Благоевград е град с богата многовековна история

Благоевград е град в Югозападна България. Той е център на община Благоевград и на област Благоевград. Отстои на 96 км южно от столицата София, на 34 км в същата посока от гр. Дупница и на около 60 км югоизточно от гр. Кюстендил.

Благоевград е разположен в долината на река Струма, в т.нар. Благоевградска котловина, която е сключена между планините Рила и Влахина. Градът се простира сред най-западните възвишения на Рила и равнината под тях, на 360 м н. в. През него тече по-малката река Бистрица (ляв приток на Струма). В североизточната висока част на града бликат термални извори с температура до 55°С (около 30 на брой, каптирани през 1939 г.). По състав са сходни с минералните води в Сапарева баня и Кюстендил.

От север, изток и юг градът е обграден с хълмове, обрасли със смесена растителност (широколистни и борови гори, храсти), а на запад се разстила благоевградското поле, в чийто западен край тече пълноводната Струма. Климатът е преходноконтинентален с беломорско влияние и се отличава с мека зима и горещо лято. Почвите са алувиални и излужени канелени. Тези природни условия благоприятстват за развитие на разнообразни земеделски култури: зърнени, фуражни, зеленчукови, овощия и лозя, както и за упражняване на продуктивно животновъдство (говедовъдство, овцевъдство, свиневъдство и др.).

Благоевград е селище с богата многовековна история. Следи от поселищен живот в района на града има още от бронзова епоха (1500–1200 г. пр. Хр.). От този период са проучени две каменни постройки в местността „Кайменска чука” край Благоевград и в местността „Кръсто”, край село Покровник. Такива постройки, с контролно наблюдателни и отбранителни функции, в Благоевградското поле са регистрирани още 11.

През елинистичния период (около V-II в. пр. Хр.) при топлите минерални извори в границите на днешния град възниква тракийското селище Скаптопара. Най-вероятно селището е образувано след завоевателните походи на македонците и вследствие на значително влияние на гръцките колонии по крайбрежието на Егейско море. Може би за това говори и неговото наименование, което според някои изследователи има трако-гръцки произход – от гръцката дума „скаптос“ – копач и тракийската дума „пара“ – селище, тържище, при което буквалният превод на името е „изкопаният град“. За произхода на името на селище има и друга хипотеза, която изглежда по-правдоподобна. Според нея името „Скаптопара“ има изцяло тракийски произход, а именно – то произлиза от тракийските думи “скепта” – горно, местно и “пара” – място за среща, сборище, пазарище. От тук идва и етимологията на тракийското наименование “скаптопара” – горно пазарище. Селището получава това име във връзка с провеждал се в близост голям панаир. Не се изключва панаирът да се е провеждал и преди влизането на тези земи в границите на Римската империя (II в. пр. Хр.).

За названието на древното селище и състоялия се в неговата околност панаир научаваме от открития през 1868 г. т.нар. Скаптопаренски надпис от 238 г. сл. Хр., който представлява просба/молба от жителите на това селище до император Гордиан ІІІ (238-244). От него разбираме, че селището се намира в едно много привлекателно място – сред гори, полета и топли, лековити минерални извори: ”топли води, най-пригодни не само за разкош, но и за здраве и гледане на телата…”. Недалеч от него ежегодно се провежда “прочут панаир”, който продължава повече от 15 дни. На него се стичат търговци, войници, наместници и прокуратури.

През І-II век земите около горното течение на Струма влизат в стратегия Дантелетика (Danteletike), намираща се в най-западната част от провинция Тракия. По-късно Дантелетика е трансформирана в градска територия, носеща името на средището ѝ – Пауталия (дн. Кюстендил). Но след III в. областта и подобните ѝ в съседство са откъснати от Тракия и са обособени в отделна провинция, наречена Средиземна Дакия с главен град Сердика (дн. София). Тогава Скаптопара, наред с Пауталия и Германия (дн. Сапарева баня), е едно от главните селища на посочената провинция. За разрастването му спомага минаващият в близост Струмски път, който свързва Подунавието и Сердика с Беломорието.

Римският период, характерен с постиженията във всяка една област на човешкия живот – строителство, архитектура, търговия, занаяти, бит и култура, е засвидетелстван с множеството находки на територията на община Благоевград (регистрирани са общо 90 антични обекта). В тази епоха са строят много крепости, отбранителни съоръжение и пътища. Такъв път, свързващ долината на Струма с долината на Вардар, е минавал през землището на близкото с. Дренково. Този друм може би е бил важна пътна артерия, свързваща селищата от долината на Струма с големия административен център Пауталия (дн. Кюстендил). В същото село е открита квадратна сграда с отбранителни полукръгли кули в четирите ъгъла. Днес сградата е обект за културно-исторически туризъм.

