Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакскобургготски (1861-1948), български княз (1887-1908) и цар (1908-1918 г.) е син е на австрийския генерал Аугуст фон Сакс-Кобург-Гота-Кохари (1818–1881) и на принцеса Клементина Бурбон-Орлеанска (1817–1907), дъщеря на последния френския крал Луи Филип. По произхода си той е свързан с династиите от почти цяла Европа.
През 1887 г. Фердинанд І се възкачва на българския престол. Свикнал да живее в разкош, у нас той се сблъсква с ориенталския манталитет и с потурите и шаяка. Още от първите дни на князуването си, Фердинанд започва да диктува европейската мода и в облеклото, и в ежедневния бит, обучава сътрудниците си на дворцов етикет, организира балове и приеми. Князът не харесва и обзавеждането на двореца и се стреми да пренесе и в него европейския лукс. Понякога изящните предмети се закупуват с лични средства на семейството, но много често парите се вземат и от държавния бюджет. А когато министрите отказват да финансират капризите му, Фердинад търси външни заеми. В това отношение той е доста изобретателен. За да постигне целите си, князът взема пари не само от царствените си братовчеди, но и лавира умело в противоречията между Великите сили. Така е и през войните на България за национално обединение от 1912-1918 г., когато той продава доста скъпо “приятелството” си както на едната, така и на другата военна групировка.
През 1909 г. цар Фердинанд започва строителство на двореца “Врана” край София. Огромен за времето си, той поглъща значителни средства, които надхвърлят възможностите на Кобургската фамилия. За да го завърши, царят решава да потърси личен заем от големите европейски държави.
Междувременно България се е замогнала и се е превърнала в най-силната държава на Балканите. Набрала самочувствие, тя става инициатор за създаване на съюз на балканските страни срещу Турция. Целта е разделяне на прословутото османско наследство между младите и напористи държави от полуострова. Но Русия също има интереси в този район на света. Тогавашният руски император Николай ІІ мечтае да превърне Цариград в своя резиденция. Ето защо изграждането на антитурски балкански съюз под руско покровителство е добре дошло за него и той се стреми да ускори създаването му. Императорът има и друга причина да бърза. Той тайно се надява, че ще успее да насочи бъдещия съюз срещу вечния си враг Австро-Унгария. За реализацията на тази цел обаче съществува известна несигурност. Цар Фердинанд няма никакъв интерес да се конфронтира с австроунгарския император Франц Йосиф, който му е оказал подкрепа при провъзгласяването му за цар през 1908 г.
Цар Фердинанд решава да се възползва от ситуацията и да накара “батюшката” да закупи скъпо приятелството му. За да ускори създаването на съюза, той поставя условие Русия да му даде личен заем от 3 милиона франка, за завършване на строителството на двореца “Врана”.
Ако някой си мисли, че всичко това е измислица, съчинена, за да злепостави българския цар, жестоко се лъже. След падането на монархията в Русия през 1917 г., болшевиките публикуват тайните договори на император Николай ІІ с европейските монарси. От тях става ясно, че българският цар е получил тези три милиона франка.
Ето какво пише в документите. През септември 1911 г. цар Фердинанд изпраща в руската легация министъра на финансите Теодор Теодоров и началника на Тайния си кабинет Страшимир Добрович, за да проучат почвата за отпускането на заема. Пълномощният министър на Русия в София Анатолий Нератов съветва императора да даде кредита, но предупреждава, че поради важността на политическия момент, операцията трябва да се проведе в пълна тайна. Руският дипломат няма никакви илюзии, че царят може да бъде купен само за три милиона франка. Той обаче предвижда правилно, че предоставянето на заема ще доведе до засилване на руското влияние върху Фердинанд, който стои на кръстопътя между Русия и Австрия.
