Всеизвестно е сред читателите и почитателите на великия руски писател Фьодор Достоевски неговото съчувствие и съпричастност към тежката съдба на „унижените и оскърбени” славянски братя в поробена България. След зверското потушаване на Априлското въстание от 1978 г. Достоевски участва в множеството митинги и събрания в Санкт Петербург, организирани от руските интелигентски среди в подкрепа на многострадалния български народ. „Българската тема” намира място дори в романа „Братя Карамазови”, считан за шедьовър в творчеството на писателя. Там в разговора си със своя брат Альоша Иван Карамазов казва:
„Да, наскоро един българин в Москва ми разправяше как турците и черкезите там при тях, в България, повсеместно злодействали, опасявайки се от поголовно въстание на славяните – тоест палят, колят, изнасилват жени и деца, заковават с гвоздеи арестантите за ушите на стоборите и ги оставят така до сутринта, а на сутринта ги обесват – и прочие, невъзможно е да си представиш всичко. Наистина понякога се говори за „зверската” жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете: звярът никога не може така жесток като човека, така артистично, така художествено жесток. Тигърът просто захапва, къса само това умее. И през ум не би му минало да заковава хората за ушите с гвоздеи, дори и да може да го направи. Тези турци между другото сладострастно за мъчили и децата, като се почне от изваждането им с кинжал от утробата на майката и се стигне до там, че хвърлят нагоре кърмачетата и ги намушкват на щиковете пред очите на майките. Пред очите на майките – в това именно била най-голямата сладост за тях. Но ето впрочем една картина, която много ме заинтересува. Представи си: кърмаче в ръцете на разтрепераната майка, наоколо и нахълталите турци. Хрумнало им е една весела дивотия: галят кърмачето, смеят се, за да го развеселят, и сполучват, кърмачето се смее. В този момент турчинът насочва към него пистолета на няколко сантиметра от лицето му. Момченцето се смее радостно, протяга ръчички, за да хване пистолета, и изведнъж артистът дръпва спусъка право в лицето му и му раздробява главичката…. Художествено, нали? Между другото, турците много обичали сладките работи.”
Но в своите Дневници Фьодор Достоевски е записал и доста странни на пръв поглед мисли относно българите, в които сякаш пророкува за появата на русофобските чувства и идеи в следосвобожденска България. Специално тези откъси от Дневниците на писателя са старателно ампутирани във всичките му български издания – от Освобождението до наши дни. Ето и откъс, съдържащ „кощунствените” слова на гениалния писател:
„Спомняте ли си , господа, как още през лятото, още дълго преди Плевен, изведнъж навлязохме в България, появихме се на Балканите и онемяхме от негодувание…Помня, че още преди обявяването на войната бях чел в наши най-сериозни вестници предвиждания за шансовете в предстоящата война и за необходимите разходи и излизаше, че безспорно, „навлизайки в България, ще бъдем принудени да изхранваме не само нашата армия, но и умиращото от глад българско население с такава изградена представа за българите ние тръгнахме от бреговете на Финския залив и на всички руски реки да проливаме кръвта си за тях – поробените и изтерзаните, и изведнъж видяхме китните български къщички с градинки около тях, и цветя, плодове, добитък, обработена земя, която богато се отблагодарява за грижите и като връх на всичко по три православни църкви на всяка джамия – и ще се бием за вярата на поробените. „Как смеят” – кипнаха мигновено оскърбените сърца на някои освободители, лицата им пламнаха от обида. „Ами ние сме дошли да ги спасяваме, значи те трябва да ни посрещнат едва ли не на колене. Да, ама те не коленичат, те ни гледат накриво, даже май не ни се радват. Не ни се радват на нас. Вярно е, посрещат ни с хляб и сол, ама гледат накриво, накриво….”