Бачо Киро Петров е име, граничещо с легенда, което обаче дълги години бе изтикано доста встрани от постоянно изтъкваните други видни възрожденски будители и революционери.
Крайно време е да се отдаде напълно заслуженото внимание на тази гениална и трудно обозрима личност.
В своята многолика дейност този просветител, реформатор и бунтар се откроява с уникална самобитна ерудиция и изумителна находчивост, които му помагат да извърши невероятни за времето си нововъведения в родното си село – тогава Мурад бей Кюю или Горни Турчета, а днес град Бяла черква. Той успява да създаде много и все първи за България неща – първото селско читалище, първия селски театър, който става и първия пътуващ театър у нас, с участващата в него първа жена – актриса, сестра му Анка, първото девическо училище, с първата жена – учителка в Търновско – дъщеря му Ирина, завършила Априловската гимназия в Габрово и пр.
Българската история му дължи много, защото неговата многопосочна дейност остава неразучена и неоповестена напълно, тъй като Бачо Киро наистина е една всестранна, самородна, действена и обаятелна личност, която няма равна на себе си. Защото той е и учител – просветител, и училищен реформатор, и поет, и фолклорист и дописник, и член – кореспондент, и летописец и читалищен деец, и първи български турист, и първи пътеписец, и краевед, и режисьор, и артист, и драматург… От просто селянче се издига до нивото на истински апостол – революционер, завършил живота си със завидно достойнство след Дряновската епопея – на бесилото в Търново на 28 май 1876 г.
За да свести своите съселяни, той започва с просвещението им. За целта замисля създаването на читалище в селото още през 1866 г. Този факт е документиран в една негова дописка в бр.69 на в. „Македония“ от 27 юли 1870 г.. Бачо Киро пише: „Казах, че имами и читалище, а ако питаш наздраво, нашето читалище е по-старо от много други читалища, защото се отвори тогаз, когато вий, г-н редактор, бехте Гайдар (става въпрос за П. Р. Славейков, който издава през 1866 г. сп. „Гайда“, б. а.). Нашите селяни като по-разбират от Гайда, притичваха всеки празник да слушат сладките ви свирни и като оставаха много задоволени – даваха и голяма парсъ за свирнять. От тогази и до сега се тъй правят… Всякой дава от добра воля: кой – 3, кой – 5 или 10 гроша и тъй събираме в този ден около 300 гроша за вестници и друго…“.
От този текст се разбира, че белочерковското читалище неофициално е основано още през 1866 г.; макар че официалното му откриване и признаване става три години по-късно. Бачо Киро снабдява със списания и вестници читалището, което се помещавало в една стая на класното училище, в която събирал съселяните си да им чете новини от вестниците – и на българи, и на турци, като владеел перфектно и турски печатен език.
Читалището на Бачо Киро е просъществувало 3 години преди създаването на първото търновско читалище. Пътуването му до Търново траело 6 часа пеша, както сам Бачо Киро съобщава, защото често ходел до големия град…
На 8 юни 1869 г. във Велико Търново видните общественици Димитър и Иван х.п. Иванови, Джорджо Момчев, Петър В. Гюлмюшев, Никола Кабакчиев и др. основават читалище „Надежда“. Бачо Киро, който следи всяка културна проява в града, веднага влиза във връзка с ръководството на новото духовно средище, убеждава се в ролята и същността на читалищната дейност и разбира, че е на прав път, като е поставил вече в селото си началото на читалищното съществуване. И съвсем скоро той обявява основаването на първото в България селско читалище – през 1869 г. в с.Горни Турчета.
След това той решава, че това не е достатъчно и намисля да открие театър с постановки, които да будят патриотичните чувства на българите. За създаването на театъра най-подробни сведения дава неговият ученик, по-късно участник в четата му, а след Освобождението – свещеник Петко Т. Франгов. В мемоарите си той пише: „Учителят ни Бачо Киро устрои театрална трупа… Формированата театрална трупа се състоеше от Бача Кира, Геньо Стоев, Киро Марков, Тодор Банов, Георги Калчев, Димитър Петков, Петко х. Ангелов, Теодосий Б. Киров (син на Бачо Киро – б. а.) и др…. А местните свещеници поп Васил и поп Гавраил бяха като разпределители и софльори…
Избра да се представи драмата „Стоян войвода“ и комедията „Зла жена“. Знаеше се, че „Стоян войвода“ е забранена от турското правителство, та не можеше да се представи, това го изтъкна Бачо Киро, след като бяхме изучили своите взети роли… Бачо Киро измисли осолен способ да даде представление. В късно време ние изучихме пиесата „Геновева“, но не цялата, в само първо действие до гдето граф Зигфрид заминава на бойното поле…“
Премиерата се открила в селското училище на импровизирана сцена, но не започнала със „Стоян войвода“, а с първо действие на „Многострадална Геновева“, след което се представяла цялата пиеса „Стоян войвода“ от Добри Войников. Благодарение на тактическата изобретателност на Бачо Киро турските зрители останали с впечатление, че гледат продължението на „Геновева“.
