Балчик – Белият град

История и културно наследство са преплетени и в най-малките детайли на Балчик. Това са незаличими факти, в които може да се огледа всеки един решил да посети Белия град. Тук ще видите обитаеми къщи на повече от 100 години, чешми със студена вода, където според легендата, всеки незадомен мъж ако пие остава в Балчик, 150 годишен калдъръм по улица Яворов, Двореца на кралица Мария, античният храм на понтийската Майка на боговете – Кибела и много други интересни артефакти.

Траките са първите заселници на земите, върху които е разположен днешният град. Открити са тракийски предмети на възраст над 2000 години (чаши, метални съдове, накити, оръжия). През 2007 година бяха разкрити основите на храм на Кибела от елинистическата епоха с множество статуи, фризове, фигурални композиции и украса.

По времето на античната колонизация на Черноморието в земите обитавани от траките милетски колонисти основават селището Круни, името означава „Пролет“ или „Извори“. Според Херодот градът е образуван по времето на мидийския цар Астиаг царувал от 585 пр. Хр. до 550 пр. Хр. Известно време след това в чест на тракийския бог на виното възприет от гърците под името Дионис селището е прекръстено от гражданите му на Дионисополис (град на бог Дионис), той е бил в района над днешното рибарско пристанище. След похода на Ситалк към 440 г. пр. Хр. селището става част от могъщото тракийско Одриско царство, включено в 46 г. сл. Хр. в Римската империя.

В късната античност градът е преместен по-навътре от брега и от римляните е издигната нова голяма крепост, тя е овладяна от българите още с основаването на отсамдунавска България в 680 г., населена е и е ползвана от тях по време на Първото Царство. В средновековната „агломерация“ идентифицирана от повечето изследователи като Карвуна. са селищата:

• Прабългарско голямо селище укрепено с валове също има в района на Авиобазата, където при разкопки на 23 юли 2004 г. в ранносредновековното селище са открити шест биритуални прабългарски гробове от края на VII в. Предполага се, че това е най-ранният средновековен двуобреден некропол от прабългарския период от времето на хан Аспарух, по-стар и от некропола край Нови Пазар.
• Друго ранносредновековно българско селище със землено укрепление е имало на хълма „Ехото“ (Джени байр) при останките от стотина каменни строежа там.

Българската крепост от времето на Второто Царство е крепостта Карвуна заемаща останалото от старата крепост и стратегическото ново селищно укрепление на най-високия хълм „Ехото“, тя дълго е главен град на Добруджа, докато няколко време след смъртта на болярина Балик в 1366 г. наследника му Добротица не премества столицата си в Калиакра. В края на 14 век града пада под османска власт.

Оттогава той носи днешното си име. За етимологията му съществуват три предположения: първото – от името на Балик, брата на деспот Добротица, виден български феодален владетел в Добруджа чиято столица е бил по чието име завоевателите го назовават, подобно названията дадени от турците на град Кюстендил, (от името на деспот Константин), на Доспат (от Деспот Алексий Слав), на самата Добруджа (от името на деспота Добротица) и т.н., разбира се битуват и още версии за произхода на името на града: едната – от куманската дума баликчик – „градче“, другата – от „балчук“ турска дума, означаваща „калищата“, предвид стичащите се бели кални потоци след всеки дъжд, друга турска дума „балъкчък“ пък е умалително на място с богат улов на риба и четвъртата, че името може да идва и от тюркското „bal“ – пчелен мед и да означава „Медения град“.

Балчик е освободен от османската власт в 1878 г. Няколко месеца преди това началникът на балчишката телеграфна станция Еранос Ераносян спасява Каварна от започналото там клане над българите, опожаряване и унищожение на града заради което е убит на 22.(10) юли 1877 г. от нападналите съседния български градец турци. Веднага след това 80 души доброволци от Балчик и Силистра сформират конна чета (т.н. „Драгунерия“), оглавена първо от каварненския първенец Андрей Василев – Амира, после от Бончо Павлов – Бунала и накрая от кап. Радович, която действа срещу поробителя, разузнава пред руските войски и подпомага казашките разезди, при боя на руснаците за Добрич прекъсва телеграфа с Варна, след което се отправя към самата Варна и разрушава ж.п. линията при гара Гебедже, днес Белослав, с което съществено подпомага освободителите. Руските войски освобождават Балчик от османската власт на 22 януари 1878 г. В 1913 г. Балчик пада под румънска власт. През Междусъюзническата война Румъния нарушава подписания от нея само няколко месеца по-рано Петербургски протокол и напада в гръб България, на 28 юни 1913 г. добруджанската ѝ армия, възползвайки се от отсъствието на каквито и да е български войски срещу нея, окупира напълно необезпокоявана българските държавни територии до линията Тутракан-Балчик. В август 1916 румънците отвличат и изпращат в концлагери в Молдова 57 градски първенци и много работници и каруцари от Балчик, дори деца на 12 години.