Ха, ха у нас и заможните мужици не се хранят така, както тоя поробен българин. „ А други по-късно направо стигнаха до извода, че именно русите са причината за всички български бедствия: ако не бяхме почнали да държим сметка на турците заради поробените българи, без да знаем как стоят нещата, и не беше се наложило след това да освобождаваме тия „ограбени” богаташи, българина и до сега щеше да си живее безгрижно. И продължават да го твърдят…Ако ние сме тръгнали да ги освобождаваме, значи все едно сме си в къщи, те са наши. Той си има там градинка, имотец, та тоя имот е все едно мой: естествено нищо няма да му взема, понеже съм благороден човек, пък впрочем нямам и нужната власт, но той все пак трябва да го усеща и да ми бъде вечно признателен, защото след като вече съм там, всичко, което той има, все едно, че съм му го подарил аз. Отнел съм го от угнетителя турчин и съм му го върнал. Той трябва да е наясно. Пък да излезе, че никой не го е потискал – обидно, нали? Видя се първо, че българинът никак не е виновен, че е трудолюбив и че земята му се отплаща стократно. Второ, не е виновен и за това, че бил „гледал накриво”. Вземете само това обстоятелство, че той от четири века е роб и посрещайки новите господари не вярва че те са му братя, той вижда в тях само нови владетели и от горе на това се страхува от старите и с натежало сърце си мисли: „Ами ако пак се върнат ония и научат, че съм поднасял хляб и сол?” Ето такива вътрешни въпроси са го карали да гледа накриво – и е бил прав, сиромахът, познал е напълно: след като ние извършихме първия юнашки натиск на Балканите и изведнъж отстъпихме, при тях наистина се завърнаха турците и какво са си патили от тях, вече е достояние на световната история. Всички тия красиви къщички, посеви, градинки, добитък – всичко е било разграбено, опожарено и изтрито от лицето на земята. Не десетки, не стотици, а хиляди и десетки хиляди българи са изгинали от огън и меч, разкъсвали са децата им на части и те са умирали в мъчения, обезчестените жени и дъщери или са избити след позора, или са отведени в плен за продан, а мъжете – същите които са посрещали русите, а пък и ония дето никога не са ги посрещали, но при които русите биха могли да дойдат, всички те са платили за нас с бесилки и клади. Изтезаващите ги зверове са ги приковавали за цяла нощ с гвоздеи за стобора, а на сутринта са ги бесили всички до последния човек, като са карали един от тях да беси останалите и той, обесил двадесетина души, бил принуждаван накрая да се обеси сам сред гръмкия смях на мъчителите, сладострастно садистични скотове, наричани турска нация, от които впоследствие толкова се възхитиха някои от нашите деликатни дами…
Тъй стана, че негодуващите срещу българите заради хубавия им живот дочакаха печалния им край..Русия никога до сега не е имала и няма да има такива ненавистници, клеветници и даже явни врагове, каквито ще станат всички тези славянски племена веднага след като Русия ги освободи и Европа се съгласи да ги признае за свободни… И нека никой да не ми възразява, да не оспорва, да не ми крещи, че преувеличавам, и че ненавиждам славяните. Напротив, аз много обичам славяните, но знам, че всичко ще се сбъдне точно така, както го казвам и не поради уж долния, неблагодарния характер на славяните, съвсем не е там причината – в този смисъл характерът им е като на всички останали – а именно, защото на този свят такива неща иначе не могат да стават…Изобщо не трябва да искаме от славяните благодарност…Те непременно ще започнат с това, че вътрешно ако не открито и гласно, ще обявят пред себе си и ще се убеждават, че не само не дължат на Русия и най-малката благодарност, а напротив при сключването на мира с намеса на европейската коалиция едва са се спасили от властолюбието на Русия…”
Д-р Александър ТОНЕВ
„Османски зверства”
Източник: tretavazrast.com
Ние не разполагаме с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантираме за истинността ѝ, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът ѝ, освен ако не е авторска. Възможно е тази статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