Населението на Горни Турчета не пропускало нито едно представление. Петко Тодоров разказва: „Тая драма се изигра шест вечери подред в старото ни училище. Много народ се трупаше, защото тогава театърът беше нещо ново и невиждано. Народът идеше, защото пиесата рисуваше падането на България под турско иго и посетителите виждаха на сцената все български войници. Всеки с напрегнатост и затаена отмъстителност следеше как турците плениха Мария (Княгинята). Вярвайте, нямаше човек – зрител, който да не заплака в театъра“.
„Театрото“ става основна тема на деня за горнотурченци, за което Франгов пише: „Хората по дюкяни, по къщя, навсякъде, където имаше събрани по няколко души, все за представлението си говориха и за историята на пиесата „Стоян войвода“.
Преди всяко представление Бачо Киро разпращал покани и по околните села. Бяла черква става притегателен културен център за населението от цялата околност, което „на тумби“ идвало да види що е това „театро“. Театралната трупа давала представления и в околните села Михалци, Вишовград, Стамболово, Димча, Бутово, Сухиндол, Патреш и др. С това тя става и първата пътуваща театрална трупа в България!
Ролята на българската царица Мария изпълнявал самият Петко Франгов. Женските роли се играли тогава само от мъже. Позорно било жена да излезе на сцената. Но Бачо Киро и тук преодолява предубежденията, като по-късно в театралните постановки въвежда жена, а това била красивата му сестра Анка. Излизането на жена на сцената за морала на онова консервативно общество било истински прелом и революция в душите на горнотурчанци. Така Анка станала първата жена актриса в България.
Главната роля в „Стоян войвода“ се изпълнявала от Бачо Киро. Франгов разказва: „Бачо Киро като Стоян войвода беше на мястото си. Говореше разпалено, викаше, жестикулираше, за да изкаже всичко, що се беше на сърце събрало, като много нещо и от себе си притуряше в думите…“
Въодушевлението на актьори и публика, особено в края на представлението, надхвърлило очакванията на Бачо Киро. „Сички участници, събрани на сцената, изпявахме с неописуем възторг бунтовническата песен „От небе излазя в България слазя светозарна звезда – българска надежда“… После всички гръмко извиквахме: „Да живее България!“. Викове, пушкане…“ – допълва Франгов.
И така години наред през зимния сезон белочерковската театрална трупа изнася разни представления в своето село и в околните, като разпалвала бунтарството.
Интересни моменти от представленията на белочерковския театър в с. Михалци ни съобщава пак Франгов. Там трябвало да се представи „Стоян войвода“ и „Зла жена“ през март 1871 г. в полза на новото им читалище „Съединение“: „Първата вечер на представлението се натрупа толкова много навалица народ – посетители, че не можа залата да ги побере и повечето останаха навън.
Председателят на читалището тогава – даскал Петко Иванов, колкото и да ги убеждаваше, че и на другата вечер ще има театър, те не си отиваха. Къщата на даскал Петка беше твърде близо до училището, в което представлявахме, та всички непобрани посетители се бяха покачили по външния покрив, защото и от там се виждаше през прозорците на училището. Селският пандурин подгони публиката и тя наскача долу от покрива на къщата. Михалчани бяха толкова любопитни, че счупиха покрива на даскал-Петковата къща. Ако за нащо село беше ново театрално представление, в селото Михалци беше още по-ново и първо“.
В Бяла черква за „първо място“ се плащало по 3 гроша, за „второ място“ – по 2 гроша, за „трето“ – по един грош. А в Михалци зрителите, като по-бедни, плащали с… метли.
„Всякой един от селяните взел новата метла под мишница и като я предаде на пазача – касиер, влиза в театралната зала“.
Трупата на Бачо Киро пътувала привечер до Михалци пеша и след представлението оставала да нощува „у гостолюбивите михалчени“. Сутринта пак пеш се прибирала в Бяла черква, а вечерта – отново пеш към Михалци. И така пет вечери поред. В представленията тук участвали и местни хора: даскал Петко Иванов, даскал Антон Минев, Кирил Пенчев и Славчо Колев (после те всички загинали в Дряновския манастир през 1876 г.).
„Помагач на Бачо Киро в това село беше отец Матей и той приготовляваше всичко, като дрехи, оръжие и всички други потреби нещо по театъра“ – съобщава Франгов. Той дава още сведения за по-нататъшната театрална дейност на режисьора, артиста и драматурга Бачо Киро: „Белочерковската трупа представи в нащо село и комедията „Даскал Цони“. Тази комедийка рисуваше старото килийно училище, усмиваше старите даскали. На 1874 г. бе приготвена драмата „Сиромах Танчо“ (или „На чужди гроб без сълзи плачат“) разказ от Л. Каравелова. Тази драма бе пригодена за сцената от Бача Кира в ръкопис от разказа. Пиесата бе изучена за представление…, но по (страха ради июдейскаго) не бе представена в нашето село“.
С цялата си многообразна патриотична дейност и в случая чрез читалището и театъра Бачо Киро успява да събуди и повдигне чувството за саможертва, за бунт и свобода у населението не само в Бяла черква, но и във всички околни села. По негова идея много негови съмишленици успяват да открият читалища и в други селища. Така Бачо Киро става баща на селското читалищно и театрално дело в България.
Маргарита Атанасова – Арачийска
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
