Падането на Бдинското царство и краят на българската средновековна държава

В Българска анонимна хроника 1398 г. се сочи като край на българската средновековна държава.

Историята на завладяването на българските земи от османските турци -„най-злото от всички времена“ съдържа множество неточности и противоречия, дължащи се на изворите, писани главно значително по-късно от въпросните събития. Затова и не малко факти все още се доуточняват и нямат окончателен отговор.

Оказва се, че целият живот на Второто българско царство е протекъл при нестабилно равновесие на Балканския полуостров и Мала Азия, под опасната заплаха на прииждащите войнствени азиатски турски номадски племена. Така подценяваният често пъти агресор през XV в. успял да се окаже господар на Югоизточна Европа, а раздробените балкански държавици и Византия престанали да съществуват.

В последната фаза преди окончателното ни завоюване българските земи били разпокъсани на няколко части. Крайбрежната област на Черно море (Варна) била подчинена от втората четвърт на XIV в. на болярина от кумански произход Балик, който се укрепил в крепостта Карвуна (Каварна). След смъртта му го наследил брат му деспот Добротица, който дава името на ивицата земя между Дунав и Черно море – Добруджа. При Иванко, синът на Добротица, деспотството бива унищожено след похода на Али Паша (1395/96). На северозапад унгарските крале разширили доста напред зоната на своето влияние, а югозападните земи след поражението и гибелта на цар Михаил Шишман при Велбъжд (1330) от Стефан Душан са заети от сръбски войски и попаднали под сръбско влияние. Те също скоро били покорени от османската експанзия.

Нашият дълго управлявал цар Иван Александър (1331-1371) също дава мощен тласък на центробежните сили като поделя царството на двамата си синове. Иван Шишман (1371-1395), най-големият син от втория му брак с еврейката Сара – „новопросвещената“ Теодора – бил обявен за „багренороден“ т.е. престолонаследник и след смъртта на баща си и бил провъзгласен за цар в столицата Търново. Другият Иван Срацимир (1353/6- 1396/7) бил от първия брак на баща му с Теодора, дъщерята на великия влашки войвода Иванко Бесараб. Той царувал с мълчаливо съгласие на своя баща в Бдин (Видин) от 1353/6 г., така че неговите владения номинално също се считали за самостоятелно царство. Видно било, че България не е вече единна държава. Пътешественик преминал по това време през българските земи пише, че съществували три Българии – Търновска, Видинска и Добруджанска. Това се явило съществена причина за близката и трагична участ.

След решителната битка при Косово поле и победата на османците начело със сина на султан Мурад – Баязид спечелил прозвището си „Йълдръм“ (Светкавицата) била решена съдбата както на българите, така и на другите балкански народи. Затова векове наред датата 15 юни 1389 г. се отбелязва като „черен ден за християнските народи“.

Опитите за външни коалиции, комбинациите с васална подчиненост, нито пък отпора, спасяват българските царе.С огромна войска след упорита обсада Баязид превзема „царствуващия град Търнов на 17 юли 1393 г. Иван Шишман не е бил в столицата и отбраната поел патриарха на Българската църква прочутият Евтимий, който като по чудо не бил посечен, а изпратен на заточение. Трагичното събитие по падането на града и последвалите го жестокости картинно описва Григорий Цамблак:

„Варваринът беснееше. Той заплашваше, че с огън ще изгори жителите. Заканваше се на късове да ги изсече и на друга мъченическа смърт да ги предаде, ако тъй продължават да са непокорни…Когато кръволочният звяр ги видя в ръце си (става дума за целия градски елит) той ги закла пред църквата или по-добре казано направи ги светии, без да се посрами от старостта или да пощади младостта, но остави ножа на гърлата им…мъчителят остави труповете им за храна на птиците небесни…“

Царят се намирал укрепен в яката крепост Никопол и очаквал връзка и помощ от съюзниците си – власи и най-вече маджарите на крал Сигизмунд. Той също не издържал на удара на връхлитащите османци и на 3 юни 1395 г. Баязид превзел крепостта и посякъл цар Иван Шишман.

