Битката на Ивайло с Касим бег при Зеленото езеро

Един от най-сериозните татарски противници на Ивайло през първата година на въстанието му (1277г.)са татарите ръководени от Касим бег. Касим бег решава да устрои засада на Ивайловата войска при местността Трите могили близо до Дунав. Той е имал на разположение около 1000 татари, всичките на коне, добре въоръжени и опитни главорези. Ивайло от своя страна разполага с около 600 души пехота и около 300 души конница. Повечето от Ивайловите войници са неопитни селяни, дошли наскоро в селската армия, нарамили кой тояга, кой коса или сърп. Всичките са били лошо въоръжени, предимно с татарски трофеи или взето от оръжейниците на прогонени боляри.

Няколко дни преди това обаче, в лагера на Ивайло идва първият болярин Борил, който предлага услугите си и тези на мъжете с него. Ивайло отначало отхвърля предложението му, казвайки, че боляри нямат работа в селската войска, но Борил успява да го разубеди, заявявайки, че пред бедния и изстрадан народ ще е голяма грешка човек да се възгордява и, че той го приема за военачалник. Твърденията му, че Касим бег му крои засада, окончателно променят мнението на Ивайло, и той приема новите 500 Борилови мъже, които са добре обучени в бранното дело и добре въоръжени с железни брони.

При разработката на плана за предстоящата битка, Борил като опитен стратег, предлага неговите мъже да бъдат в центъра на войската, т.к. смята, че Касим бег ще подцени Ивайловата войска и ще се опита с удар през центъра да пробие, обгради и разбие българите. Ивайло обаче е на мнение, че срещу опитни войници като татарите това е твърде рисковано (поради неопитността на войската му) и предлага да се действа с военна хитрост и да се използва особеностите на терена. Идеално място за това се оказва т.н. Зелено блато.

Зеленото блато е било по-скоро малко езеро. На това място водите на Дунава преливат ниския бряг, покриват една хлътнала падина около хиляда крачки навътре в сушата и спират в подножието на дълъг, богато залесен склон, сякаш нарочно израсъл там, за да прегради пътя на водата. Другата страна на блатото, която опира на склона, е имала приблизително също хиляда крачки. В него не се втичала река; водата се поддържала от случайните разливания на Дунава и затова изглеждала мръснозелена от жабуняците и гъстите тръстики. Между блатото и началото на склона се простирала гола площадка, широка не повече от петдесет крачки. На тази площадка Ивайло решил да срещнат татарите.

Особено за войводата е задължението да се обясни плана и на последния боец от четите Мотивирани от това, всички забравят умора и сън и се подготвят почти цялата нощ. Газят до кръста в ледената вода, режат тръстиката, набучват я в дъното и така се образува дълго прикритие в блатото, което минава по цялата дължина на площадката. Там са определени да застанат двеста здравеняка-доброволци под водителството на Стан (един от Ивайловите воеводи и личен негов телохранител, славещ се с огромен ръст и сила).

Срещу блатото, в непроходимия гъсталак по склона, войниците изсекли широки, но прикрити пътеки, от които да могат бързо да излязат стотици бранници. Най-после в далечния край на площадката изкопали ров и направили непреодолими препятствия с дървета и камъни. Оставили само един процеп, колкото да минат три коня наведнъж, но наоколо струпали достатъчно дървета, за да могат светкавично да го затворят. Този ров е трябвало да спре татарите. При него било планувано да застане новодошлата чета на болярина Борил — най-обучената и най-добре въоръжената. По предложение на болярина за неин войвода е определен да бъде синът му Куман.

Рано сутринта на другия ден, когато всичко е подготвено, малък конен отряд от около 150 човека, под ръководството на воеводата Тодор, известен с прякора Желязната ръка,се отправят към Трите могили, където би трябвало да чакат татарите в засада. Целта им е да привлекат основните тататарски сили към клопката имитирайки отстъпление.

