Битката при Люлебургас-Бунархисар

След като разгромяват османските сили в битката при Лозенград, силите на Първа и Трета армии напредват през Тракия, но след като са си позволили ненужно забавяне, което дава шанс на османците да се прегрупират на своята втора отбранителна линия – Люлебургас-Бунархисар. За разлика от предишното сражение, в което българите имат числено превъзходство, сега турските сили са подсилени с нови два корпуса, идващи от Цариград, което има дава преимущество от около 20 000 души. Това остава скрито за българското командване, което е раздвоено в своя подход. От една страна, началник-щабът ген. Иван Фичев настоява да се действа предпазливо, да се пазят фланговете и армията да напредва чрез заемане на утвърдени позиции. Командирът на Трета армия – ген. Радко Димитриев настоява за решителни действия и настъпление към Люлебургас. Той е подведен от липсата на добро фронтово разузнаване и не предполага, че левият му фланг е застрашен от концентрацията на вражески сили около Бунархисар. Според командирът на Трета армия, османските сили отстъпват главно на юг с цел да не допуснат пътя им за отстъпление към Цариград да бъде отрязан.

Подведен от увереността на Димитриев, Фичев разработва план, съгласно който Трета армия трябва да притисне от северозапад османската концентрация около Люлебургас, а основния удар да се нанесе от Първа армия на Кутичнев, която да е чука, който да разбие вражеските сили в наковалнята. В изпълнение на този план, Трета армия настъпва към Бунархисар, изтегляйки предните си отряди в състава на Преславската пехотна дивизия твърде напред, докато силите на Първа армия се движат в отстъп от 20 километра, който се увеличава поради непрекъснатия дъжд и лошите условия по пътищата. Когато предните части на Димитриев влизат в контакт с турския авангард, генералът все още изпраща донесения за „локални престрелки“, уверен, че в района на Бунархисар няма значими вражески концентрации.

Всъщност, там са разположени повечето османски войници, чиято цел е да обходят Трета армия по фланг и да отрежат пътя й за отстъпление към Лозенград. Така, турците се опитват да приложат същата тактика, каквато и българите, но докато целта на Фичев е да притисне врага към Странджа и да прекъсне връзките им с Истанбул, Абдулах паша (който командва вражеските части) ще търси начин да прекъсне пътя на северозапад и да вклини силите си между тези на Димитриев и Кутинчев, и Втора армия, която се разполага около Одрин. Османският план е разработен под надзора на Назъм паша, османският военен министър, който е възпитаник на френската школа – същата, доминираща българския военен мироглед в периода.

Боевете между Трета армия и основните османски корпуси започват вечерта на 28-ми октомври (15-ти по стар стил) и скоро за Димитриев става ясно колко точно погрешна е преценката му за силите на врага. Преславска Четвърта дивизия първа поема тежестта на вражеските контраатаки в центъра, като скоро в боя са хвърлени и останалите части на Трета армия – Пета Дунавска дивизия (която заема левия (северен) фланг и Шеста Бдинска дивизия, която заема десния (южен) фланг, който в последствие ще се явява център на сражението с включването на Първа армия и останалите османски сили от юг.

Последвалите два дни са свързани с воденето на тежки боеве, в които предните позиции и на двете армии неколкократно сменят притежателя си. Към следобеда на 30-ти положението на фронта между Четвърта и Пета дивизии става критично и Димитриев е принуден да вкара в боя целя резерв на армията си за да задържи настъплението на вражеския XVIII корпус. В този ключов момент, главното командване взема решение, което несъмнено повлиява за успеха на българското оръжие – по заповед на ген. Фичев, Първа Армия е приведена под върховенството на Радко Димитриев, като по този начин се появява първата Група армии в историята на Европа през XX век. Същевременно е преработен и цялостния план. Сега Първа армия трябва да бъде наковалнята, а ударът срещу врага да бъде нанесен с Трета армия, която е подкрепена от дружини от силите на Кутинчев.

С пристигането на Десета Сборна дивизия на Първа армия, ситуацията на фронта се стабилизира и на 31-ви българите започват да изтласкват врага, най-напред в района на I-ви османски корпус, а в последствие и на целия Люлебургаски сектор. На 1-ви ноември (19-ти октомври стар стил), Четвърта и Пета дивизии най-сетне предприемат решително настъпление, което отхвърля окончателно врага от Бунархисар и го обръща в бягство. На следващия ден и последните вражески сили са изтласкани на изток.

Сражението отваря вратите на българите към Истанбул, но невъзможността врага да бъде преследван (конната дивизия на Назълмов настоява за почивка, макар да не участва в боевете), както и факта, че османските сили не са изтласкани на север (какъвто е планът), а са оставени да отстъпят необезпокоявани към Чаталджа, води до създаването на трета, последна отбранителна линия пред османската столица – линия, която българите няма да успеят да преминат.

Основна вина за османското поражение има тактиката, наложена от Назъм паша. Вместо да се изчака атаката на българите и да се използват наскоро модернизираните фортификации, турските войски са хвърлени в офанзива, въпреки че сред редовете им се разпространява холера, мунициите и оръжието не достигат, а шокът от загубата при Лозенград все още не е напълно отминал. Въпреки това, османската армия демонстрира хъс и добри дефанзивни възможности, които при една по-добра стиковка между отделните части и наличието на по-добре обучени войници (по-голямата част са резервисти (редиф) без сериозен опит), можеше да се превърне в сериозно препятствие за българите.

Нашата армия също е измъчвана от лошо снабдяване, липса на униформи и оръжие, както и от тежкия преход по калните пътища на Тракия и лошите условия, в които живеят войниците по време на настъплението. Ние често подценяваме грамадния разход на енергия от страна на българските пехотинци и не си даваме сметка, че победата при Лозенград е платена не само с цената на жертви и рани (съизмерими с османските), но и за сметка на физическото състояние на всички сражавали се. Това дава несъмнен отзвук в боевете при Бунархисар и Люлебургас. В своите съобщения до щаба, Радко Димитриев непрекъснато изтъква, че войниците му са уморени и имат нужда от почивка, но въпреки това настоява те да бъдат тласкани напред за постигане на решителна победа.


Източник: historyofwars.net

Сайта не носи отговорност за написаните коментари

loading...

Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.


Ако Ви харесва това, което правим, може да ни подкрепите:

Благодарим Ви и пазете завета на предците ни!