За по-голяма сигурност император Николай ІІ поискал гаранции за заема. Цар Фердинанд залага имението и недостроения дворец във Врана. „Батюшката” отговорил, че това не е достатъчно, но преговорите около създаването на Балканския съюз се затягат поради претенциите на България и Гърция за Македония и той решава да накара българският цар да отстъпи. Не щеш ли, появила се друга пречка. По принцип предоставянето на външните заеми се решавало от руския парламент. Обсъждането на въпроса от народните избраници обаче би забавило още повече отпускането на сумата и би довело до разгласяване на тайната около предоставянето му. Ето защо Николай ІІ се бръкнал в личната си каса и на 2 септември 1912 г. дал парите на българския цар. Те трябвало да бъдат изплатени за 27 години и 7 месеца при 5 % годишна лихва. Цар Фердинанд изважда късмет и така и не връща заема. Февруарската революция през 1917 г. събаря династията на Романовите, а цар Николай ІІ и семейството му са екзекутирани.
През 1915 г. цар Фердинанд отново печели значителни суми срещу приятелството си, този път към Германия. Малко преди това, през ноември 1914 г. той е решил да си купи нов дворец в Кобург, Германия за 220 000 златни марки. Условието е обаче да изплати парите до началото на 1915 г. Тъй като в момента той нямал толкова пари, решава отново да потърси заем, при това доста по-голям, за да може не само да купи замъка, но и да го обзаведе. За кредитор е избрана известната германска банка Дисконто гезелшафт, а размерът на заема е определен на 2-3 милиона марки. За да успее финансовата операция, царят търси застъпничеството на германския пълномощен министър в София Георг Михаелес. Той го подкрепил само за сумата от 220 000 златни марки. За отпускането на по-големия заем, на 2 декември Михаелес поставил условие царят открито да заеме страната на Германия в започналата Първа световна война.
Макар и да е ухажван и от другата военна групировка – Антантата, Фердинанд решил да продаде приятелството си на Тройния съюз. При това положение кредитът е определен на 4 милиона марки при доста ниска лихва от 3.5 %. Погасяването трябвало да започне след пет години и да продължи до 1930 г. До 1 септември 1915 г. заемът е предоставен на царя и България се присъединява към Централните сили. Същият ден българските войски навлизат в Сърбия. Две седмици по-късно, под предлог, че Великобритания ще го накаже с конфискация на имуществото и банковите му сметки, цар Фердинанд поискал нов заем от още 3 милиона марки. На 29 ноември 1915 г. той е отпуснат при 3 % лихва и със срок на погасяване от 1920 до 1930 г.
Така цар Фердинанд, лавирайки умело между военните групировки, успял да се подсигури доста здраво. Примитивно е да се твърди обаче, че точно тези заеми са решили присъединяването или неприсъединяването на България към една или друга военна групировка. За вземането на такива съдбоносни решения имало много “за” и “против”. По-точно е да се каже, че изборът “къде” и “с кого” и в двата случая вече е бил направен, а царят ловко се е възползвал от ситуациите. Не случайно в цялата антифердинандовска филипика от времето на тоталитаризма в България упорито се твърдеше, че Фердинанд е спечелил и от военната помощ, която България получава от Германия по силата на подписаните тайна конвенция и съюзнически договор.
За своята вярност и приятелство, след абдикацията и заминаването си в Германия, цар Фердинанд е осигурен от германските правителства и с редовна годишна издръжка (рента) в размер на 150 000 германски марки. По тогавашния курс (33 български лв. за една марка), това се равнява на 4 950 000 лв.! След идването на хитлеристите на власт през 1933 г. рентата е увеличена. За сравнение само ще посочим, че годишната издръжка на царица Йоанна и придворните й през 1943 г. е около 800 000 лв.
Впрочем, мълвата упорито твърди, че Германия не забравя и главнокомандващия действащата българска армия през войната ген. Никола Жеков, който е горещ привърженик на германската военна стратегия. Почти 25 години по-късно, за миналата си слава и принос към германското оръжие, а също и за личното си приятелство с Хитлер той получил от него разкошен “Мерцедес” на стойност 5 милиона лв.
Източник: dimitrov-blog.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
