На 12 април 2010 г. във варненското село Ботево бе открита мемориална плоча в памет на родения тук военен пилот Андон Коев Стоев, който в мирно време извършва един невероятен подвиг. За проявеното себеотрицание, както и за приноса му в развитието на авиацията, той е удостоен посмъртно с плакет и грамота от Института за космически изследвания към БАН. За него военният ас и инструктор I клас о.з. полк. Иван Апостолов разказва преди години пред в. „Черно море”:
„Курсанти сме последна година. Една сутрин виждаме на физкултурната площадка първокурсник да загрява с щангите, които за нас бяха пределна тежест. Минаха няколко години на служба по бойните части и инструкторска работа. През 1968 г. се преместих в Равнец и срещнах същия курсант, вече офицер. Бяхме в една ескадрила. Това беше Андон Коев Стоев от Ботево, Варненско. На това летище през лятото беше загинал майор Жельо Петков, а предната година – кап. Пано Генов.
През пролетта на 1969 г. при излитане нощем загина кап. Гошо Стефанов. След 4 дни, също нощем, си отиде завинаги командирът на другата ескадрила майор Димитър Бочев. Както всички, изпратихме и него подобаващо. След излитането на самолета с тялото на Бочев за родния му край летците от нашата ескадрила влязохме в кабинета. Настроението не беше весело, но в никакъв случай не бяхме унили или отчаяни. Веселякът Андон Стоев, сякаш да разведри малко обстановката, каза: „Ей, братя, да знаете, че всички сме в списъка.
Само не знаем реда.“ Тези думи се оказаха пророчески и за самия него. В края на 1969 г. се заговори за пребазиране на нашата ескадрила в Балчик. Особено щастлив беше Андон. Родното му село беше близко, както и роднините му. Много държеше на тях. Мечтаеше да си купи „Волга“. Беше едър и снажен и такава кола би му прилягала. Той беше много добър по характер и прекрасен събеседник. Разказваше доста образно. С много патос. Воден на Андон беше Иван Вълчанов от София. Красив, умен и добър мъж.
Бяха и близки приятелски семейства. В края на февруари 1970 г. изпълнявахме полети денем в прости метеорологични условия. Иван Вълчанов имаше планиран полет по прибори в закрита кабина с инструктор Андон Стоев. По време на снижението, малко преди летището, присветва червената лампа за пожар. Но само присветва и угасва. Вятърът е западен и кацането за деня не е от права в източен курс, а обратно – от изток на запад. Можело е да кацнат при гръбен вятър. Но лампата само присветва, двигателят работи нормално и това ги подвежда.
Минават над полосата на 200 метра, като отиват към третия завой, с набор на височина 500 метра. Преди третия завой двигателят вече показва признаците за отказ. След третия завой напълно отказва. Място за принудително кацане напред няма. Ако катапултират, самолетът им ще попадне в нефтозавода или в Долно Езерово. И за да предотвратят това, увеличават наклона. Но и скоростта вече е малка и самолетът се срива… Падат в нивата, близо до шосето, северозападно от село Братово. В самолета избухва пожар.
При пристигането си аварийната група го потушава, но намира летците в кабините без признаци на живот. Те са предпочели да принесат себе си в жертва, вместо да загинат десетки, а може и стотици хора. Времето им за решение е малко. Решението не може да бъде обмисляно. Затова човек трябва предварително да е готов. Двамата живееха в един 6-фамилен блок на втория етаж, един срещу друг. Тягостна обстановка и в двата апартамента. От единия се чува до другия. Плачейки, едната затихва, като чуе, че отсреща някой също изразява скръбта си.
Дълбоко в съзнанието прониква една надежда, че не нейният съпруг е загинал. Не може с думи да се опише това чувство на жените. Трудно е да повярва, че любимият, когото само преди часове е изпратила, вече го няма. Всичко й се струва, че е сън. Ако някой се приближи до нея, тя има чувството, че е съпругът, и трепва, гледайки със замъглени очи. В авиационното градче се знае, че има катастрофа, но кой е загинал, от летището информация не изтичаше. Живеех в същия блок на първия етаж.
Съпругата ми, като вижда, че групата, която идва да съобщи за катастрофата, се насочва към нашия блок, изтръпва. Но като чува, че се изкачват по стълбите нагоре, се успокоява. Нормална човешка реакция. На следващия ден Андон „се прибра“ в неговия край. Занесохме го. А посрещането му не може да се опише. И там, край село Ботево, Варненско, лежи един исполин. Един достоен мъж. Един достоен гражданин на Република България”.
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
