен не толкова с мисията си в България, нито с 5-годишния си понтификат, колкото със събитията, случили се след смъртта му. Папа Формозо е доброжелателен, не е алчен и е обичан от обикновените хора. Назначава кардинали според качествата им и подобрява отношенията с Константинопол. Това не се харесва на ватиканските прелати. По това време Ватиканският дворец е гнездо на интриги, заговори и амбициозни кариеристи. Отровителството и убийствата са практика в премахване на неудобните съперници. Управлението на такъв папа пречи на бързото забогатяване и на растежа в йерархията. Не е учудващо, че Формозо поглъща нездравословна храна и след няколко часа умира. И тогава започва неговата следсмъртна история, свързвана с действията на разгневения му дух.

Още в деня на погребението му в Рим се разпространява мълвата, че духът на Форомзо се явил и казал, че ще накаже своя приемник, който вероятно е свързан с убийците му. Кардиналите се надсмиват над слуха. Но 10 дни след избирането му новият папа Бонифаций VI умира. Подигравките престават. Заменят се с уплаха. Новоизбраният Стефан VI решава да демонстрира твърдост. По негова заповед трупът на Формозо е изровен, облечен в папски одежди и изправен пред трибунал, ръководен от папата. Стефан VI сипе обвинения и въпроси към мъртвеца. Отговор, естествено, не получава. Това е основание мъртвият Формозо да бъде обявен за злодей. С трупа му се гаврят и после го хвърлят в река Тибър.

Стефан VI самодоволно се прибира в покоите си. След няколко дни го намират удушен. Следващите петима папи също скорострелно се отправят към небитието – отровени или удушени. Управлението им трае от броен дни до няколко месеца. Всички са убедени, че това е дело на разгневения дух на Формозо.

Ватиканският кошмар се прекратява едва при Сергей III. Веднага след избирането му той заповядва тленните останки на Формозо да бъдат издирени, пренесени в катедралата „Сан Пиетро“ и погребани с почестите, полагаеми се на папа. Решението е уместно. Духът на Формозо явно е удовлетворен и прекратява зловещия си гастрол във Ватикана. Понтификатът на Сергей III продължава почти 15 години.

Светият престол легитимира Втората Българска държава

Преди 815 години, на 8 ноември 1204 г., след няколкогодишни преговори между Търново и Рим папа Инокентий III признава царската титла на българския владетел Калоян и правото на България да има самостоятелна църква. С този акт Второто българско царство получава международно признание и легитимност. Спечелена е една от най-големите дипломатически победи в многовековната история на българската държава.

В късната есен на 1204 г. в Търновград пристига високопоставен пратеник от апостолическата столица Рим. Името му е монсеньор Леон, което на български означава Лъв. Духовникът има ранг на кардинал и е доверено лице на Инокентий III. Пътуването на папския пратеник към българската столица е дълго и драматично. Монсеньорът потегля от Рим през един мартенски ден. Пътуването е по суша, за да се избегнат неприятни срещи с кораби от византийския флот. Усложненията идват от най-неочаквано място. Преминавайки през маджарските земи, кардиналът е задържан от крал Емерих. Унгарският монарх изнудва папския пратеник, поставяйки като условие за пропускането му искането той да се намеси в негова полза при разрешаването на съществуващите българо-маджарски гранични спорове.

Това действие на Емерих всъщност облагодетелства българския му съсед Калоян. Узнал вестта, Инокентий III гневно се намесва. Папата взема страна на българския владетел, аргументирайки се за спорните земи, че всъщност той е заел земи, които са през 1204 г. изконно вековно владение на българската корона. Нещо повече Светият отец съобщава, че “Ние възнамеряваме, по подобие на нашите предшественици, да го коронясаме за цар не върху чужда, а върху собствена земя.” В този дух се разменят няколко писма. Накрая разгневеният земен наместник на Христос заплашва Емерих с отлъчване. Суровото предупреждение се оказва ефикасно и папският пратеник продължава пътя си с няколкомесечно закъснение.

На 8 ноември 1204 г. кардинал Леон, изпълнявайки възложената му мисия, извършва възприетия за случая пищен средновековен церемониал по коронацията. Той налага върху главата на българския самодържец изпратената от папата корона, произнасяйки на латински сакралната формулировка, че от името на Светия отец го провъзгласява за крал (лат.- rex) на България и Влахия. След това на 197-сантиметровия гигант, облечен по подобие на неговите предшественици – царете Симеон и Петър, със златотъкана пурпурна дреха и червени бутуши, са връчени скиптър и знаме. Така Йоаница, наричан официално Калоян, получава регалиите за пълна и независима владетелска власт. Ден преди това – на 7 ноември – кардиналът миропомазва Търновския архиепископ Василий за примас на българската църква. Църковният глава също получава папски дарове. Това са различни предмети и одежди, свързани с богослужението между които: туника от финна бяла материя, обшита със златни шевици, голям архиерейски пръстен с пет топаза, митра, пояс и сандали. Тези актове, извършени от името на папата – безспорният авторитет за католическа Европа, имат огромна политическа тежест. Българското царство получава международно признание.

