Един трагичен ден от историята на Горноселци

В своята забележителна книга „Разорението на тракийските българи през 1913 година” проф. Любомир Милетич пише, че Ортакьойска околия е най-пострадала и най-нещастна измежду всички околии на Нова България. От тази най-нещастна и пострадала Ивайловградска околия има три села – Горни Юбрюерен, Гьокче бунар и Арнауткьой – чисто български, на чийто гръб се излива най-голямата жестокост и коварство на турците.

Най-кървавата трагедия в историята на с. Горни Юбрюерен (днес Горноселци) се случва на 13 септември 1913 година. В този ден селото се събужда обградено от всички страни от 500 души башибозук от околните турски села, начело с Хаджи Селим бей, и 270 души редовна турска армия, начело с Махмуд Мухтар, командващ ІІІ-ти анадолски корпус.

От всички страни се стреля. Първи падат от куршумите на турците Димо Бучанов и слепият му син – Илия Бучанов, 18-годишният Иван Георгиев Димов, Димо Комаев и Стоян Николов. Тези българи са разстреляни първи от редовната турска армия, с цел да се покаже как трябва да действа и турският башибозук спрямо българите.

Примерът е заразителен за главорезите.

Освирепели като вълци, когото настигнат – разстрелват, а вторият кордон съсича всеки, за да не остане един жив българин. В тази обстановка всички юбрюеренци бягат към местността Дълбокото дере, белким намерят някаква пролука и преминат дълбоката река Арда и да се спасят в Стара България. Чуе ли се човешки говор или детски плач – веднага натам се насочват заптиета, качени на коне и избиват семейството или хората, посмели или успели да избягат от кордона.

В близост до местността Големите камъни уморените юбрюеренци изоставят само на едно място 7 бебета-пеленачета. Можем да си представим състоянието и безизходицата на тези майки, принудени да изоставят свидните си рожби на сигурна смърт. Всеки детски плач е сигнал за нападение от страна на турците, а с всяко семейство вървят по 5-6 деца, и за да спасят семействата си и по-големите деца – те са принудени да оставят пеленачетата.

Такава е съдбата на Рада Нарлиева, която води със себе си петте си деца. След като минава първия кордон, тя смята, че трудното е минало, вижда местността Чийляна до река Арда, а отсреща е нейното спасение. Предприема преминаването на реката, въпреки че вижда на брега три трупа на млади хора – годеници от с. Покрован.

Започва стрелба от турските заптиета, които са убили и покрованските младежи. Тръгнала напред – за Рада връщане назад няма.

За съжаление водата стига до шията й, петте деца са се хванали за нея – кое за където може. С мъка и последни сили излиза на брега, но за съжаление е извела само двете деца, които е държала с ръце. Другите три са се удавили. Напразно ги търси с поглед към буйната река – не ги открива. Турският пост стреля по нея, но не я улучва. Ридаейки, хванала двете деца, бавно и уморено поема пътя за Стара България. По-късно Рада се установява в с. Завет, Айтоско.

Заслужава да споменем и за съдбата на шестимата българи – Вълко Узунов, Тодор Даулов, Колю Ников, Иван Миледжиев и младите годеници Ирина и Ангел Митровичин. Те успели да минат незабелязано през турския кордон и потърсили спасение при свои познати – гърци в Ортакьой. Достигат до Халил чешма, близо до Ивайловград. За съжаление тук късметът не е с тях – натъкват се на постове на турци и шовинисти-гърци, които ги залавят и съсичат със сабите си.

За пореден път палачите показват своята жестокост – първите четирима са съсечени и умират веднага, най-младият – годеникът на Ирина, е оставен да се мъчи с дълбоки рани, а с вързаната хубава Ирина се гаврят цяла нощ. На сутринта турците са заспали, Ирина тихо отваря вратата и отива да види своето първо либе. Намира Ангел в несвяст, но още жив, който едва промълвил – „ода, ода” (вода). Тя бързо изтичала до Халил чешма, измива обувката си, налива вода и носи да спаси Ангел.

