„На падналия другар Димчо Дебелянов“

На 2 октомври 1916 година, в битка с англо-френските войски на Южния фронт край село Горно Караджово, геройски загива командирът на пета рота, от втора дружина на 22 пехотен Тракийски полк – подпоручик Димчо Дебелянов.

Тихомир Геров, свидетел на последните мигове на поета, си спомня:

„Изведнъж, както стърчеше прав, той вдигна ръце, завъртя се, изпусна револвера и лопатката и се свлече на земята, като притискаше с ръка раната си. Опита се да разкопчае дрехата си, но не можа…“

Познат на българския народ недотам с военната си служба, а с поезията си, Димчо Дебелянов е един от най-нежните български творци, оставил ни безсмъртните стихотворения „Помниш ли, помниш ли тихия двор“, „Да се завърнеш в бащината къща“, „Сиротна песен“ и „Един убит“ и много други.

Подпоручик Димчо Дебелянов, който тръгва за фронта с думите – „Аз отивам да изпълня патриотичния си дълг и зная че няма да се върна; ще блесна като звезда и ще угасна“, е погребан в двора на църквата в Демирхисар (днес Сидирокастро, Серско). През 1934 година тленните му останки са пренесени в Копривщица и препогребани в двора на родната му къща.

Четири години след смъртта на Дебелянов, докато почиства шинела на съпруга си – поручик Тома Томов, съпругата му намира, скрити в маншета на дрехата, две малки изписани листчета със стихове. Едва тогава офицерът си спомня, че сутринта преди битката на 2 октомври Димчо Дебелянов му дава две стихотворения. Това са емблематичните „Сиротна песен“ и „Един убит“. Заръката на поета е, ако загине в боя, командирът му Тома Томов да предаде листчетата на Димитър Подвързачов.

Димитър Подвързачов от своя страна е един от най-близките хора на Дебелянов, а смъртта на копривщенския поет е тежък удар за него. Именно, за да почете паметта на своя паднал другар, той написва стихотворение. Представяме ви го в следващите редове.

На падналия другар Димчо Дебелянов

Димитър Подвързачов

– Далеч от мен, край буйно-мътна Струма,
там отзвуча и твоят скръбен ден
с отровната целувка на куршума.
Каква ли бе последната ти дума?
Дали си спомни в оня миг за мен?

– То бе сред глухий реквием на Струма,
в един молитствено-тържествен ден.
Аз срещнах горд и отрешен куршума
и паднах възнак без похулна дума.
Бял ангел вееше криле над мен.

– Тежи ми непрежалата раздяла.
Душата ми като дете ридай
за твойта младост, странен сън живяла,
за родината, свидни жертви дала,
за твойта ранна смърт в далечен край.

– Аз не тъжа за никоя раздяла.
Душата ми – смирена – не ридай,
че в дните бранни светло заживяла,
тя възсия – простила – и отдала
съкровищата си на родний край.

– Самичък бродя мъртвите пустини
и слушам жадно твоя спомен тих
и чакам твоя дух над мен да мине –
лъх от поломените ти градини
и ехо от печалния ти стих.

– Минах тревожен земните пустини –
витая светло-примирен и тих
и моят дух в безкрая ще премине –
невинен цвят от вечните градини,
от вечната поема нежен стих…

Източник: bulgarianhistory.org

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...



Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.