Приближавайки Трите Могили, конниците на Тодор изпращат няколко облака стрели и камъни по татарските позиции. Става ясно, че татарите, подценявайки противника, дори не са си направили труда да се укрият добре. Ядосани от несполуката на засадата някои започват преследване на българите. Мислейки, че това е само преден отряд на Ивайло, Касим бег се опасява, че ще успеят да предупредят навреме основните сили, за това нарежда на всички негови войници да нападнат българите да ги отстранят навреме, преди да са успели да предупредят своите или поне по същото време да успее да нападне главните им сили, неоставяйки им време да организират някаква защита.

Планът на българите се задейства – конниците на Тодор увличат основните татарски сили и то губейки само един човек . За протичането на самата битка нека чуем от устата на самият воевода Тодор:

„Постепенно приближихме до Зеленото блато. Последва нова моя заповед, конницата ми се преустрои по трима и така навлязохме в площадката между хълма и блатото. С тревожни очи огледах обстановката. О, нямаше защо да се безпокоя — нищо не издаваше подготвената клопка. Тръстиката спокойно се полюшваше в застоялата вода, гората леко поклащаше свежата си млада зеленина.

Продължавах да яздя в опашката на колоната. Татарите бяха на по-малко от сто крачки от мене и летяха като безредна тълпа, а когато нахлуха на площадката, те се сбиха още повече и се превърнаха в гъста маса от запенени животни и струпани един до друг бойци. Конницата ми се провря през отвора, който Куман ни беше оставил, и преградата се сключи зад нас. Предадох четата на моя помощник, който трябваше да я преустрои, за да бъде като последен запас на дружината. Аз оставих коня си, грабнах копие и щит и се наредих при дядо Бориловите бойци.

Прологът беше свършил. Започваше кървавата драма!

Татарите съзряха рова, преградата и човешката стена, които затваряха площадката. Първите се опитаха да спрат, но задните напираха и ги тласкаха към смъртта. А воините на Куман ги посрещнаха с облак от стрели, камъни и копия, който замрежи едва издигналото се слънце.

Предните татарски редици се сгромолясаха, сякаш покосени от гигантски сърп. Онези, които идваха зад тях, се препъваха в падналите, рухваха върху им и образуваха невъобразима каша от кръв, месо и оръжия.

Този момент беше очаквал Куман. Неговото сипаничаво лице засия от непоклатима решителност, ръката му издигна меча и викът му се сля с дивия вой на татарите:

— Напред, юнаци! Дойде часът на желаната битка. Напред!

Кръгли щитове се издигнаха, смръщени очи блеснаха над тях, здрави ръце насочиха копията и нашата петорна редица тръгна с тежки стъпки напред. Ние прегазихме падналите и притиснахме обърканите ездачи. Както скала се свлича по гол планински рид и няма нищо, което да може да я спре, така напредваше редицата и сплескваше тълпата конници. Татарите видяха, че е немислимо да я пробият, защото тяхната численост не значеше нищо в тясната площадка. И в свещения ужас, който обзема хората, когато усетят протегнатата ръка на Безносата, те се мъчеха да се обърнат, за да се спасят с отстъпление. Ударите ни започнаха да срещат гърбовете на бягащите.

Далеч, от другия край на площадката, се чу трясък и звън от сблъсък на медни щитове. Не се виждаше нищо, но ние знаехме — Момчил затваряше клопката.

Татарите нямаха време да се опомнят. Разнесе се проточен боен вик и от пътеките, изсечени по склона, се изля порой от настървени бранници, които ги удариха отстрани. Стори ми се, че от моето място зърнах украсения със снопче пера шлем на Ивайло, но след миг всичко се загуби във водовъртежа на боя.

