Как българите нарамиха картечници

Наши военни дават идеята да включим артилерия при щурмуването на Лозенградската крепост, взимайки пример от италианците

На 28 септември 1911 г. Италия отправя ултиматум към Турция да й предаде средиземноморските си владения Триполи и Киренайка. Османците отказват и италианците дебаркират на южния бряг на Средиземно море. Турците обаче са укрепили пристанищата и блокират настъплението. Войната се затяга.

По това време български посланик в Рим е Димитър Ризов. Той знае, че България се готви за война с Турция. През март 1912 г. идва за кратко в София и се среща с началника на щаба на българската войска ген. Иван Фичев, комуто споделя, че е направил сондажи с италиански генерали за изпращането на български офицери в района на полесраженията, за да наблюдават как се осъществяват действия за превземането на турски крепости. Ген. Фичев прегръща тази идея и командирова 21 български офицери под ръководството на подп. Савов, който е племенник на най-старшия български генерал Михаил Савов.

Групата български офицери пристига на остров Сицилия в началото на май, а 10 дни по-късно е транспортирана в района на Триполи. Италианците ги водят на предните позиции и дават възможност непосредствено да наблюдават действията им срещу защитниците на крепостта. На капитан Стою Горанов, който служи в българския генерален щаб, му прави впечатление, че тя много прилича на Лозенградската, за която българското разузнаване е събрало доста сведения, тъй като именно това укрепление ще е първото, което ще се изправи пред нашите войски по бойния им път.

Затова и той проявява особено голям интерес към действията в Триполи. Когато започва поредната атака, той моли италианските си колеги да бъде включен в нея. На него му прави силно впечатление използването в боя на артилерията и особено на картечниците, които са малко на брой в българската армия. А при такива ситуации те се оказват особено ефективни, защото са много маневрени. Италианските картечари бързо сменят позициите си и всяват смут сред турците.

В края на юни българските офицери се завръщат в родината си и представят доклад пред генералния щаб за видяното. По предложение на кап. Стою Горанов в него е посочена необходимостта от спешното закупуване на картечници и обучение за боравенето с тях. Следва бърза положителна реакция от страна на генералния щаб и през юли са закупени 1100 италиански картечници, с които пристигат и инструктори.

В школата за запасни офицери в Княжево се сформира курс от 140 кадрови военнослужещи. Според италианците той трябва да продължи най-малко 3 месеца. Още в края на първия обаче участниците в курса заявяват, че напълно са овладели техниката и обучението им се прекратява, още повече, че и италианските инструктори са на същото мнение. Същевременно те остават безкрайно учудени, че българите са се справили за толкова кратко време с овладяването на оръжието, защото обучението на Апенините в това отношение продължава обикновено по 6 месеца.

България обаче няма време за губене, защото войната с Турция наближава.
Обучените в курса за картечари са изпратени в поделенията, в които са създадени взводове и роти. Обучението в тях също се провежда интензивно, но се явява проблем с боеприпасите. По това време в България има само една работилница за производство на патрони за пушки и пистолети – в Казанлък.

Спешно там се усвоява и производството на патрони за картечници, но рандеманът е нисък – към края на август достига до 650 на ден, което е крайно недостатъчно. Поради това се налага закупуването на 15 хиляди муниции от Италия.
В същото време в генералния щаб се разработват планове за настъпление срещу Турция, като първата цел е превземането на Лозенградската крепост. В тях участва и кап. Горанов. Въз основа на наблюденията си на итало-турските битки при Триполи, акцентът се поставя върху използването на артилерията и картечниците. Но българите внасят нов елемент в тази тактика. Вместо обстрелването на единични обекти, се предвижда прилагането на артилерийско-картечен огневи вал, което се прави за първи път.

Като резултат от осъществяването му по време на Лозенградската операция, тамошната крепост е превзета само за два дни – при това с минимални загуби от българска страна, докато турците дават 4500 убити и 6200 ранени. Оцелелите се втурват в паническо бягство на юг. Пленени са 2100 турски войници и офицери, 45 оръдия, складове с боеприпаси, хранителни стоки и вещево оборудване. И тогава българското командване прави голяма грешка.

Вместо да преследва и да унищожи бягащия враг, дава 2 дни почивка, въпреки че низшите командири и войниците искат да продължат бойните си действия. Турците успяват да стигнат до Люлебургас, Бунархисар и дори до Одрин, където се включват в местните гарнизони, което усложнява по-нататъшното настъпленние на българите в Одринска Тракия.

Любопитно е да споменем, че италианците, които продължават войната с Турция, изпращат свои наблюдатели на Балканския фронт. Ръководителят им полковник Манчини излиза с доклад, в който заявява, че ако има на разположение войници като българските, ще завладее света. Междувременно Турция моли Италия за примирие, което се сключва в Лозана на 18 октомври 1912 г. А в някогашните турски Триполи и Киренайка се създава подопечна италианска територия Либия.

Източник: desant.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари
календар
календар


Loading...

loading...