Размерът на българските войски в периода на Второто българско царство (1185-1422г.)

След около 170 години в пределите на Византия, белязани с периодични надигания, най-вече със социален характер, българите поемат решително по пътя към свободата под предводителството на трима братя – Асен, наречен в последствие Йоан, Петър и Йоаница (наричан най често Калоян по прякора, който му дали ромеите – Калойоан – Хубавият Йоан).

За разлика то времето на Аспарух, когато България просто премества политическия си център от Бесарабия в Мизия, братята Асеневци (както са известни днес) трябва да създадат държавата от нулата, разчитайки само на собствените си ограничени ресурси (те са аристократи от района на Търново със собствени поземлени владения). Това обуславя и доста по-ограничения размер на българските войски в началото на съществуването на Второто царство. Нещо повече, Асен и Петър са до такава степен ограничени в набора на последователи, че първият им войскови контингент се състои от ок. 500 кумански наемници. Именно това ограничение налага и относително скромния първоначален обхват на въстанието.

След провала на византийската обсада на Ловеч (1187г.), Асеневци използват дадения от ромеите карт бланш за да консолидират позициите си в Мизия и да наберат повече последователи. Въпреки това, размерът на армията им остава доста ограничен и вероятно не надхвърля 2-3000 души. (Haldon, J., Warfare, State and Society in Byzantium 565-1204, с. 105) През 1190 г., ромеите организират голям поход срещу столицата Търново. Самият факт, че Йоан Асен не се решава да посрещне врага в открито сражение сам по себе си е ясно доказателство за размера и възможностите на българската армия.

Подобно на Крум през 811 г., Асен също залага на наемници за да допълни войските си и повиква на помощ още кумански отряди, чието преминаване на Дунав предизвиква изтеглянето на Исак II Ангел, който вероятно е подведен относно скромния размер на куманския контингент и го възприема като цяла орда. В последствие при Трявна българите печелят поредната победа в планински проход, проведена с по-малобройна войска, разделена на няколко ключови сегмента, които прихващат по-значителните ромейски сили от три страни. Умелата употреба на стрелци и адекватното използване на конница за преследване на разбития опонент донасят на Асеневци решителната победа, която им отваря възможност да настъпят към Моравието и Софийското поле.

Изследването на Халдън върху размера на армиите по времето на късните Комнини и Ангелите е доста показателно из а възможностите на България. Според Халдън, към времето на Исак II Ангел, Византия разполага с ок. 25 000 редовни войници, разпръснати по фронтовете в Мала Азия и на Балканите. В случай на кампания част от тези сили се насочват в определена посока, подсилени с „латински“ и кумански наемници, а нерядко и турци, грузинци и арменци. Като правило, византийските войски до 1204 г. не надвишават 10 000 души, а обикновено става дума за 4-6 000 (Haldon, J., Warfare…, с. 103-106) Промяната в начина на водене на война – залагането на скъпо струващата тежка конница и нуждата от употреба на наемници водят до сериозно съкращаване на размера на действащите армии. Това важи с пълна сила и за българите.

За разлика от Византия, българите имали далеч по-скромен финансов потенциал да събират, снабдяват и издържат своите въоръжени сили. В този контекст, да се твърди, че Асен и Петър действително са разполагали с 40 000 души, които предложили в подкрепа на Фридрих Барбароса през 1189 г. е меко казано наивно. Тактиката за преувеличаване на собствените сили за привличане на силен съюзник съществува постоянно в историята. Така например, през 1711 г., князът на Молдова Димитрие Кантемир заявява на Петър I че може да го подкрепи с 40 000 души, а в действителност се явяват по-малко от 5 000, повечето почти без оръжие и без никакви припаси.

След успешното консолидиране на силите и позициите в Мизия при Асен и Петър, брат им Калоян повежда настъпателна политика в Тракия и Македония, провокирана от разгрома на Византия от страна на Четвъртия кръстоносен поход (1204г.). Според различните оценки за размера на рицарското войнство, кръстоносците потеглят към Балканите с ок. 12 000 души, от които рицарите са не повече от 2000 души (Йорданов, К. Нов поглед към битката при Адрианопол, с.111). След падането на Константинопол, немалка част от тази армия се пръсва из Балканите, а мнозина продължават пътя си към Светите земи. В края на 1204 г., от Сирия и Палестина пристигат 11 000 бойци (10000 войници и 1000 рицари, които подсилват Латинската империя, възстановявайки до голяма степен загубите от изминалите 2 години в следствие на болести, смърт, дезертиране и отделяне от похода. Въпреки това, армията, с която Балдуин Фландърски поема срещу Одрин през 1205 г. едва ли надвишава 3-4 000 души, от които рицарите са не повече от 400. Съдейки по тактиката, използвана от българите, размерът на силите на Калоян не би следвало да е много по-голям от този на латините. Това се дължи както на споменатите вече логистични ограничения за мобилизиране на собствените български сили, така и на ограничения финансов капацитет за извикване на кумански наемници. В този смисъл, числото 14 000 за куманите, дадено от Вилардуен е по-скоро опит за отсрамване на латинските войски или е причинено от дезинформация, същата като тази, подвела Исак II Ангел през 1190г. Същия скепсис следва да бъде отнесен и към твърдението че Калоян разполагал с 40 000 български войници. Цифрата подозрително напомня на фалшивите данни, с които Асен и Петър се опитват да спечелят благоразположението на Фридрих Барбароса. В последствие латинските извори ще продължат да описват българската армия в пропорции от над 30 000 души, което надали кореспондира с действителността. далеч по-логични изглеждат забележките за бориловата армия от 1211г., направени от император Анри Фландърски, който посочва,че Борил изпратил 52 отряда в подкрепа на Стрез, а в последствие изпратил още една армия от 24 пехотни и 2 конни отряда в Македония. С оглед обичайната практика средновековните подразделения да се групират на принципа на стотните, това подсказва, че през 1211 г., Борил е разполагал с общо ок. 7 800 души, цифра, която вероятно съответства и на силите, с които Калоян влиза в битката при Одрин (и които му дават предимство 4.5 към 1 спрямо силите, с които Балдуин влиза в българската засада ; Йорданов, К. с. 147-48)