Българският цар – любим син на католическата църква

Постигнатият триумфален резултат за българската държава е плод на няколкогодишни преговори между Рим и Търново, които започват през 1198 г. Византия, играеща ролята на суперсила на европейския изток, всячески блокира международното признание на възкръсналата Втора българска държава. Тогава българският владетел търси подкрепа от Рим. Между папата и Калоян са разменени послания, чийто текст може да се приеме за образец на средновековната дипломатическа практика. Цар Калоян в едно от писмата си сам се нарича “любим син на нашата майка Римската църква”.

Папа Инокентий III приема това определение и то намира място в по-нататъшната му кореспонденция. Към края на 1203 г. преговорите между Папството и България приключват успешно. Българите приемат условията за уния със Светия престол срещу императорска т.е. царска титла за българския монарх. В действителност Калоян получава кралска, а не императорска корона. Дори Инокентий III да е желаел искрено да спази споразумението, той не е могъл да го изпълни, защото според доктрината на Римокатолическата църква подобна титла се полагала единствено на императора на Свещената Римска империя. Този факт не смутил особено Калоян. Във всички следващи документи, включително и в тези, изпращани в Рим, той упорито се нарича император и нито един път папата не се противопоставя на това титулуване.

Исторически сключената уния продължила малко повече от 3 десетилетия (1204 – 1235) и била изключително полезна за България. Благодарение на нея Втората българска държава получила международна легитимност и отново станала важен политически фактор в Европа.

Папи, исторически свързани с България

Николай I (858 – 867) – Подържа активни връзки с Борис I Покръстител, води кореспонденция с него, изпраща пратеничество за християнизация (покръстване) на българите;

Адриан II (867 – 872) – Признава богослужението на старобългарски (славянобългарски) език за канонично, продължава процеса за християнизация на България по латински обряд;

Йоан VIII (872 – 882 ) – Потвърждава каноничността на старобългарския (славянобългарския) език, продължава да подържа активни връзки с България.

Формозо (891 -896) – активно участва в християнизацията на българите през 868 и 869 г., предложен за български архиепископ от Борис I, но не е одобрен от Рим;

Инокентий III (1198 – 1216) – Сключва с Калоян първата уния между българската държава и Папството през 1204 г. Унията действа до 1235 г. и допринася много за международното и териториално утвърждаване на България;

Бонифаций IX (1389 – 1404) – Организатор на многонационалната християнска коалиция, която, оглавявана от унгарския крал Сигизмунд през 1395-1396 г. започва военни действия против турците с цел изтласкването им от Балканския полуостров. Към коалицията се присъединява и българския цар Иван Срацимир, но войната завършва с поражение на обединената християнска армия.

Пий IX (1846 – 1878 ) – През неговия понтификат е сключена втората уния между религиозни и политически представители на българската общественост и Светия престол.

Йоан XXIII (1958 – 1963) – През 1925 г. под името монсеньор Анджело Ронкали e дипломатически представител на Ватикана в София. Развива широка благотворителна дейност за подпомагане на бежанците от войните и на пострадалите от опустошителното земетресение край Чирпан през 1928 г. Често пътува в страната, за да опознае хората. Изпитва силна симпатия и приятелски чувства към България, които запазва и като папа. Напускайки България, прощалните му думи са: „Ако някой от България мине близо до моя дом – било през нощта или по време на трудности в живота си – винаги ще намери на моя прозорец една запалена свещ. Нека почука. Никой няма да го попита дали е католик или православен – достатъчно е, че е брат от България”. Неговата статуя е поставена до входа на католическата катедрала „Свети Йосиф“ във София.

Йоан Павел II (1978 – 2005 ) – През 2002 г. извършва първото официално посещение на глава на Римокатолическата църква в България. През неговия понтификат са възстановени дипломатическите отношения между Ватикана и страната ни.

Франциск (2013 – ) – През 2019 т. прави първата официална визита на държавен глава на Ватикана в България. Той е първият папа неевропееец от 1200 години и първият, избрал каноничното име Франциск. Роден е на 17 декември 1936 г. в Буенос Айрес. Принадлежи към йезуитския орден на Църквата. През 1998 г. става архиепископ на Буенос Айрес и кардинал. Избран е за папа на конклава през 2013 г. Следва курс на демократизация на Църквата и доближаването й до обикновените миряни. В личния си живот проявява аскетизъм, простота в общуването, стремеж към социална справедливост.

