Планът за провеждането на Руско-турската война е разработен от генерал-лейтенант Николай Обручев, по-късно произведен в генерал-адютант. В него се предвижда главният удар да бъде насочен в Централна България и след преминаването на старопланинските преходи военните действия да се пренесат в Тракия, да се превземе Одрин, а накрая и Цариград.
Това е една много правилна постановка за водене на войната. С нея се цели пълно съкрушаване на Османската империя, освобождаването и създаването на голяма българска държава и овладяване на Проливите от Русия, което да й осигурява свободен излаз в Средиземно море. Този план е утвърден от император Александър ІІ.
Правителството на канцлера Александър Горчаков обаче има доста по-различни разбирания за целите на войната. Основното в тях е да се запази престижът на Русия като защитник на християните на Балканския полуостров, а за това, че няма да се постигне в пълна степен освобождаването на всички българи, да се обвинят Англия и Австро-Унгария.
Така се стига до първата голяма грешка във водената от руската дипломация политика и тя се отразява върху действията на генералите. Руските войски обезателно е трябвало да влязат в османската столица и тогава да се подпише не Санстефански, а Цариградски договор. Обяснението, че това не е станало поради заплахата на Англия да се намеси във войната, е необоснователно. Англия може да участва само с флот, но при положение че руските войски са в Истанбул, той няма никакви шансове да направи десант.
Генерал Тотлебен пише рапорт до императора, че 10 батареи са напълно достатъчни, за да не се допусне влизането на английски флот в Мраморно море. Съвсем друга е щяла да бъде позицията на Русия, ако по време на Берлинския конгрес тя преговаря от статуквото на присъствието на нейни войски в Цариград.
Втората голяма грешка на руската дипломация е, че се поддава на натиска на Англия и Австро-Унгария. И двете империи са против сключения Санстефански договор, но имат различно мнение за неговата ревизия. По необясними причини руската дипломация избира по-лошия за България вариант, като приема английския план, а не определено по-изгодния за нея австро-унгарски. Дунавската империя изразява съгласие за по-голяма България (между Черно море и река Вардар и от Дунав до Бяло море), докато Англия е за малко васално княжество между Дунав и Стара планина.
В резултат на водените предварителни преговори на Берлинския конгрес през юни-юли 1878 г. Русия остава без съюзници и приема почти без никакви възражения наложените под диктата на Англия решения. Тя обаче получава желаните от нея териториални придобивки в Бесарабия и Кавказието, докато Санстефанска България е жестоко орязана.
Един от последните твърди защитници на българската кауза – граф Игнатиев, предлага на Македония да се даде статут като този на Източна Румелия – автономна област с местно самоуправление и християнска милиция без присъствието на турски войски, сякаш предвиждайки, че по този начин, както това става през 1885 г., и тя по-лесно ще се присъедини към княжеството, но неговата идея не се възприема и дори не се предлага за обсъждане на Берлинския конгрес.
Малко известно е, че княз Владимир Черказки, който е определен за имперски комисар на България в периода на Временното руско управление и се надява, че ще бъде избран за неин монарх, предлага това управление да бъде със срок от 5 или 6 г., през който да разполага със 70-хилядна руска армия. С нея той смята чрез пълзяща инвазия да създаде автономни български владения в Македония, Беломорска и Одринска Тракия.
По принцип неговата идея е одобрена от великия княз Николай Николаевич, има и принципната подкрепа на императора, но за съжаление княз Черкаски умира на 3 март 1878 г. – в деня на подписването на Санстефанския договор, а заедно с него умира и идеята му.
Така нереализираният Санстефански договор остава неосъществен блян на българите.
Автор: доц. Йордан Василев, д-р по история
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
