Бунтовете на офицерите – русофили от 1887 г. и българската действителност през погледа на един австро-унгарски дипломат

Русофилските офицерски бунтове в Русе и Силистра през март 1887 г. намират широк отзвук в цяла Европа. Тяхната цел е да свалят регентството, да нормализират отношенията вътре в страната и с Русия.

Сред основните организатори на бунта са избягалите в началото на 1887 г. в Румъния офицери, начело с майор Петър Груев и капитаните Радко Димитриев и Анастас Бендерев.

Създаденият от тях там Революционен комитет има за цел да подготви въоръжено въстание в България срещу Регентството и правителството на д-р Васил Радославов. Действията на гарнизоните от двата крайдунавски града, в които вземат участие и някои цивилни лица, остават обаче без подкрепата на останалите гарнизони в страната и са потушени с изключителна жестокост от страна на регентите и правителството, като основните участници – майор Атанас Узунов, майор Олимпи Панов, капитан Георги Зеленогоров, подпоручик Кожухарски, подпоручик Димо Тръмбешки, подпоручик Енчев, подпоручик Божински и двама граждани Тома Кърджиев и Александър Цветков – са разстреляни за предателство към държавата на 22 февруари 1887 г. в местността Левен табия край Русе.

Първите новини за събитията в Русе и Силистра заварват неподготвени австро-унгарските дипломати. Изненадата и недостатъчната информираност са причината техните първи донесения за размера и характера на вълненията да се базират в по-голямата си част само на слухове, а липсата на инструкции ги прави твърде предпазливи в изказванията и обобщенията.

„Изглежда тамошният преврат [в Силистра] е само част от широко организиран заговор, който е трябвало да избухне приблизително след около 14 дни. Гарнизонът в Свищов също е заподозрян, затова и там са изпратени верни военни части…” – докладва австро-унгарският генерален консул в София барон Буриан до министъра на външните работи граф Калноки на 1 март (н.ст.) 1887 г.

След получената информация от българските правителствени среди и указания от висшестоящите си ръководители докладите на дипломатите стават по-обстойни, като в тях все по-ярко присъства позицията на всеки един. „По достоверни съобщения бунтовете в Силистра и Русчук претърпяха неуспех. С това са предотвратени други такива вълнения. Според същите съобщения редът е възстановен навсякъде в страната. Авторитетът на правителството е непоклатим.” – телеграфира граф Калноки на 4 март до посланиците и другите дипломатически представители на монархията в Константинопол, Лондон, Париж и т. н.

Бързото потушаване на метежите е посрещнато със задоволство от австро-унгарските власти и те изказват надеждата, че с това ще бъде осигурено спокойствието в страната и „разчитаме, че правителството ще остане вярно на доказаните досега мъдрост, благоразумие и умереност в по-нататъшните си мерки.”

В докладите си дипломатите разкриват причините за бунтовете и техния ход, като преобладаващата част следват провеждания прорегентски политически курс на Виенския кабинет. В тях ясно личи стремежът да се дискредитира на всяка цена руската царска политика в България и изтласка руското влияние в страната. Всички тези доклади сочат Русия като подбудител на бунтовете – тя инспирира, подготвя, финансира и провежда метежите чрез своя пълномощен министър в Букурещ – Хитрово.

„Това, което според мен заслужава особено внимание по отношение на последните бунтове, е почти безсрамната безочливост, с която цялото дело бе подготвено и ръководено от Хитрово. Този особено избухлив панславянски служител на тукашната руска легация не можа да обуздае нетърпението си два дни преди държавния преврат срещу княз Александър през август предната година и издаде, че очаква новини от София, които ще учудят света. На бал при Хитрово, състоял се на 27 февр. т. г., същият съобщил поверително на една руска дама, омъжена за тукашен представител на една велика сила, че легацията очаква важни новини от България, където трябва да настъпят значителни промени…. Същият казал на друг руснак, който седял в съседство с един мой агент, че в България трябва да избухне военна революция против регентството едновременно в 7 града, назовал сумите, с които са спечели части от гарнизоните в Силистра, Свищов, Русе и Шумен…”– докладва барон Хайдер от Букурещ до граф Калноки на 6 март 1887 г.

Управляващите кръгове на монархията защитават антируската политика на българското регентство, определят като необходими насилията и жестокостите при потушаването на бунтовете и ги насърчават. Все пак те отправят призив за „по-голяма умереност и избягване излишна суровост спрямо задържаните”, но това е изцяло в кръга на „приятелските съвети” и цели да не се накърни престижа на правителството пред световната общественост.