Българите громят кръстоносците под папско знаме

Върху знамето, изпратено за Калоян от Рим, е извезан тогавашния папски герб – кръст и два кръстосани под него ключа. Инокентий III изяснява писмено символиката на дарението си. „Кръстът – според папата – е всепобеждаващият знак, с който Христос царува и владее небесните простори. Единият от ключовете – пояснява Светият отец – символизира разграничението на доброто от злото, на святото от безбожното, докато другият е въплъщение на земната власт, която трябва да се използва за наказание на злосторниците и за поощряване на добрите.“

Липсват исторически данни колко дълга е била употребата на това знаме в българската държава. Но се знае, че още през следващата година то е използвано по предназначение. В сражението край Адрианопол (Одрин), състояло се на 14 април 1205 г. рицарската кръстоносна армия търпи разгром от войските на цар Калоян. Загива – според летописци- цветът на латинското рицарство. Пленен е предводителят на кръстоносците – наскоро коронясания за император в Константинопол Балдуин Фландърски. На новосъздадената Латинска империя е нанесен тежък военен и политически удар. Битката при Одрин не влошава отношенията с Папството. Калоян съумява да обвини латниските рицари, мотивирайски се с високомерието и агресивността им. Инокентий III, добре запознат с нравите на кръстоносците, приема обяснението. В сражението българите развяват бойни знамена и хоругви. Между тях е и подареното от папата знаме.

И това, ако не е исторически парадокс! Латинските рицари – кръстоносци, елитната армия на Папството, са победени от неприятел, развяващ папско знаме, дарено от вдъхновителя на Четвъртия кръстоносен поход Инокентий III.

Двете унии с папството

В многовековната си история България е сключила 2 унии със Светия престол. И двете са изиграли положителна роля относно българската държавност и етническо съхраняване на българите.

Първата уния е сключена от Калоян през 1204 г. и продължава да действа при следващите владетели – Борил и Иван Асен II. Прекратена е през 1235 г. С подробности относно този акт вече се запознахме.

Втората уния е сключена на 18 декември 1860 г. в Апостолическата легация в Истанбул. Българската страна се представлява от многобройна делегация от духовници, общественици и интелигенти. Папският легат е упълномощен от Рим да подпише акта за унията. На 15 март 1861 г. българска делегация, водена от Драган Цанков, се представя пред Пий IX. На другия ден архимандрит Йосиф Соколски е ръкоположен за архиепископ и глава на Униатската църква. Целта на Драган Цанков, който от патриотични подбуди е приел католицизма, започва да се осъществява. Българите се сдобиват с църковна структура извън хватката на Вселенската патриаршия, която от векове упорито провежда асимилаторска политика спрямо българския народ

Руският цар по това време е поел ролята на покровител на православието в Османската империя. За имперската руска политика е удобно да има само един религиозен център, какъвто е Константинополската патриаршия. Затова Русия не подкрепя и съзнателно пречи на стремежа на българите към самостоятелна църква. Тактиката на Драган Цанков успява. Възможността за създаване на църква, признаваща върховенството на папата, но запазваща православния обряд и богослужението на български, е примамлива за много българи.

Започва масово преминаване на български миряни и цели селища към унията. Българите униати достигат 300 хиляди. Това стряска руската дипломация. Постепенно Петербург сменя курса, започва да подкрепя каузата за самостоятелна българска църква и успява да принуди Високата порта да утвърди нейното създаване. Със султански ферман от 28 февруари 1870 г. се узаконява обособяването на независима българска черковна йерархия (екзархия). Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.

Започва масов отлив от униатството. Но целта е постигната. България се изтръгва от хватката на Патриаршията. Унията от 1860 г. е в сила и днес. Между 15 и 18 хиляди българи продължават да признават върховенството на Ватикана, запазвайки традиционните си обряди и богослужения. Българите униати се ръководят от Апостолическа екзархия със седалище в София, имат свои храмове и свещенослужители.

Константин Д. КОСТОВ

ХИМН НА ПОНТИФЕКСА

За химн на Ватикана е приет т. нар. “Химн на понтифекса”. Той е композиран през ХІХ век от Шарл Гуно. Официално като държавен химн е утвърден през 1949 г. Изпълнява се само в присъствието на Светия отец и при връчване на акредитивните писма на папските нунции. Текстуално звучи така:

“О, благоденстващ Рим – о, благороден Рим;

престол на Петър, който за Рим проля кръвта си,

на Петър, на когото единствен е даден

ключа на царството небесно.

Понтифекс, Ти си приемник на Петър;

Понтифекс, Ти си учител

на всички миропомазани братя;

Понтифекс, Ти който служиш на слугите на Бога,

рибар на човечеството, пастир на паството,

връзка между небето и земята.”*

* Превод от латински – Константин Д. КОСТОВ

Източник: tretavazrast.com