До средата на ХІІІ в. основният търговски път между Европа и Азия бил през Багдад. Оттук стоките се насочвали на юг или на запад и чрез пристанищата на Сирия или Египет достигали до Стария континент. Но през 1258 г. монголите унищожили Багдад, а през 1291 г. мамелюците превзели Акра – последната твърдина на кръстоносците в Светите земи. Следствие на това с папска була било забранено да се търгува с мамелюците. Така за известен период от време се обособил нов международен търговски път, водещ от Тебриз и Султания (в Западен Иран) към Черно море, и по-точно към Трапезунд. Черно море се превърнало в търговската артерия на Европа с Азия.
Точно по това време, след възстановяването на Византийската империя, в Черно море започнали все по-активно да търгуват венецианци и генуезци. Жителите на тези градове са най-прочутите презморски търговци на Средновековието. В едно от решенията на Венецианския сенат изрично се посочва, че „живота ни и живота на нашите синове се състои в това, че от нищо, освен от търговия, ние не умеем и не можем да живеем”. А за генуезците имало отделна поговорка: „Щом е генуезец, значи е търговец”.
Пристанищата на българския черноморски бряг отбелязват бурен разцвет именно от последните десетилетия на ХІІІ и особено през ХІV в. Именно от това време се откроява значението на пристанището Варна, при което българските царе построили голяма крепост около средата на ХІІІ в. В документите постоянно присъстват като центрове на активна търговия и Созопол, Анхиало и Месемврия.
Основната стока, с която се търгувало по нашите земи, било житото. Многобройни извори сочат, че през първата половина на ХІV в. вече е имало специфични наименования на черноморската пшеница в зависимост от нейните качества. В „Наръчник по търговия”, написан около 1340 г. от флорентинския търговец Франческо Пеголоти, има една своеобразна „класация” на пшеницата, с която се търгувало в Черноморието. Според нея най-доброто жито било това от Кафа (дн. Теодосия), добивано в дн. Южна Русия, и на Анхиало, което се добивало в днешния Бургаски край. Следвало житото от Маврокастро (от района на дн. Бесарабия) и накрая било това от „Варна, Загора, Вичина и Созопол”.
Трябва да отбележим, че поради много високото си качество особено се ценял и варненският ечемик. Други важни стоки били говеждите кожи, восък, мед и др., които се експортирали директно за Западна и Северна Европа.
До 1304 г. пристанищата на юг от Стара планина били във византийско владение. Но активните действия на трима далновидни български царе – цар Тодор Светослав, цар Михаил ІІІ Шишман Асен и особено на цар Иван Александър, за които можем спокойно да кажем, че водели специфична „черноморска” политика, възвърнали тези земи към Българското царство. Така почти цялото Западно Черноморие се оказало под български контрол, което в максимална степен засилило интереса на Генуа и Венеция към Българската държава.
Двете търговски републики били в постоянно съперничество не само за черноморската, но и за цялата търговия в Източното Средиземноморие. Напрежението постоянно растяло и довело до избухването на война, която, въпреки че приключила успешно за Генуа през 1355 г., не променила лошите отношения между двете държави.
Въпреки това българските владетели не допуснали да се обвържат с договорености само с една от републиките. Има достатъчно документи, свидетелстващи за добрите отношения на България както с Венеция, така и с Генуа. Това положение не отговаряло на интересите на двете държави, но те били длъжни и се съобразявали с позицията на българските царе. В резултат на договорите през 1347 г. във Варна отворило врати консулство на Венеция, а през 1352 г. вече има известия за генуезко консулство в Несебър.
За богатството на черноморските градове има достатъчно свидетелства. Към 1351 г. Созопол, Урдовиза и Ахтопол за кратко били във владение на Византия, която тогава била съюзник на Венеция. Созопол бил дори едно от главните пристанища на византийския флот. Това провокирало поход на генуезкия адмирал Паганино Дория към Южното Черноморие. Ахтопол се предал и му била наложена контрибуция от 1000 перпери (византийската златна монета през Средновековието). Понеже крепостта Урдовиза не се предала и била превзета с щурм, наложената й контрибуция била в размер на 10 000 перпери.
Созопол също не се предал, в резултат на което градът бил напълно опустошен заедно с църквите. Интересно е да отбележим, че император Йоан Кантакузин предложил помощ на созополчани, но те били отрицателно настроени към него и я отказали. За сметка на това допуснали един отряд в града, воден от брата на управителя на Созопол на име „Кривиочиота” – тук не е трудно да различим българското име Кривич.
През 1366 г. Амедей VІ, граф на Савоя, организирал кръстоносен поход срещу турците. Много скоро обаче византийският император Йоан V Палеолог успял да му внуши да потегли към Западното Черноморие. Така походът се превърнал в антибългарски.
Превзети били градовете от Ахтопол до Емона. Само от Несебър кръстоносците получили контрибуция от 17 568.5 перпери – сума, събрана масово от жителите на града. Изглежда, че отделно по-богатите жители дали още много пари, за да откупят живота и имуществото си – например кастрофилаксът на Несебър Калоян бил обложен с 2000 перпери. Анхиало дало 2734 перпери, а Емона – 1100 перпери.
Настъплението на турците на Балканите, а и в Източна Европа, превърнало Черно море в „турско езеро”. След 1592 г. турците наложили пълна забрана на чужди кораби да на навлизат в неговата акватория.
Построяването на Азовския флот на руския цар Петър І през 1695-1696 г. накарала турците съвсем сериозно да се замислят за бъдещето на Черно море. През 1703 г. те дори обмисляли да затрупат Керченския проток, който свързва Азовско с Черно море. Тази изключителна ревност се корени в огромното значение на черноморската търговия за турската империя. По тази тема е писано много, затова тук ще изложим информация, която не е твърде известна до настоящия момент. Става въпрос за две описания на Черно море от 1634 и 1706 г.
Първото е дело на доминиканския монах Емидио Дортели д`Асколи. Според този любознателен монах само житото от Варна, Килия и Балчик е достатъчно да изхрани населението по цялото черноморско крайбрежие, включително и това на Константинопол. Той изрично подчертава значението на Варна като пристанище, но са споменати и ред други пристанища като Каварна, Месамбрия, Анхиало, Порос (при дн. м. Пода в Бургас), Созопол, Афоната, Христос. Според д`Асколи много важни са и земите на Източното Черноморие, където се търгуват роби, осолена моруна, платове, хайвер, восък, мед и др. Търговията била толкова доходоносна, че на всеки 100 вложени реала се печелили 300 – тоест, печалбата била 300 %!
В края на ХVІІ в. руският дипломат Украинцев подчертава в един свой доклад защо турците не допускат присъствие на чужди кораби в Черно море: „Турците изпитват страх, понеже хлябът, маслото, дървата се пренасят до Константинопол по Черно море”.
Но като че ли най-кратък и изчерпателен е граф Пьотр Толстой, първият постоянен посланик на Русия в Истамбул, за когото писахме неотдавна.
Той отново подчертава значението на пристанищата по Западното Черноморие, като изрично сочи мястото на Варна в презморската търговия. (Толстой пише, че Варна е „някогашна столица” (?), „изряден град” с огромен залив, в който се вливат три реки). В доклада си от 1703 г. графът резюмира: „От бреговете на Черно море към цялата турска земя пътуват ечемик, пшеница, овес, краве масло, мас, коноп, сирене, солено месо, кожа, восък, вълна. Ако само една година не съществува Черно море, Константинопол няма да има какво да яде”.
Автор: Милен Николов, археолог в РИМ – Бургас
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