През късната античност (IV – VI в.), когато тези земи попадат в пределите на Източната Римска империя (Византия) и след приемането на новата християнска религия (началото на IV в.), се наблюдава усилено строителство на църкви – тип базилики. От този период е базиликата в квартал Струмско. В VІ-VІІ в. славяни и българи идват и трайно се заселват в земите на юг от Дунава, включително и по поречието на Горна и Средна Струма. Липсват сигурни исторически данни за съдбата на Скаптопара през VІ – VІІ в. Оскъдна е и информацията за следващите векове. Но може да се предположи, че подобно на много ранновизантийски селища, те е била опустошена при масираните варварски нашествия от север в края на VІ в.

Благоевградската котловина влиза в пределите на Първата българска държава през първата половина на ІХ в., при управлението на кан Пресиан. Тогава в района около днешния град започва строителство на крепости, които имат военно-охранителни функции – при селищата Долно Церово, Крупник, Стоб и др. Информация за това ни дават и регистрирани при теренни обхождания в землището на Община Благоевград средновековни поселения, селища, крепости, църкви, манастири и некрополи – общо 11 на брой, които са датирани за времето от ІХ – XIV в.

От култовите сгради от този период най-често се срещат малките еднокорабни, едноапсидни църкви, каквато е църквата в с. Габрово или триконхални, кръстокуполни църкви, към който тип се отнася църквата в с. Дренково. И двете църкви са в значителна степен запазени, като има сходство между тях при оформянето на западната фасада с ниши и аркирани входни врати. Най-вероятно са изградени в края на ХІІ до средата на ХІV в. За наличието на селище на мястото на антична Скаптопара, започва да се споменава в османските документи от XVI в. и следващите векове. За пръв път селището се споменава в съдийски акт от 1502 г. под името Джума Базари. Под същото име то се среща и в обширния данъчен регистър за Кюстендилски санджак от 1570-73 г. По това време населението му се състои от около 200 мюсюлмани и едва около 30 християни, а административно принадлежи към обширната Дупнишка нахия (околия) с център град Дупница.

През 1595 г. селището, вече със статут на малък град-паланка, се споменава с название Джума, като в него има войвода, суббашия, еничари и спахии. В друг османски документ се говори за селото Покровник до Джума Базари. Близо половин век по-късно, в средата на XVII в. от тук минава османският пътешественик Евлия Челеби, който пише, че „градчето Орта джумаа, Дупнишка нахия има 200 покрити с керемиди къщи. Има голяма джамия с много богомолци. Има 80 дюкяна и много минерални извори.“ Твърде възможно е представката “орта” (среда), да е прибавена от самия пътешественик, за да подчертае средищното положение на градчето, а заедно с това и важното му значение.

Едва в края на ХVІІІ в. настъпват промени в административния статут на селището. В турски документ от 1798 г. се споменава за Джумайска каза; в друг – от 1845 г. се посочва нахията Джумая и едва през 1873 г. градът се споменава като център на каза в Софийски санджак. До 1905 г. казалийският център продължава да се изписва като Джума. В Салнаме на Солунския вилает от тази година градът вече е с името Горна Джумая – “горен пазар” /тур./.

През целия османски период в Горна Джумая абсолютен превес има мюсюлманското население. Това е отразено и от френския геолог Ами Буе през 30-те години на XIX в. Той описва Джумая като: „..град с 3000 до 4000 жители, в който живее наследствен войвода, джамиите доказват, че има доста турци, наред с българите. Улиците са настлани и твърде неправилни“. Определяща роля за издигането на Джума през ХІХ в. като стопански център и за включването на населението в обществено-политическите процеси има значителната промяна на неговия етнически състав. Демографските промени започват през втората половина на ХVІІІ в. Особено динамично те се развиват в началото на ХІХ в. От околните села се преселват занаятчии и търговци, които се настаняват в днешния квартал Варош и променят етническия и състав на града. Но независимо от това, до неговото освобождение (1912 г.), градът си остава преобладаващо турски.

Църквата „Въведение Богородично“ е изградена през 1840-1844 г., след като жителите на Джумая издействат султански ферман за построяването ѝ. По-късно в двора на църквата е открито училище, което било наследник на по-старото – килийно, което също се намирало на това място. В днешния си вид църквата е достигнала след преизграждания и художествени оформления, продължили около 50 години след освещаването ѝ.