Hа 6 септември 1916 г. българската войска прави десант и Балчик е освободен. На 13 декември 1916 г. градът е атакуван и жестоко бомбардиран от руска ескадра, водена от 1 крайцер и 2 ескадрени миноносеца. Атаката е отблъсната и корабите са прогонени в морския бой при Балчик от защитаващите града български артилеристи от бреговата батарея „Света Троица“ командвани от кап. Георги Радков и подпомогнати от 3 хидроплана и българската подводница „Подводник № 18“. В 1919 г. Балчик отново е окупиран от румънците. При репресиите 1913 – 1940 г. румънските окупатори убиват 73-ма жители на града и над 900 от околните села, имената на които са записани на паметни плочи, поставени през 2005 г. в градината пред общината. На 21 септември 1940 г. силите на военноморския ни флот, командвани от контраадмирал Асен Тошев, извършват десант и заемат града, Двореца, Каварна и ивицата на Добруджанското крайбрежие, които румънците не желаят да предадат на България, както е договорено от Цар Борис III с Крайовския договор, с което градът е освободен и българският суверенитет над Южна Добруджа е възстановен окончателно. В следващите месеци в Балчик и околните села са приети и се заселват хиляди бежанци-българи депортирани от румънците от родните им български земи в Северна Добруджа.

Историческият музей в Балчик съхранява повече от 20 000 движими културни ценности, които са част от културното наследство на България. Още за времето си, през 30-те години на XIX век, той е превъзхожда дори румънските музейни експозиции. От създаването на музея до днес на територията на община Балчик се извършват множество археологически проучвания, разкопки и сондажи, между които и на обекти с национално значение като: късноантичната крепост в кв. „Хоризонт”, селището в местността „Дженни баир”, средновековния биритуален некропол на територията на авиобаза – Балчик, античната надгробна могила в местността „Таушан тепе”, античния храм на Понтийската майка на боговете – Кибела и др.

Внушаващо, но факт е, че Художествената галерия в Балчик е първата, която отваря врати за цяла Южна Добруджа. През 1937 година е представена първата експозиция от десетки живописни творби с основна тема “Балчик и черноморското крайбрежие”. Имена като Владимир Димитров – Майстора, Никола Танев, Атанас Михов, Бенчо Обрешков, Цанко Лавренов, Иван Ненов, Стоян Венев, Ненчо Балкански, Светлин Русев, Едмонд Демерджиян, Иван Чернев, Цветан Казанджиев, Греди Асса и много други – намират място в изложбените зали на Художествената галерия. Интересен акцент е колекция от 14 живописни платна, дело на 11 румънски художници, рисували Балчик по време на окупацията на Добруджа.

Културното наследство на Балчик и региона е представено в съществуващия Етнографски музей и Възрожденски комплекс, които не са за подценяване. Реставрирана красива възрожденска къща от 60-те години на XIX век е уютно място за представяне на експонати свързани с бита и поминъка на балчиклии. По своята същност Възрожденския комплекс представлява Взаимно училище пресъздаващо учебния процес от времето на Възраждането и църковен храм “Св. Николай” изграден през 1845 г.

Само на 10 км от Балчик в покрайнините на село Оброчище се намира т. нар. Текето. То представлява двуобреден молитвен дом на мюсюлманския светец Акязълъ баба и на неговия християнски двойник Св. Атанас. Вярва се, че някога там е имало манастир, превърнат от мюсюлманите в дервишка обител, а свети Атанас бил убит от турците, защитавайки своята вяра.

Източник: uchiteli.bg