Имало едно време един град, който бил наречен „цветето на България”. Толкова бил хубав Чипровци – с гиздави къщи и кипри майстори, които търгували чак с Виена, Дубровник, Венеция и Рим. И макар да сме били в глъбините на страшното робство, чипровските златари ваяли чаши, кивоти, кръстове, обкови на ръкописи и разпалвали дарбите на българския дух.
През 1688 г. тук пламва прочутото Чипровско въстание. Било е 5 години след поражението на 200-хилядната турска войска до Виена. Велико Търново и Чипровци един след друг въстават и търсят погубената си свобода.
Можем ли да забравим Петър Богдан, Петър Парчевич, Пеячевич, Маринов, братя Станиславови, превърнали този град в една бунтовна песен.
И в страшен бой, и в неравна битка озверелият поробител посякъл 500 чипровски рода, посякъл около 4000 българи-католици и православни, деца, въстаници и старци. И превърнал цветето на България в купчина пепел. Пет пъти е сриван, плячкосан и опожаряван този град. Но какъв несломим дух – прогонените се завръщали и върху старите основи никнел вторият, третият, четвъртият, петият и днешният град Чипровци. Не град, а Феникс птица е това!
А когато били изпепелени и тъй ценните ръкописи, чипровчани тъчели прочутите си Чипровски килими и ги изпращали по света като песни и цветове, песни в сказания – безсмъртно останало цветето на България.
Чипровският манастир е попил в белите зидове черната мъка. Той носи името „Св. Иван Рилски” и е пренесъл от Великата Рилска пустиня вярата и надеждата.
Като казваме, че България е кръстопътно място, то и в изкования кръст на тази обител можем да видим това кръстовище, това разпятие на националната ни съдба. Не кръст, а тъй дълга Голгота – долният край на кръста е забит дълбоко в рожделната ни земя и е пуснал корени, горният му край е извисен в небето с непоклатима вяра, източната част сочи Русия, западната – Европа.
Цяло хилядолетие под черните монашески раса са туптели три цвята – бяло, зелено и червено. Това е повече костница, отколкото манастир. И всяка човешка кост, съхранена тук, е жадувала да предаде в грядущето обичта си към рожделната земя. Тук паметните плочи на убитите са повече от църковните литургии и песнопения. Руски императори и римски папи са правели дарения и икони. И когато забие камбаната, и когато запеят монасите, и когато вятърът засвири с флейтите от кости – възкръснат убитите, светят храбрите очи до свещите на олтара, до купола и до разсуканите пътеки.
Колко много легенди и сред тях едно чипровско предание за звънаря Роко. Това се случило по време на Чипровското въстание. В църквата на манастира живеел звънарят Роко. Той бил парализиран, повален на легло, не можел да се изправя и все молел внучката си Катерина да бие камбаната…
В деня на въстанието той трябвало с нейния звън да даде знак за бунта. Уреченият час настъпил, но внучката му я нямало.
Тогава парализираният звънар запълзял и от земята в него преляла неземна сила и той се изправил, направил крачки, уловил дебелите въжета на камбаната и я забил така, както се бие при въстание – непрекъснато, с всички сили, сякаш вдигал небесата.
Долу дружините на бунтовниците пеели, веели пряпорци, започнали сражение… Битките, посичането, пожарите, пепелищата. И през цялото време очите на Роко попивали гледката, а ръцете му биели непрекъснато камбаната.
Но при страшната гледка сърцето му не изтраяло и се пръснало. Макар и да бил вече мъртъв, звънарят не изпуснал въжетата, а ги люшкал и камбаната биела…
Автор: Никола Гигов
Източник: desant.net
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