Ангел Джамбазки

Ирина е изпълнена с желание да спаси любимия си, но не знае, че е изпълнила само неговото последно желание – след като утолява жаждата си той, умира. Така си отива от този свят и последният юбрюеренец от тази нещастна група, на този нещастен 13 септември 1913 година.
Каква е съдбата на ония българи, останали между Дълбокото дере, м. Големите камъни и м. Сойката – от всички страни се стреля, почти няма шанс за спасение. От едно място се виждат 12 убити българи.

Кръвопролитието продължава. Добре въоръжената турска армия и башибозук разстрелват всеки жив българин, когото забележат. Битката е неравна – българите не оказват съпротива, защото не са въоръжени и след всяка минута падат главите на много хора.

В тази обсада се намира и кметът на селото Кирчо Колев, заедно с осемчленното си семейство. С риск веднага да бъде убит, той отива при турския офицер и му казва: „Спрете да стреляте и убивате невинни хора. Ние сме избягали от селото, защото не сме знаели, че това е редовна турска армия, бягаме от башибозука, ние се предаваме!” Турският офицер разпорежда да се спре стрелбата и казва: „Досега бяхме приятели, но отсега нататък вие сте наши врагове, щом преди два дена нахранихте българските четници, дадохте им хляб и ги изпратихте до село Каратепе – как няма да ви колим!”

От всички страни излиза много народ, предимно жени и деца. Връзват мъжете и ги подкарват към селото заедно с жените и децата. Черен дим е обхванал не само селото, но и околната мера. Когато наближили, видели горящите къщи, най-големи пламъци се издигали от горящата църква. Горели и двата дюкяна на кмета – стоката от дюкяните била натоварена на три турски коли, а с газта запалили храма.

Кордонът от вързаните мъже и следващите ги под конвой жени и деца стигнал до края на селото. Турците имали намерение да избият всички мъже, а жените да закарат към Одрин. Първи заколват Иван Трендафилов, втори – Димитър Бакалина… Последен оставят кмета на селото – Кирчо Колев Коларов. Преди да го убият жена му праща децата да го прегърнат и да не позволят да му отрежат главата. Децата прегръщат бащата от всички страни и плачат. Селим бей отсича: „Какво чакаш – коли!” „Ще нараня децата” – казал касапинът. Тогава между долноселските турци възниква спор – да бъде убит или да остане жив. Като кмет и бивш учител е правил много добрини и на турците – това надделява и го освобождават, но веднага трябва да напусне селото.

Действала е турската заръка за създаване на Гюмюрджинска република, с изисквания – мъжкото българско население да бъде избито или изгонено в Стара България, а жените ще им трябват за турските войници. След като се справят отлично с мъжете на селото, сега трябва да се закарат жените към Одрин. В тяхна подкрепа обаче се явява старият дядо Кольчо Халваджиев, който заявява: „Нито една жена няма да тръгне за Одрин, те са от Юбрюерен!” Турците хващат стария човек и го набучват на кол, за да покажат на жените, че всяка съпротива се наказва с нечовешка смърт. В адски болки умира поредният мъченик на България и на Юбрюерен, но жените не отиват в Одрин.
Още много юбрюеренци са погубени заради единствената си „вина”, че са българи и че не напуснали родното си село.

Село Юбрюерен (днес Горноселци) е дало началото на 4 села в Мала Азия: Урумча, Чаталтепе, Ново село и голяма част от село Коджа бунар. След завръщането през 1914 г. те се заселват в ивайловградските села – Свирачи, Орешино, Бялополяне, Железино, Лъджа и др. Други се заселват в айтоските села – Тополица, Завет, Люляково, Дъбовица и др.

През злокобната 1913 година 100 семейства от Горноселци са заминали в тези айтоски села, при роднини. Много горноселци са изселени в Търговищко и в много други градове на страната.

Автор: Иван Коларов

3 ВМРО

Източник: desant.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

Loading...

loading...


Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.