На 31 октомври 1869 г. е основан БРЦК

Българският революционен централен комитет (БРЦК) е организация на българското националнореволюционно движение, създадена във румънския град Букурещ с цел да пропагандира революционните идеи и да окаже съдействие за политическа и идейна подготовка на българската национална революция.

Българският революционен централен комитет е приемник на идеите на Георги Раковски, който е поставил началото на организираното българско националнореволюционно движение.

Българският революционен централен комитет е създаден на 31 октомври 1869 г. (по стар стил) или през 1870 г. (по нов стил) от Любен Каравелов. На общо събрание в Букурещ през 1872 г. за председател на Българският революционен централен комитет е избран Любен Каравелов.

Идеята за изграждане на единен ръководен център възниква след разпускането на Втората българска легия на Георги Раковски през май и разгрома на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г.

Тогава част от дейците на бившия Таен централен български комитет (ТЦБК), заедно с привържениците на революционните идеи на Георги Раковски, полагат основите на групата „Млада България“ и с подкрепата на групировката през 1868–1869 г. Васил Левски предприема първите две обиколки из българските земи и изграждането на революционни комитети в тях.

Програмата на БРЦК е публикувана най-напред в руското емигрантско сп. „Народное дело“ (август 1870 г.), а след това и на страниците на в. „Свобода“ (октомври същата година). В най-разгърнат вид тя е изложена в брошурата „Български глас“, издадена също през 1870 г., като прокламира следните идеи:

Като крайна цел на българското националнореволюционно движение в нея се посочва извоюване на политическо освобождение на българския народ.
При осъществяването на тази задача се разчита единствено на неговите собствени сили. Отхвърля се по най-категоричен начин намесата на външни фактори.
Осъдена е остро политиката на съглашателство на българските чорбаджии с османските власти.

БРЦК ратува за демократично управление на освободената българска държава.
Идеята на Любен Каравелов за установяване на добросъседски отношения с всички балкански народи, особено със сръбския и румънския, и за създаване на „южнославянска или дунавска федерация“ от българи, сърби и румънци, като всеки от тях запази вътрешното си самоуправление и националния си суверенитет. За модел на тази федерация открито се посочва швейцарският опит.
Във връзка с активизирането на националнореволюционната борба през 1870 г., в БРЦК се създават два центъра: външен и вътрешен.

Първият е със седалище в Букурещ и има за задача да развива революционна пропаганда и да обедини силите на българската емиграция. За негов ръководител е определен Любен Каравелов.

Вторият, наречен още Български революционен централен комитет (БРЦК) в Българско или Привременно правителство, се възглавява от Васил Левски. Той насочва дейността си в българските земи, където Левски разгръща неуморна дейност за изграждане основите на вътрешната организация.

За внасяне на единство в революционната дейност от 29 април до 4 май 1872 г. в Букурещ се провежда Общо събрание, на което се обсъждат и приемат нова програма и устав. Проектоуставът, озаглавен „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“, е изработен от Васил Левски и утвърждава изградената от него вътрешна революционна организация.

След обесването на Васил Левски настъпва нов период в дейността на комитета. Предприемат се няколко опита за възстановяване на вътрешната организация в българските земи. През април 1873 г. за заместник на Апостола е определен Атанас Узунов, но той не успява да разгърне особена дейност, тъй като наскоро след това попада в ръцете на османските власти.

През есента на същата година функциите на Централен комитет във вътрешността поема Търновският частен революционен комитет. Чрез съдействието на Панайот Хитов той прави опит да установи контакт със сръбското правителство, въпреки че за това няма съгласието на БРЦК в Букурещ. В резултат на влиянието на Панайот Хитов в революционната организация започва да се налага отново четническата тактика. Въпреки това идеята за изграждане на вътрешна организация не е изоставена.

През август 1874 г., по инициатива на Търновския и Русенския революционен комитет, в Букурещ се провежда ново Общо събрание, което определя за следващ заместник на Васил Левски в Българско Стефан Стамболов. В ръководството на самия комитет в Букурещ заедно с Любен Каравелов, Киряк Цанков и други влиза и Христо Ботев, който впоследствие изпъква като централна фигура в него. Функциите на ЦК в българските земи поема Русенският революционен комитет.

След закриване на Общото събрание Стефан Стамболов се прехвърля в българските земи и установява контакт с някои от старите революционни комитети.

В края на декември 1874 г. между членовете на БРЦК настъпва сериозно разногласие по въпроса за насоките на неговата бъдеща дейност, в резултат на което през лятото на 1875 г. Любен Каравелов е отстранен от неговите редове. Революционната пропаганда се възлага на Христо Ботев. Той става и редактор на неговия печатен орган – в. „Знаме“.

През 1875 г. започва третият период в съществуването на БРЦК. Най-силно влияние върху неговата дейност по това време оказват радикално-революционните възгледи на Христо Ботев.

През лятото на същата година избухва въстание в Босна и Херцеговина, което подтиква ръководителите на БРЦК към идеята за незабавно организиране на въстание и в българските земи. Разгръща се активна дейност за неговата подготовка. По различни причини то избухва преждевременно през есента на 1875 г. и се ограничава само в Старозагорско, Шуменско и Търновско (известно е като Старозагорско въстание – 1875 г.). Неговият неуспех довежда до нова криза в Българския революционен централен комитет, в резултат на което Христо Ботев си подава оставката. Скоро след това и самият комитет се разпада.

В края на 1875 г., в разгара на Източната криза (1875 – 1878 г.), привържениците на революционните действия изграждат Гюргевския революционен комитет, който на практика е продължение на Българския революционен централен комитет след провала на събитията в Старозагорско.

Изграждането на Българския революционен централен комитет (БРЦК) бележи последния и най-висок етап в организираното националнореволюционно движение на българския народ, връхна точка на което е Априлското въстание през 1876 година.

Идеологически и практически наследници на БРЦК след Освобождението са Вътрешната македоно-одринска революционна организация (бореща се след Берлинския конгрес от лятото на 1878 г. за освобождението на Македония и Одринско и присъединяването им към свободна България), Вътрешната тракийска революционна организация (бореща се след Ньойския диктат от 1919 г. за освобождението на Беломорска Тракия и присъединяването ѝ към свободна България), Вътрешната западнокрайска революционна организация „Въртоп“ (бореща се след Ньойския диктат от 1919 г. за освобождението на Западните покрайнини и присъединяването им към свободна България) и Вътрешната добруджанска революционна организация (бореща се от 1923 г. за освобождението на Северна и Южна Добруджа и присъединяването им към свободна България).

Източник: wikipedia.org

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!