Победата при Адрианопол, макар и блестяща от тактическа гледна точка, не носи дълготрайни последици за България. Ограничените сили на Калоян както и факта че българите не разполагат с достатъчно тежка конница за да предизвикат рицарите в открита битка означава, че Латинската империя може да оперира в Тракия и Македония в относително спокойствие, както се и случва до смъртта на Анри Фландърски през 1212 г. Упадъкът на Латинската империя е последван от възхода на Епирското деспотство. Теодор Комнин несъмнено разполага с най-голямата армия на Балканите през 1230 г., когато потегля срещу България. Но колко голяма е тази армия? За съжаление ние нямаме ясни сведения в тази посока. Основните догадки както на западните, така и на руските историци са за ок. 15-20 000 души. Това се потвърждава и от общите възможности на Византия преди нейното разпадане, за които вече стана дума. В такъв случай, колко души има Йоан Асен II? От изворите знаем само, че армията на българите била по-малка от епирската, вероятно наполовина от нейния размер. Преглед на силите от времето на Калоян и Борил подсказва, че Йоан Асен II надали е можел да разчита на повече от 7 500 души, особено с оглед на факта, че брат му Александър по това време води отделна армия във Видинско, която в последствие ще разбие унгарците. Това прави победата при Клокотница още по-впечатляваща, особено с оглед големия брой пленници, които българите успяват да вземат.

Успехите от времето на Йоан Асен II са проиграни от наследниците му и през втората половина на XIII век, България навлиза в период на политически и военен упадък, който несъмнено се отразява и на войската. През 1260-те години, Константин Тих все още съумява да организира отряди, които да подпомогнат татарските походи в Тракия. Десетилетие по-късно, царската армия е сведена до скромен отряд, който е победен от въстаническата армия на Ивайло. Силите на самия Ивайло вероятно са незначителни в началото и е съмнително дали въобще достигат до размерите на полевите армии на първите Асеневци. При Девина (1279г.) и Твърдица (1279г.), силите на „селският цар“, разполагат с около 5 000 души, с уточнението че това са ветерани, натрупали опит както в хода на бунта, така и в предишните войни и при татарските набези в Добруджа. Срещу тях се изправят две византийски армии – първата от 10 000, а втората от 5 000, които Ивайло успява да разгроми на части и да унищожи немалка част от личния им състав. (Fine, J. – The Late Medieval Balkans, с. 198) Въпреки тези успехи, общото отражение на въстанието на Ивайло върху развитието на България е без съмнение негативно и води до дезинтеграция както в политическо, така и във военно отношение. Последствията от този допълнителен катализатор за упадъка на Второто българско царство ще се чувстват чак до началото на XIV век, когато Теодор Светослав успява да консолидира Българското царство и въоръжените му сили и да възстанови границите на държавата от времето на Константин Тих.

Доказателство за обновлението във въоръжените сили на България след последните Тертеровци е и кампанията на Михаил Шишман срещу сърбите, завършила, за съжаление, със злополучната битка при Велбъжд (1330г.) Това, което знаем със сигурност е, че самите българи разполагали с около 12 000 души армия, която била подсилена с 3 000 татарски и влашки наемници. (Томов, Т., Към въпроса за Велбъждската битка, с.10). Йоан Кантакузин, който е основен и вероятно адекватен извор за тази цифра посочва, че българите потеглят с цялата си войска, т.е. Михаил Шишман мобилизира пълния логистичен предел на своята държава, за да събере тези 15 000 бойци. Такова заключение предполага, че едно по-обичайно насочване на полеви сили от началото на XIV век би следвало да не се отличава по обем от полевите армии, използвани и от Асеневци. Тук е важно да отбележим, че към 1330 г., България разполага с повече и по-консолидирана територия в сравнение с 1205 и 1230 г., когато ВБЦ обхваща най-вече териториите на Мизия и в известна степен влияе върху Влашко и Молдова.

Подобно на битката при Велбъжд, при Русокастро (1332г.), Йоан Александър отново събира ок. 10-12 000 войници, с които успява да нанесе решително поражение на по-малобройната византийска армия, начело с Андроник III Палеолог. Това е и последният по-известен случай, в който българите събират голяма армия за офанзивна кампания до края на Второто българско царство. В последствие, в хода на османската експанзия, българите ще водят по-скоро дефанзивни военни действия, а единствения по-сериозен опит за справяне с турците през 50-те години завършва с категоричен провал за българските войски, които вероятно са далеч по-малочислени от колкото през 1332 г., особено с оглед отделянето на Видин и отцепването на Добруджанското деспотство.

Автор: Александър Стоянов

Източник: bulgarianhistory.org