Разбоишкият манастир – домът на отшелниците

Там, където сръбската граница се врязва най-дълбоко в нашите западни предели, под южните склонове на старопланинските върхове Ком и Тодорини кукли, има двадесетина села. Едно от тях е село Разбоище, Софийско. Тази покрайнина спада към Комско-Кознишкия дял на Западна Стара планина. На десния бряг на река Нишава, на 50 м височина над реката, на рида Тупаница, сред непристъпни голи скали има много пещери и скални ниши. При тази благоприятна природна даденост възникнал скален манастир според проучванията през XVIII-XIX век. Чрез допълнителна обработка пещерите се превърнали в монашески килии. Ридът се превърнал тогава в единен скален комплекс, изваян в меката варовикова скала. При обработката отделните пещери били свързани помежду си. Покрайнината е известна с много скални църкви и манастири, от които най-забележителен е Разбоишкият „Свето Въведение Богородично“, разположен на два километра западно от село Разбоище.

Възникването му е свързано със скалното отшелничество у нас. От изток на рида Тупаница има пещера над голяма пропаст. Преданието говори, че там имало много галерии, които излизали на западния скат при река Дракул. Връзката между тях и пропастта била прекъсната с времето, като отворът бил затрупан и забравен. Изследователите намират, че първоначално пещерата е служела за църква, където отшелникът в пълно уединение извършвал богослужение. След време върху площадката пред входа на пещерата бил построен храмът параклис на височина 50 м. Това разширение се наложило поради увеличаване броя на отшелниците. Така възникнал скален скит. С по-нататъшното му разширяване били построени и жилищни сгради, долепени от север до скалата. Останки от тях на левия бряг на реката личат до днес. В по-голямата си част те са под насипа от ронещата се скала. Скитският пещерен храм и самата пещера, сега обезличена отчасти поради иззидано циментово стълбище, поставили началото на един манастир, който съществува до днес. Както се вижда, монашеството тук бележи три етапа на развитие. Най-напред се заселили отшелници, търсещи пълно уединение. Времето не може точно да се определи. Не е изключено това да е станало през Първото българско царство, когато българското отшелничество възниква на много места. Вторият период със сигурност се определя през XVIII-XIX век, когато разцъфтява в цялата страна скалното отшелничество в строгата му исихастка форма. Това е времето на скитското отшелничество. Третият период е, когато възниква големият Разбоишки манастир, с участието му в общността на Софийската епархия. Макар и общежитиен, не е изключено в ранното му съществуване да е имало отделни монаси с духовна нагласа за уединение, които са заселвали в пещерите за отшелничество.

Този скален манастир претърпява разорения по време на турското робство. Според манастирското предание той бил три пъти опожаряван. При последното монасите били изклани, а манастирът обран и запален. Само един от тях се спасил по чудо. Той се заел да го възстанови. Решил да построи църквата в ниското на полянката, но на сън Майката Божия го предупредила да изгради храма в скалите, както и направил. Но при обновяването на манастира било взето ново решение. Жилищните сгради, ограждащи в четириъгълник дворното пространство, били построени на десния бряг на реката на равен слънчев терен. Храмът, построен високо в скалите, останал извън сградите. Въпреки това той продължил да бъде манастирски храм и до днес.

Прочут е пътеписът на Алеко Константинов „Швейцария ли!“. Той е написан след пътуване на писателя до Погановския манастир. Той сега е на югославска територия, на 30-40 километра след границата. Там река Ерма се промъква сред перпендикулярно извисени скали и именно при тази гледка Алеко възкликва: Швейцария ли! Всеки, който види Разбоишкия манастир, от своя страна, пък възкликва: Ех, защо Алеко не е видял тази красота – може би щеше да изрече още по-крилата фраза… Но… какво да се прави. В Погановския манастир твърдят, че Алеко многократно е посещавал тези места Казват, че още се вижда пътеката, до която е идвала шумната компания на духовития адвокат – от село Желюша, през билото на Гребен планина и направо в Погановския манастир. Казват още, че причината за тия пътешествия била една госпожица, но това са подробности, които само най-сериозните познавачи на живота и делото на именития българин знаят… Те със сигурност ще знаят и дали случайно Алеко не е попадал и в прегръдките на природата край бреговете на Нишава. В паметта на времето няма белег за такова нещо. В горното си течение – между селата Туден и Калотина, река Нишава се провира през живописно ждрело Скалите се издигат и върховете им се очертават на фона на облаците. Но тази картина не е студена и страховита. Напротив, тя е мека и примамлива. По скалите расте трева, букови храсти се държат с хилавите си ръце, тук-там се е закрепила по някоя бреза и листата й блестят на слънцето. Скални лястовици правят своите зигзази. Ако човек има късмет, може да види на самия връх на скалите гордо застанал елен, изрязан на фона на небето. В унисон с тази живописна идилия е и самата Нишава – тя не се блъска в скалите, не бърза и не бучи, а клокочи ритмично и спокойно. Някъде по средата на дългото петнадесетина километра дефиле Нишава прави плавен завой и оформя красив меандър. Част от равното място е тучна ливада, малка част е разорана за градинка, а в края – малко преди планината отново да притисне от двете страни реката – са разположени дворът, стопанската сграда и две-три престарели къщи чардаклии на Разбоишкия манастир.

Говори се, че години наред игуменката на манастира е на легло и престарели баби, невидими като сенки, се грижат за нея. Говори се също, че имало и друга служителка на Бога, която също е изкарала десетилетия в манастира, но скрита зад посивелите стъкла на прозорците и без да види слънцето. Единственият човек, който постоянно се мярка из района, е байчото – градинар и кравар на двете манастирски крави, орач и косач. И всъщност – реалният стопанин на манастира, защото на пояса му висят не само ключовете от мазата, но и ключовете от скалната църква.

Скалната църква до Разбоишкия манастир е същинската перла. Тя се е прилепила до скалата в най-стръмната й част. До църквата води мостче през реката, а после тесни стъпала стигат до желязна решетка, която трябва да пази уникалното творение от ръцете на похитители. Байчото отключва тежкия катинар и оставя посетителя нататък да пристъпва сам… А посетителят вижда мощна пукнатина в скалата, а в пукнатината се е приютила църквата, и то така, че по-голямата част е в самата скала, а по-малката част е отвън и гледа с малките си прозорци долу ливадата, градината и плавния завой на реката. Има малък олтар, а байчото, който наведнъж е слушал коментарите на различни специалисти, казва, че църквата е еднокорабна, едноабсидна. Казва още, че църквата е от XIV век. Това според байчото е почти сигурно, тъй като са изследвани стенописите.

Това е типичното за Разбоишкия манастир. То определя неговия старинен вид и насочва мисълта към някогашната духовна слава на мястото, свързано със скалното отшелничество. Забележително е, че Майката Божия, като не допуснала скалният храм да запустее, благоволила да не се забравя духовната атмосфера на скалното отшелничество, което е най-високият връх на подвижничеството. И сега Разбоишкият манастир е скрит от погледите, потънал сред гори от леска и върби покрай реката. Но когато поклонникът стигне до него, се пренася в молитвена съсредоточеност в далечното минало, когато строги отшелници живеели в безмълвие.


Източник: uchiteli.bg

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!