Народът легендаризирал борбите му срещу османците в истинска епопея и свързал името му с всеки камък от крепостите, които се противопоставили на завоевателя. Така в народните песни и предания той се покрил със славата на „последния български цар“. Но краят дошъл с брат му Иван Срацимир и падането на Видин.

През лятото на 1396 г. кръстоносната армия на маджарския крал Сигизмунд (около60 хил. маджари, поляци, френски, английски и немски рицари) се отправила на поход срещу османците. Френският маршал Бусико и младият немски рицар Ханс Шилтбергер разказват в спомените си, че когато стигнали под стените на Бдин „излезе от града господарят на този град(Йоан Срацимир) който беше православен християнин и беше подчинен на сила на турците. Той предаде града и цялата си земя на маджарския крал, а също и всичките турци, които бяха вътре в града.“

Така българският цар предпочел да предаде царството си на „милостта на краля“ с надеждата, че този ход ще му осигури защита срещу войските на султан Баязид (1389-1402) впоследствие. Перспективите свързани с прогонването на османците от земите ни, се чертаели в най-благоприятна светлина, но уви. Българите подпомогнали кръстоносците и при обсадата на следващия град Оряхово, който също се предал, а турският гарнизон избягал от крепостта.

Финалът дошъл на 25 септември, когато станало основното сражение между османците и кръстоносците при Никопол. Крал Сигизмунд претъпял тежко поражение, мнозинството от армията му били посечени, а командната й част пленена и отведена в Бруса (Бурса). Веднага след победата Баязид потеглил за Видин. Тук усилията на Иван Срацимир да запази непокътната столицата си, лавирайки между кръстоносци и османци, завършили с неуспех. Според думите на старобългарския книжовник Григорий Цамблак Иван Срацимир посрещнал Баязид пред стените на Бдин „без страх заради получените обещания“. В какво точно се състояли обещанията на султана не става ясно, но явно, че те били лъжливи и имали за цел да притъпят бдителността на нашия цар. Баязид заповядал да оковат Иван Срацимир и го изпратил в столицата си Бруса, където бил хвърлен в тъмница, а „неизброимите богатства“ на видинския цар станали султанова собственост.

По-нататъшната съдба на българския цар е неизвестна, но като знаем как постъпвали в подобни случаи османските власти можем да предположим, че последните си дни Иван Срацимир прекарал в тъмницата в Бруса.

В медиавистиката се пораждат спорове относно годината, в която се разиграват тези събития – дали през есента на 1396 или есента на 1397 г. Според Григорий Цамблак падането на Бдин е станало непосредствено след битката при Никопол, т.е. есента на 1396 г. В сръбските летописи има различни датировки. Повечето приемат превземането на Бдин и Никопол през Византийската 6906 от Сътворението на света, отговаряща на интервала 1 септември 1397 – 31 август 1398 г., а други като Подгорничкия ръкопис сочат годината 6905, т.е. 1396/97 г.

В Българската анонимна хроника от XV в. годината 6906 (1397/98) е посочена като година на окончателния край на българската държавност. Не е без основание и становището, че наследникът на Иван Срацимир – Константин II живял главно в Унгария е последен в списъка на средновековните български владетели. Константин II легитимно бил титулуван точно като цар от външния свят. През 1404 е споменат от крал Сигизмунд люксембургски като „император на България“. Той запазва владетелското си достойнство до смъртта си (1422 г. Белград). Така че може би Бдинското царство макар и в някакъв автономен вид е съществувало до 1421/2 г.

Наследниците на брат му Иван Шишман – Александър и Фружин имат различни съдби. Александър приел исляма и с името си Искендер получил малко владение в Мала Азия и до края на живота си бил на турска служба. Фружин посветил живота си на борба с поробителя – един е от ръководителите на първото антиосманско въстание ( въстанието на братовчедите Константин и Фружин) с цел възстановяване на българската държава (аналог с Петър и Асен), а също и участвал в кръстоносния поход на Владислав Варненчик и Янош Хуниади през 1444 г.

Така с края на Бдинското царство угасва и българската средновековна държава за един дълъг, мрачен и мъчителен период от време, в който българите тотално променят посоката на своето развитие с трайни последици, валидни и до днес.

Румен РУСЕВ

Източник: tretavazrast.com

Вижте повече на Patrioti Net – Патриотичният сайт на България!