Юнак във младост и сила мъжка

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

Хаджи Димитър си остана все на ония бурни 28 години, когато стъпи на символичния пиедестал на българските герои. Славното му дело и героичната му смърт за свободата на Родината го правят една от най-почитаните наши исторически личности. Той е в сърцата на признателните потомци, израз на което са множеството названия на селища, квартали, улици, стадиони, училища, читалища, паметници, най-значителният от които е монументалният комплекс „Хаджи Димитър“, изграден в центъра на град Сливен с народни средства. Това е символът на града под Сините камъни. Вперил взор към родната махала в квартал Клуцохор, войводата сякаш продължава да живее с радостите и да преживява тревогите и скърбите на родния град.

Гордеехме се, че живеем до къщата на Хаджи Димитър, която е едно от паметните кътчета, посещавано от много гости на Сливен. Сред любимите ни места за игра беше малката градинка, направена там, където е бил ханът на Хаджи Никола – бащата на войводата (сега ханът е възстановен в първоначалния си вид). Пред градинката имаше скамейки, на които надвечер сядаха на конушмак (разговорка – б.а.) бабичките от махалата. В средата на миналия век тук все още живееха потомци на многолюдната челяд на ханджията – той имаше 10 деца и едно хранениче.

Една вечер, играейки наблизо до възрастните жени, дочух нещо, което ме порази. Някоя си много стара и зла комшийка на войводата се възмущавала от големите тържества, които станали в Сливен през 1935 г. по повод освещаването на паметника на Хаджи Димитър. Думите й буквално били:

„Ху-у-у, на тоз хаирсъзин такъв ихтибар (уважение – б.а.) да му струват! От него кокошка не оставаше в махалата!…“

Класически пример! Винаги ще се намери някой, който макар и само от бунището на своята „свещена простотия“ е готов да оплюе и най-големия герой. Лошото е, че и сега, във времето на демократичната „слободия“, се намират образовани люде, които, търсейки сензация, започнаха да приписват какви ли не „компромати“ в битията на най-светлите личности в нашата история…

Още от малък Хаджи Димитър се отличава от връстниците си със своя буен характер и силно чувство за справедливост. Детските му лудории по-късно достигат до рисковани сблъсъци с поробителите, създавайки големи неприятности на него и на семейството му. Но всичките му „бели“ винаги са имали своята конкретна мотивировка и оправдание.

Родителите и роднините на Хаджи Димитър често споделят, че той е твърде различен от своите другарчета:

– Глей как събира децата от махалата и се главатар се слага! – казва Хаджи Маринка.

В битките с прашки край река Коруча той винаги е начело. В игрите с комшийчетата най-много него слушат, въпреки че има и по-големи от него. Все пак, той е и хаджия.
Такива хора впоследствие стават изразители на общественото недоволство и застават начело на всякакъв род съпротива срещу несправедливия обществен ред.
Почти цяла година семейството на Хаджи Димитър се подготвя да отиде на хаджилък. Такова трудно и рисковано предприятие не е било по джоба на всеки. Била е нужна смелост за толкова продължително пътешествие – почти половин година.

Представете си само: пътувало се с биволски коли! Конете не могли да издържат на страшно дългия път с товар около един тон. Бъдещите хаджии спирали на много места за почивка и за „зареждане“ на биволите с трева от крайпътните ливади. Качвали колите на големи гемии, за да пресекат Проливите. Трябвало да преминат през пясъците на Сирия и чак тогава да стигнат до Йерусалим.
Пътували заедно много семейства, събрани в един керван. Наемали охрана, носели и собствено оръжие. Нямали проблеми с общуването, защото всички владеели турски език. Не им били нужни и визи, понеже разполагали с турски тескерета (паспорти – б.а.), написани с арабски букви.

Семейството планирало да пътува с трима от по-големите синове – Кръстю, Петър и Янаки. Димитър не влизал в сметките, защото бил само на 4 години. Сметките обаче се объркват, защото упоритото дете върви след колите километри, след като са излезли от Сливен. Принудили се да го вземат. Така упоритото дете става Хаджи Димитър…
По съветите на сливенските чорбаджии Хаджи Никола решава да даде малкия Димитър в гръцкото училище на Димитраки Кешиша. В него децата са принудени да учат на гръцки език и да се гърчеят.

Хаджи Димитър не може да понася честите наказания с пръчка и униженията на учителя-гръкоман. Той предпочита да започне работа в хана и да върши най-отвратителното – да чисти оборите.

Един неделен ден приятелите заедно с младия хаджия решават да се повеселят на чист въздух в лозята край града. Правят си традиционния агнешки гювеч и шишчета. Отварят дамаджана с вино и започват да пеят песните на легендарния сливенски даскал Добри Чинтулов. В разгара на веселбата най-неочаквано се появява местният първенец Хаджи Георгаки, който очаква всички да станат на крака и чинно да се поклонят. След като не получава съответното уважение, чорбаджията започва да проклетисва младежите и счупва с бастуна си гювеча. Тогава Хаджи Димитър хваща Хаджи Георгаки и го хвърля в близкия трънак!
Това е нечувано унижение за сливенския чорбаджия! Възмутен и опозорен, той отива в конака и оттам изпращат онбашията с три заптиета, за да арестуват буйните младежи.

