„Покойници, вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте, легнахте
и „Лека нощ“ навеки си казахте –
до втората тръба.“
– Иван Вазов, „Новото гробище над Сливница“
Едва ли има някой в България, който да не е чувал знаменитото стихотворение на Иван Вазов, посветено на героичната победа на българската армия в Битката при Сливница, с която на практика се печели Сръбско-българската война.
Тя често е наричана войната на капитаните срещу генералите заради младостта и липсата на опит у българските войски, който буквално дни преди сраженията се оказват без върховно командване. Русия, която дотогава подкрепя младата българска армия с висши офицерски кадри, с цел създаване на самостоятелна войска, изтегля своите инструктори заради неприемането на Съединението.
По този начин младите български военни са оставени да се оправят сами срещу значително по-опитната и обучена сръбска армия. Нещо повече, никой не очаква агресия от Запад и в голямата си част българските сили са струпани по южната граница с Османската империя.
Така в края на месец октомври сръбските войски завършват съсредоточаването си по границата, а на 2 ноември, под предтекст, че български части са нападнали пограничните райони, Сърбия обявява война на България.
Българският княз Александър Батенберг издава манифест до целия български народ, в който призовава „всеки българин, способен да носи оръжие, да дойде под знамената да се бие за своето отечество и свобода, за защита на земята ни от нахлуването на нападатели“.
Сръбската армия е значително по-голяма като численост, по-добре въоръжена, по-добре обучена, с уредено снабдяване и екипировка. От българска страна единствената надежда са завърналите се около 40 млади офицери, обучени до момента от руските военни академии, които са завършили само месец преди това.
Самата българска армия е неопитна, зле екипирана, зле въоръжена и с недостатъчно боеприпаси. За сръбския крал Милан всичко това изглежда като една лесна победа, след която ще си пие кафето на центъра на София. Такова нещо обаче така и не се случва.
Въпреки настояването на княза и на зам.-началник Щаба на българската армия, капитан Стефан Паприков да се отстъпи София на сърбите без бой и да им се даде генерална битка на Вакарелските височини, командирите във военния съвет са категорични – или ще има битка при Сливница, или въобще няма да се водят сражения.
Решаващото сражение в тази война е битката при Сливница, провела се между 5 и 7 ноември 1885 г. Фронтовата линия при Сливница е разделена на 3 части – десен – от височината Леща до шосето Драгоман-Сливница; централен – от шосето до с. Алдомировци; и ляв – от Алдомировци до с. Братушково. Дължината и по права линия е около 20 км.
Трите позиции са командвани съответно от капитан Михаил Савов (ляв фланг – 6 дружини, 2 батареи и 2 ескадрона), капитан Андрей Блъсков (център – 4 дружини и 2 батареи) и ротмистър Атанас Бендерев (десен фланг – 7 дружини и 2 батареи). Сраженията се водят в района на град Сливница и село Алдомировци, местностите Три уши и Мека црев
Съотношението на силите в началото на битката е 12 000 българи срещу 25 000 сърби като българите разполагат с артилерия от едва 40 оръдия.
Самата битка започва на 5 ноември. Още в 9 часа сутринта сърбите започват да напредват към българските позиции.
Батареята на капитан Георги Силянов обаче успява да ги отблъсне бързо, без да дава жертви, като същевременно български войнци успяват да заемат Мало Малово и Мека Цръв по заповед на княз Александър I Батенберг.
Сражението се води предимно на този фланг, като сърбите извършват постоянни нападения, но без успех. Въпреки малкото артилерия, именно оръдията помагат много на пехотната войска, чрез усилен огън, но въпреки това десният български фланг се изтегля до укрепените позиции поради липса на боеприпаси.
В центъра и на левия фланг също са удържани позициите. По-късно през деня сръбската Моравска дивизия заема гр. Брезник, но забавянето в придвижването им дава възможност на българските подкрепления от Тракия да пристигнат.
На 6 ноември битката започва добре за българите, които разбиват сръбските части в края на десния фланг при селата Ропот и Комщица.
Поручик Атила Зафиров и войниците разбират, че сърбите не са успели да обходят десния фланг на българите. По този начин той предизвиква паника в сръбското главно командване, което помислило, че срещу него настъпват големи български сили по долината на Калотинска река.
Нещата на левия фланг на българската войска обаче далеч не изглеждат толкова добре. Сръбската Моравска дивизия с многобройни сили превзема Брезник и се насочва към левия фланг на българските позиции в Сливница. Осъзнавайки важността на Сливнишката позиция за цялото сражение началникът на щаба на армията капитан Рачо Петров дава заповед на Радомирския отряд да атакува на всяка цена.
Въпреки изключително неравните сили капитан Стефан Кисов изпълнява заповедта. С по-малко от 2000 бойци, при съотношение 1:6, той напада. Сръбската дивизия разбива отряда на Кисов, обаче, ангажирана в бойни действия, не успява да достигне в заповядания срок Сливнишката позиция, което дава време за прегрупиране на българските сили.
На 7 ноември, след нови попълнения и в двете страни, сърбите достигат 40 000, а българите 32 000.
Тогава е и важната битка при село Гургулят. Спряната предния ден Моравска дивизия предприема ново настъпление през Брезник, Гургулят и Делян, след като влиза в село Златуша, получава изненадваща атака от осемте оръдия от артилерията, която е над с. Гълъбовци.
Капитан Христо Попов и воденият от него отряд се срещат с Моравската дивизия и успяват да я разгромят. С атака „на нож“ отблъскват сърбите с 4 километра. Така опасността от обход на левия фланг е ликвидирана.
На десния фланг при Сливница, българите атакуват височината Три уши. Започват с огневи бой между българските части, заели Мека цръв и сърбите от Дунавската и Дринската дивизия. По това време сръбските войски на северния фланг се съвземат и си връщат част от изгубените терени. Българите контраатакуват. Капитан Марин Маринов – командващ Бдинския полк, нарежда щикова атака – „На нож“ като сам повежда бойците си и загива в боя.
По-късно Бдинският полк е подкрепен от плевенските дружини и една батарея. Развихря се ожесточена борба за надмощие, но сърбите не успяват да издържат и обръщат в бяг, от тук нататък ходът на сражението е решен. Оттук идват легендите за българското „Ура“ и влизането в бой с „Шуми Марица“ на уста, които подплашват по-многобройната сръбска армия.
За атаката най-красноречиво говори сръбският капитан Нешич:
„Видях и доста дълго гледах това събитие, което наистина ме потресе, когато видях безогледното налитане на българите и разстроеното и безредно отстъпление на нашите разбити части… Буйният и безогледен налет наистина ни изглеждаше нещо непознато.“
По обяд на 7 ноември българите минават в настъпление. Отрядът на капитан Коста Паница разбива сръбските войски при Ропот и Комщица и навлиза в Сърбия. С това сражение приключва Битката при Сливница.
Само 10 дни по-късно Сръбската армия е изправена пред пълен разгром. Единствено намесата на Австро-Унгария спасява западната ни съседка от настъплението на българската армия.
В тридневните боеве край Сливница загиват 1800 български воини. Сърбите губят 2100 души. С победата българите практически защитават Съединението на Княжество България и Източна Румелия.
Източник: webcafe.bg
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