Значително по-различни са докладите на австро-унгарския консул в Русе Карл фон Квятковски. Те са в дисхармония с прорегентската политика на виенския кабинет. Квятковски е пряк свидетел на събитията в Русе и затова сравнително обективно представя отделните моменти от избухването и хода на бунта. Той на две маста в докладите си изрично подчертава, че „въстаниците стрелят във въздуха, без да се целят, докато пехотната дружина в отсрещните казарми и постоянно растящата милиция стреляха непрекъснато без каквато и да е боева дисциплина по собствено усмотрение във всички посоки. В резултат на това куршумите летяха навсякъде из града и за 5-6 часа голяма част от цивилното население, доведено от любопитство, беше по-леко или по-тежко ранено.” Квятковски е и единственият, който се опитва да потърси причините за вълненията извън руското влияние. За разлика от другите дипломатически представители причините за „метежа” той вижда в извънредно тежкото икономическо положение на народните маси, в недоволството от политическия терор, съпътстващ управлението на регентството, в жестокостите, безскрупулността и корупцията на неговия полицейски апарат. „Не е трудно да се отговори на въпроса за причините на това тъжно и кърваво събитие. Както лесно може да се предположи, след детронацията на Батенберг, редът в страната беше чувствително разклатен, особено силно бе разхлабена дисциплината в армията, държавните служители бяха истински експлоататори, които преследват само собствените си материални интереси.” – казва Квятковски в доклада си от 7 март.

На основата на преките си впечатления дипломатът прави твърде неласкава оценка на младата българска държавна администрация:

„В наброяващия 27000 жители град Русе правителството не е построило едно прилично лечебно заведение. Строената още по турско време малка болничка е по-скоро огнище на разпространение на зараза, където бедните войници измират поради липсата на добри лекари и ефективни грижи. За тази цел не се отпускат пари, но се отпускат средства, за да се поддържа представата на велика нация. В момента вече цари спокойствие, но всеки така наречен жандар е един изпечен диктатор. Много от тях са известни на всички крадци; как такива хора използват служебното си положение, лесно можем да си представим.” – пише той в доклада си от 23 март и продължава:

„Сегашното правителство най-усърдно се стреми за доведе докрай пропагандата след населението за пълната независимост на обединена България под ръководството на княз Александър фон Батенберг чрез ликвидирането на постановките на Берлинския договор. Чрез правителствени привърженици се събират гласове във всички домове и който не се съгласи веднага, по методите на модното в момента доносничество се обявява за противник на сегашното регентство и е подложен на много неприятности. …Вместо да успокояват озлобените духове, омразата се разгаря от глупавите постъпки на правителството. Така например тукашният окръжен управител принуждава осъдените на затвор офицери с белезници и на публични места да извършват най-долнопробната работа, докато неговите жандарми, злоупотребявайки със служебното си положение, наказват с бой най-малкото провинение, използват властта си за извличане на материални изгоди, трупат дългове и то именно защото правителствените органи са неприкосновени.” (доклад от 27 март)

Много симптоматични са и характеристиките, които прави на членове от властта в доклада си от 15 април: „Починалият преди 14 дни … владика Панарет Рашев…. е същият митрополит, при който в Букурещ още по времето, когато Русия ръководеше освободителното движение на българите, нахлули 15-20 въоръжени с тояги българи (политически емигранти), грубо го сплашили и поискали да им даде част от натрупаното (скъпернически) богатство, тъй като умирали от глад.

Панарет, още тогава стар и немощен, се подал на заплашването и дал на нападателите 1000 златни наполеона. Те бързо ги разделили помежду си и си тръгнали.

Техни ръководители са били настоящият регент на България Стамболов и Тома Кърджиев, адвокат, разстрелян по присъдата на военнополевия съд на 6 март.

Стамболов и по-късно като адвокат или чиновник в Търново винаги е съумявал да извлече облаги от всяко съдебно дело. Никое наследствено дело не се е решавало без негово участие.

Споменавам тези факти, само защото цял свет възторжено превъзнася безкористността и неопетнения характер на сегашното регентство и на министерството, очаква от тях да избавят страната и да прекратят безправното състояние, което господства в момента.

Кой не знае миналото на русенския окръжен управител Мантов, получил известност с атентата в Букурещ? …. Нямаше по-покорен руски привърженик от него…Всичко това не попречи няколко дни по-късно да се остави да бъде назначен от Стамболов за тукашен окръжен управител, да злоупотребява със служебната си власт против опозиционерите, да използва служебното си положение.