За враговете вече не съществуваха ред и дисциплина. Във всекиго живееше само една мисъл — да запази онази малка искрица, която наричаше своя душа. Някои се опитваха да се спасят в блатото. Но тогава пред ужасените им очи ставаше чудо: тръстиките се размърдваха и зад тях се изправяха полуголи мъже с лъкове, сякаш спящите водни духове се пробуждаха и вдигаха ръка срещу тях.

Ордата на Касим бег престана да съществува. По-право — превърна се в групички от подивели хора, които падаха под ударите на ожесточените си противници. Телата им се трупаха на грамади, от които се издигаше воняща пара и предсмъртни стонове.

И после всичко се свърши. Или не — в една точка още се водеше сражение и аз се затичах нататък. Двама татари, загубили конете си в битката, бяха застанали гръб до гръб, кривите им ятагани свистяха във въздуха и поразяваха всеки, който ги доближеше. Сами сред стотици врагове, за тях нямаше никаква надежда за спасение. И тази непреклонимост, родена от отчаянието, будеше възхищение.

Единият, възнисък, носеше богати атлазени дрехи и броня от позлатени люспи. Дръжката на ятагана му светеше от диамантите, обсипани по нея, и навярно струваше цяло малко царство. Другият беше великан, черен като въглищар и с мускулатура на гладиатор. Облеклото му висеше на парцали, а струйки кръв се стичаха от безбройните рани по тялото му.

Борбата им не продължи дълго. Едно запратено със сила копие прободе огромния гръден кош на великана и се подаде от другата страна. Той застана неподвижно, за последен път ни огледа и се повали като подсечен дъб. Последният татарин усети как неговият другар рухна в краката му, погледна го за миг, но и не помисли да се предаде. Той се нахвърли с яростта на тигър върху обкръжаващите го, рани няколко души и се опита със свръхчовешко усилие да си пробие път.

— Не го убивайте! — разнесе се властният глас на Ивайло.

Тази повеля накара всички да се отдръпнат. Защото да бъдеш близо до страшния татарин и поне да не направиш опит да го убиеш, беше равносилно на осъждане на смърт. В моментното объркване само Куман запази самообладание. Той извика нещо и неговите обучени бойци се втурнаха като един. Те обградиха последния неприятел, насочиха към него своята гора от копия и захванаха постепенно да свиват кръга.

Никога не ще забравя тази минута. Татаринът се втурна срещу обръча, но двадесетина неумолими копия го накараха да отскочи назад. Като бесен се спусна в друга посока и пак бе спрян от копията. Тогава лицето му се сгърчи, нечовешки рев се изтръгна от стиснатите устни. Сякаш за първи път разбра, че е загубен, но не се разхленчи. Наведе се, пречупи ятагана на коляното си, захвърли парчетата и с безразличие скръсти ръце, готов да посрещне края си.

Бяхме удивени от героизма му и дълго време никой не предприе нищо. След това обръчът се разкъса и Ивайло с още неколцина люде прекрачи вътре. Видях, че там са също Калина и дядо Борил и побързах да се присъединя към тях.

— Кой си ти? — запита войводата.

Тънка, почти незабележима усмивка сви краищата на устните на пленника. Той извърна глава към войводата, помисли и отвърна бавно на български:

— Аз съм онзи, който загуби.

— Как е името ти?

— Не го ли знаеш? Касим бег.

Възбудено шумолене премина през тълпата бранници. Значи този беше прочутият татарин, който всяваше ужас във враговете си!

— Касим бег?! — повтори Ивайло, като че не вярваше на ушите си. — Добре. Ти сам знаеш най-добре делата си. Избери си присъдата.

Гордият татарин отново потъна в леденото си безчувствие. Той знаеше, че трябва да умре, но не желаеше да опетни последния си час със страхливост или малодушие.

— Водете го след мене! — заповяда Ивайло на бранниците.

Той се отправи към склона и всички го последвахме. Спря пред голямо клонесто дърво и рече:

— Метнете едно въже през този клон!

