Докато на изток Византия завладявала български области, на запад Самуил присъединявал византийски територии към България. През 977 г. той предприема няколко похода в Източна България, за да освободи завзети от византийците земи. После, възползвайки се от междуособици във Византия, насочил удара си към владенията й в Тесалия, Елада и Пелопонес. Това бил стратегически ход който позволявал на Самуил да укрепи южните граници на държавата.
Властта му признала най-важната византийска крепост в Тесалия – Лариса. След време ларисчани се опитали да отхвърлят зависимостта си от Самуил, но той обсадил града. Лариса успява да издържи три години, но накрая капитулира – Самуил преселва жителите й във вътрешните области на България и получава над Тесалия пълно надмощие. Като ценен трофей той взел мощите на небесен закрилник на Лариса – свети Ахил, и ги пренесъл в своята резиденция в Преспа.
Сръбският византолог Сържан Пириватрич смята, че Самуил имал широкомащабен план за утвърждаване на българската държава в Западните Балкани. Изключително съдбовно е установяването на влияние над втория по важност византийски град на полуострова, който е и стратегическо пристанище – Солун. Самуил предприема няколко похода срещу него. Най-известният е от 996 г. Комитопулът скрива по-голямата част от войските си около града, организира множество засади и се появява пред крепостните стени само с един неголям отряд. Това заблуждава управителя на Солун Григорий Таронит и синът му Ашот излиза да прогони българите. Самуил обаче насочва мнимото си отстъпление към една от засадите – войската на Ашот попада в клопката и е разбита, а самият той е пленен. За да спаси сина си, Григорий излиза от Солун с още войски, но и те са разбити. Той също намира смъртта си на бойното поле. Скоро след това в български плен пада и новият солунски управител Йоан от Халдея. Сред византийската аристокрация в Солун се очертава пробългарска партия.
Солунските успехи на Самуил го окрилява за ново настъпление към Пелопонес. На връщане обаче допуска грешка, която за малко не му коства живота. Разчитайки на защитата на река Сперхей той разполага лагера си край нея, без да го укрепи. Но византийската армия начело с Никифор Уран намира брод и изненадващо напада Самуиловата войска. Самуил е ранен и успява да се спаси с бягство благодарение на своя син Гаврил Радомир. Раната, която комитопулът получава в тази битка, ще позволи обаче след десет века на гръцкия археолог Николаос Муцопулос да идентифицира скелета му, открит при разкопките на базиликата «Свети Ахил» на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро.
Самуил се опитва да овладее и важния търговски път по линията Солун – Драч (дн. Дуръс, Албания), а една година след като става цар – през 998 г. – предприема и прочутия си поход в Адриатика. Той завладява и опожарява големите византийски пристанища Котор, Дубровник и Задар. По време на тази военна акция Самуил се сдобива с още една сакрална ценност – мощите на св. Трифон, които също донася в България.
На връщане от Адриатика българският владетел завзема сръбската държавица Рашка (дн. в Сърбия) и подчинява краля на Дукля (дн. Зета в Черна гора) Иван Владимир. Първоначално той е пленен от Самуил, хвърлен в тъмница, но се залюбва с дъщеря му Теодора-Косара и е върнат в Дукля като царски зет и български васал. Под властта на Самуил бил и Иван-Владимировия чичо Драгомир, управител на областта Требине.
Източник: epicenter.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