Без да се боят от пушките и ятаганите, клуцохорските юнаци хващат пазителите на реда, връзват ги и ги нахвърлят в тамошното дере. За такава дързост мнозина дори не смеят да си помислят.
След това поредно провинение на младия хаджия сливенските чорбаджии викат в конака Хаджи Никола и го нахокват, че не може да вразуми сина си.

Ефектът на „педагогическото“ мероприятие е неочакван. На другата сутрин Хаджи Димитър се показва на вратата на кафенето, където пият сутрешното си кафе сливенските първенци, и извиква:

„Коладите ма на тати, че хайдутин ша стана, ама сичките ша ви изкола! Сичките!!!“

Сякаш бомба е хвърлена в Махмудовото кафене!

Следват още безброй други „прояви“ на младия все още хаджия, които съвсем не са детски.
Една късна вечер в хана влиза пиян турчин и нахално иска да си допие. Хаджи Димитър, едва сдържайки гнева си, му подава шише вино. Нахалникът, не преставайки да обижда, иска да му дадат и шекер (захар – б.а.), с който ориенталците обичат да си замезват. Шекер нямало и турчинът вади ятагана си. Хаджи Димитър го изпреварва и го удря с тежкия дъбов стол. Пияницата пада и повече не става. В това време, чула шумотевицата, в хана влиза Хаджи Маринка. Тя помага на сина си да заровят турчина в обора.

Хаджи Димитър напуска града и се главява за слуга при много богатия Осман ага от Нова Загора. Оказва се, че той е обикновен разбойник, който с двамина свои ортаци обикаля нощем из селата, граби и насилва. Хаджията разбира това от разговорите на самата шайка. Една вечер той издебва двамата пияни помощници на агата, убива ги и ги оставя пред сараите на Осман ага. Агата е обвинен от властите, осъден и изпратен в турските зандани.

Гъркът Костаки Хекимина (Лекаря – б.а.), бил известен с това, че примамва и изнасилва млади жени. Престанали да се лекуват при него и той станал шпионин на властите. Хаджи Димитър и Димитър Кешишлийчето се преоблекли като ханъми и една нощ влезли в къщата на Хекимина и го убили.
Сливенският кадия (съдия – б.а.) Али ефенди изпратил много сливналии на бесилката или на заточение в Анадола. Хаджи Димитър и неговите другари една нощ убили кадията и запалили сараите му.
Много естествено, всички подозрения на властта падат върху Хаджи Димитър, който е принуден дълго да се укрива. Единственото спасение за него е Балкана, където от години хайдутуват неговите чичовци Стоян и Добри и вуйчо му Желязко.

Хайдушкият период на Хаджи Димитър започва в края на март 1861 г., когато е приет в четата на друг легендарен сливенски войвода – Панайот Хитов, който веднага го определя за знаменосец.

Ето как старият войвода описва Хаджи Димитър:

„Добре облечен, руса коса, очи май зелени, на бой нисък, върху него два пищова, ятаган черно-чирен, едно шишане с даалийски чакмак 5 педи дълго, 5 драма куршуми носи. Годините му бяха около 20.“

Есента Панайот Хитов решава за първи път да зимуват в Балкана. Избират място под Матейската планина на изток от Сливен. Правят колиба до едно изворче. Започват да набавят храна от най-близкото село Калояново. Хаджи Димитър с 10-15 кг въоръжение носи товар от 35 кг по 40-градусов баир посред зима, с цървули! Той е най-якият в четата.

В своя ръкопис „Как станах хайдутин“ Панайот Хитов отбелязва, че упоритостта и жертвоготовността са характерни за младия знаменосец. Това е през 1861-а. До легендарната му кончина остават цели седем години…

През краткия си живот Хаджи Димитър устремно върви към своята Голгота и с героичния си край става символ на свободата. Трудно е един символ да се положи в гроба и затова има толкова мистика и неизвестности къде са неговите тленни останки.
Напразно баба Маринка търси гроба на сина си в Кадрафил. Даже пренасят и препогребват кости, които след това се разбира, че не са на Хаджи Димитър…

Най-после се доказва, че войводата е загинал на Бузлуджа.
Известно време турските власти отказват да бъдат погребани телата на двайсетте последни четници. Тогава Българската община в Казанлък прибягва до една малка хитрост: заявява, че Бузлуджа е вододайна зона на града и обезглавените тела трябва да бъдат заровени.
Чаушинът, който контролира погребението, посочва тялото на войводата. То е разпознато и по татуировката „Х Д“, която е направена с барут на лявата му ръка.

Хаджи Димитър е погребан отделно с един необезглавен четник. Той е положен в отделен гроб и опят от поп Иван Стоянов от село Енина на 2 август (Илинден) 1868 г.

След последния бой и гибелта на четниците турците започват да се карат за плячката и за отрязаните глави. Турските власти са обещали по три жълтици на глава. Казанлъшката потеря е получила 8 глави, а войската от Северна България – 17. Заедно с тях – дрехите, оръжието, далекогледът и документите на Хаджи Димитър.

При препогребването в гробницата на Бузлуджа войводата е положен в отделен каменен саркофаг, а в друг саркофаг са погребани останалите загинали четници.

Автор: Кръстю Берберов

Източник: duma.bg