На 12.ІІ.1878 г. градът е освободен от руските войски, предвождани от майор Орлински и населението посреща с радост освободителите. Но свободата не трае дълго. Скоро границата е установена на няколко километра северно от града (на река Рилска при с. Бараково) и той остава отново в рамките на турската империя. През 1900 г. според известната статистика на Васил Кънчов населението на Горна Джумая (Йокари Джумая) брои 6440 души, от които 1250 българи, 4500 турци, 60 гърци, 250 власи, 180 евреи и 200 цигани.

Горна Джумая е окончателно освободен от българската армия по време на Балканската война – на 5 октомври 1912 г., след като остава 34 години под турско робство, вследствие решенията на Берлинския договор от 1878 г. След Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1918) в града се заселват многочислени маси българи-бежанци, прокудени от родните си места в Егейска Македония и Вардарска Македония. Турците напускат града, а на тяхно място се заселват преселници. Създават се и нови махали, с което градът придобива нов облик.

От 1913 г. градът става околийски център и седалище на 14 македонски полк. През 1917 г. е завършена теснолинейката, свързваща Радомир, Г. Джумая и Петрич. Постепенно започнало благоустройството и хигиенизирането на града. През 1921 г. в Г. Джумая се премества Солунската гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, днес Национална хуманитарна гимназия. Изградени са множество обществени сгради. В период между двете световни войни се съживяват търговията и занаятите. Откриват се клонове на няколко банки. Поставя се началото на кооперативното движение с учредяване на кооперация “Бохча” и откриване клон на ПК “Освобождение”. Но основен поминък на населението остава тютюнопроизводството и преработката на тютюн. Откриват се няколко тютюневи склада на “Никотея” и други акционерни дружества. Допълнителен икономически тласък на града дава и откриването на нормалната жп линия Дупница – Горна Джумая (1937).

Поврат в развитието на града настъпва след идването на социалистическата власт на 9.09.1944 г. Започва постепенна индустриализация, при което аграрния икономически профил на града е сменен с промишлен. Развитието на индустрията се извършва на базата на промишлени предприятия главно в тютюневата и хранителната промишленост. Местната индустрия се развива с особено бързи темпове през 60-те и 70-те години. Откриват се десетки предприятия, сред които: тютюнев комбинат „Пирин“ с цигарена фабрика, пивоварен завод „Пиринско пиво“, предприятие на „Винпром“, месокомбинат, млекоцентрала, завод за градивни елементи, завод за измерителни уреди, текстилен комбинат и др. Селското стопанство е интензивно, специализирано главно в производството на тютюн и зеленчуци, но добре развито е и овощарството и животновъдството.

На 9 май 1950 г. Горна Джумая е преименуван на Благоевград в чест на социалистическия деец Димитър Благоев. През 1954 г. към града е присъединено село Грамада, а през 1973 г. и село Струмско. Икономическите и социално-културните предимства в Благоевград привличат много хора от цяла Югозападна България, което, наред с естествения демографски прираст, спомага за бързо нарастване на населението.

Коренна промяна в облика и насоката на развитие на Благоевград настъпва в края на 80-те години на XX в., когато се прокарва т.нар. строителна програма „Дипломатически корпус“. Изгражда се изцяло нов център на града, преобразени са общинските сгради, строят се и нови такива. С основаването на Американския университет, а след това и с утвърждаването Югозападния университет „Неофит Рилски“, с неговите около 20 000 студенти, Благоевград се обособява като университетски център.

Днес, силно впечатление на гостите на Благоевград прави уникалното съчетание на старинна и съвременна архитектура. Една най-големите забележителности на града е възрожденският квартал „Вароша“, макар че може да бъде видян в обновен вид, тук са запазени автентичният облик на къщи от XVIII-XIX в. и тесни калдъръмени улички. В квартала се намират: възрожденската църква „Въведение Богородично“ (обявена за национален паметник на културата), къщата на Георги Измирлиев – Македончето (революционер в Априлското въстание), Държавният куклен театър, художествената галерия „Станислав“, многобройни пъстри ателиета на художници и колоритни дюкяни на занаятчии.

Музеят е основан през 1952 година и има добре изградена структура с основни отдели: „Археология”, „Етнография”, „Българските земи XV-ти – началото на XX-ти век”, ”Нова и най-нова история”, ”Природа” и „Художествен”. Разполага с модерна сграда, в която е изградена постоянна експозиция по зали: археология, природа, епохата на Възраждането, етнография. Музеят организира и временни изложби. В експозицията и във фонда на РИМ – Благоевград се съхраняват хиляди свидетелства от историческото минало на Югозападна България, интересни материали от културното и природното наследство на България.

Източник: uchiteli.bg