Понастоящем ръководна личност тук е назначеният неотдавна военен прокурор Димитър Марков, същият, който по времето на Сръбско-българската война , когато всички млади хора бяха призвани да се хванат за оръжието, офейка оттук. Замина за Франция и се завърна обратно, когато цялата опасност бе минала.”

За съжаление много минорни са и тоновете в описанието на българското общество като цяло: „Никоя друга нация на континента не се стреми така ненаситно и с всякакви средства към печалби и забогатяване…Свободната конституция, дадена на един наистина груб, във висша степен необразован народ, им е добре дошла с възможностите за създаването на фракции и партии и този тумор е проникнал чак в семейството, дори сред учениците.”

Заключенията на Квятковски обаче не спират до тук и той продължава: „Регентството в София арогантно се старае да отрече безчинствата, които си позволяват от известно време насам местните власти в провинцията, откритата им злоупотреба със служебната власт, както спрямо собствените, така и спрямо чуждите поданици. Това е всеизвестната тактика на извъртане и лъжа, много на мода сега сред българската нация. … Също и сред селячеството, което досега спокойно приемаше всичко, започна да цари недоволство, защото арогантните жандарми се държат брутално с тях при събирането на данъците, и без това прекалено високи. Очевидно в българската нация вече се чувства отстъпление от първото гражданско задължение: „Подчинявай се.” Всеки се стреми към властта, към лека служба, всеки иска да заповядва, никой не ще да се подчинява, винаги са готови за интриги и конспирации, стремят се да извличат лична изгода отвсякъде.”

Че характеристиките му за българското общество се отнасят по-скоро за управляващата върхушка, а не целия народ, говори все пак фактът, че отношението на Квятковски към метежниците офицери-русофили – въпреки негативното му отношение към Русия и намесата й в българските дела, е коренно различно. Навсякъде в донесенията си той говори за тях внимателно и със съчувствие (доклад от 5 март): „Тежко раненият подполковник Узунов, който въпреки всичко сам пое защитата си, каза, че ръководените от него части са получили най-строга заповед да стрелят само във въздуха, за да не се пролива българска кръв и то е било спазено. Целта на бунта, каза той, се състои в това да се предпази от по-нататъшни злини страната, която е тръгнала стремглаво към упадък при управлението на сегашното правителство.” И в доклада си от 7 март допълва: „Осъдените, синове от добри русенски и свищовски семейства, предизвикаха дълбоко чувство на жалост. С изключение на един всички те смело посрещнаха смъртта. Тежко раненият подполковник [Узунов], доведен от болницата, бе разстрелян, привързан на 2 кола.”

Квятковски протестира пред началниците си и от поведението на кореспондента на „Кьолнише Цайтуг” Рихард фон Мах, чиито статии определя като съчинени под цензурата на градския комендант Петров. Според него статиите представят събитията от позицията на регентството „при това в твърде оптимистични краски”. А някои от твърденията на Мах обявява направо за най-чиста проба лъжа. „Неправилно се представя и работата на военнополевия съд. От защитната реч на майор Узунов и Панов са пропуснати точно онези части, които хвърлят неблагоприятна светлина върху дисциплината на българската армия. А Узунов каза следното: „Намиращите се тук офицери – мои съдии или само слушатели, не могат да ме погледнат спокойно в очите, принудени са да свеждат поглед, защото знаеха, че бунтът, който се подготвяше, бе насочен срещу регентството, за да се ликвидира едно състояние, което от известно време непоносимо тегнеше върху България.” и „Далеч по-несдържани бяха изявленията на Панов срещу регентството, които оказаха въздействие върху всички присъстващи.”

Консулът участва и в колективния демарш на дипломатическия корпус срещу издадените от полевия съд смъртни присъди на по-голямата част от заговорниците, с който се настоява за промяна на наказанието „и така да се предотврати една катастрофа, която със сигурност би причинила още по-големи беди на страната.” За това си действие той е строго мъмрен от своите началници: „Въпреки че не можем да не съзрем хуманните подбуди, които лежат в основата на тази стъпка (демарша), неизвестна ни в подробности, принудени сме да потвърдим дадената Ви вече чрез Ст. Буриан инструкция никога да не се присъединявате към подобни акции, които са вмешателство във вътрешните работи, преди да сте получили инструкция от по-висша инстанция.” (телеграма от външния министър граф Калноки от 19 март).

Дали Квятковски си взема поука от мъмренето – не знаем, но тягостната картина на българската политическа действителност преди 130 години, която рисуват докладите му, оставя чувство на тежест в душата ни и ни кара да се питаме с тревога – такива ли сме били тогава? А какви точно сме днес?!

Сашка ЖЕЧЕВА

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!