Дядо Борил приближи до него и зашепна разгорещено:

— Ивайло, недей! — Гласът му трепереше. — Татаринът се би геройски и не заслужава тази позорна смърт. Заповядай да го посекат. Така поне ще умре като воин.

— Да повтарям ли? — кресна войводата, правейки се, че не е чул думите на стареца. — Метнете бързо въжето!

Един бранник се покатери пъргаво по дървото и върза подхвърленото му въже. На другия край направиха примка. Ала никой не говореше. Стори ми се, че тези корави мъже по свой първичен начин уважаваха враговете си и сега изживяваха мъчително позоренето на Касима.

— Хайде — отсече Ивайло.

Пергаментовото лице на татарина не помръдна. Само ябълката на гърлото му подскачаше нервно и издаваше вълнението му. Той се овладя и пристъпи към набързо стъкмената бесилка.

Бях застанал до Калина. Тя можеше да се сражава като Белона, но пред драмата, на която присъствувахме, тялото й трепереше от ужас. Ръката й се вкопчи в моята, сякаш търсеше подкрепа.

Ивайло се изправи пред пленника. Като го наблюдавах, аз проумях защо людете и след идването в дружината продължаваха да вярват, че има досег със светците. Струваше ми се, че наистина божествена светлина озарява широкото му чело.

— Свободен си — каза той просто.

Поразен до дън душа, татаринът остана безмълвен, вкаменен.

— Иди си — повтори Ивайло. — Може да си грешил през живота си, но ти си смел воин. Ние уважаваме смелите. Иди си! — След това вдигна от земята един изхвърлен от бурята на боя меч, подаде му го и допълни: — Героите трябва да носят оръжието си. Ти строши своя меч. Вземи този и си върви. И не се връщай като враг.

Касим бег се олюля. Лицето му се сви и набърчи, само изпълнените му с изумление очи останаха широко отворени и втренчени във войводата. После той надви с мъка вълнението си, взе меча и с несигурни стъпки тръгна към изхода на долината. Обръчът на воините се отвори пред него. Никой не го закачи. Татаринът измина тридесетина крачки, спря, извърна се и отдалече впи поглед в Ивайло.

Татарският вожд стоя продължително така, неподвижен като статуя. Струваше ми се, че се задушава от неизказани думи, че се измъчва от колебания дали да ги изрече. Най-сетне издигна меча и, без да снеме очи от войводата, го целуна. След това го надяна на кръста си и все тъй мълчаливо, но вече много по-спокойно, се отдалечи.

Аз не разбрах напълно онова, което се разви накрая пред очите ми. Другите сигурно не го проумяха повече, но дълбока въздишка на облекчение се откъсна от множество устни. Изглежда, само Ивайло разтълкува постъпката на Касим бег, защото го чух да си шепне:

— Не, не сбърках!…

Няколко дни след битката в стана на Ивайло изведнъж настъпило голямо вълнение. Войводите изтичали да видят какво става. И в редиците на новобранците пред изпотения от объркване Кънчо видели — горд и високомерен — Касим бег. „Ти каза да не се връщам като враг, а аз ида като приятел — отговорил той на Ивайловия въпрос. — Чувах, че събираш под пряпореца си не само българи, но и сърби, кумани, ромеи, татари, всички, които се решат да те следват и се борят за делото ти. — Малко по малко гордият азиатец загубил твърдостта си и заговорил почти умолително: — След като ми подари живота, аз много мислих, Ивайло. Цяла неделя живях сам като вълк в пущинаците и мислих. Разбрах — не съм познавал човек като тебе. Остави ме да ти служа. Ще ти бъда верен до последния си дъх. Щит ще бъда пред враговете ти. Забрави миналото и ме пусни да остана при тебе, както ми прости след битката при блатото.“ Ивайло поспорил още малко, пък склонил. И Касим бег останал в дружината.

После той показал толкова смелост и воински разум, такива подвизи извършил, че Ивайло го направил войвода

Източник: didanov.blog.bg